Решение № 31 от 01.07.2021, Апелативен съд - Бургас
- Съд
- Апелативен съд - Бургас
- Дело
- Въззивно търговско дело 93/2021
- Вид
- Решение № 31
- Подписан
- 01.07.2021
- В сила
- 30.11.2022
- Състав
- Павел Александров Ханджиев, Илияна Тодорова Балтова, Десислава Динкова Щерева
Цитирани разпоредби
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 111а и сл. · Закон за данък върху добавената стойност
- чл. 113 · Закон за данък върху добавената стойност
- чл. 103, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99 и сл. · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 2, ал. 2, т. 12 · Закон за кредитните институции
- чл. 46, ал. 2 · Закон за нормативните актове
- чл. 289 · Търговски закон
- чл. 632 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 31 гр. Бургас , 30.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на десети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:
Членове:
Павел Ал. Ханджиев
Илияна Т. Балтова
Десислава Д. Щерева при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова като разгледа докладваното от Павел Ал. Ханджиев Въззивно търговско дело № 20212001000093 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от “О. Ф.” ЕООД, ЕИК *******, против решение № 68 от 02.03.2021 г., постановено по т.д. № 244/2020 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което са отхвърлени исковите му претенции против “А.” ЕООД за заплащане на сумата 112 911,10 лв., представляваща главница по неплатени доставки на горива, за които са съставени фактури №№ 0000010395/10.09.2018 г., 0000010412/25.09.2018 г., 0000010454/06.11.2018 г. и 0000010520/16.01.2019 г.
Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Решението било постановено в противоречие със събраните доказателства. Не били обсъдени и били игнорирани представените по делото приемо-предавателни протоколи, в които било изрично отбелязано количеството на доставеното, а получателят заявил, че получава доставките.
Изводът на съда за законосъобразно сторниране на фактурите противоречал на издадени и подписани от ответника документи - нарочно потвърждение от 31.01.2019 г., според което промяна в отношенията между ответника и “Б. р. к.” ЕООД може да се прави само с изрично писмено съгласие на фактора.
Част от изводите на съда се основавали на компрометирани доказателства - 1 протокол от 17.02.2019 г., за който имало основателно съмнение, че е съставен постфактум и че установява неясни, объркващи и привидни договорки. Приетата по делото експертиза била основана на данни, представени по незаконен и измамен начин от бившия управител на “Б. р. к.” ЕООД, без които не можело да се направи какъвто и да е извод за наличие на договорка за т.нар. “лимит”.
Промяната/отмяната на вземанията се считала за ирелевантна съгласно практиката на ВКС, защото всякакви действия след уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, които се отнасят до промяна на цедираното задължение са непротивопоставими на цесионера. Цедентът вече не е страна по договора за доставка, за да интервенира в цедираното правоотношение. По този въпрос обжалваното решение било в противоречие с практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 94 от 10.07.2014 г. по т.д. № 3643/2013 г. на Второ ТО.
Неправилен и нелогичен бил изводът на съда, че липсата на осчетоводяване на доставките при ответника е достатъчна за извод, че доставка липсва. Осчетоводяването при страните следвало да се обсъди и прецени заедно с другите представени доказателства.
Неясно било защо съдът е приел, че е налице договорка за “лимит”.
Ответникът не установил съществуването на такава, нито нейните конкретни характеристики. Изписването на думата “лимит” във фактурите не било достатъчно. Отделно от това договорката “лимит” противоречала на закона и била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 111а и сл. ЗДДС с фактурата се документират доставки, което означава, че е невъзможно издаването на фактура за несъществуваща доставка или за евентуална или бъдеща такава. В потвърждение на това чл. 113 ЗДДС постановявал, че данъчна фактура се издава за “извършена доставка”.
Съдът не установил нищожност на действията на ответника.
Сторнирането на процесните фактури представлявало злоупотреба с право по чл. 289 ТЗ, то увреждало кредитора, било недопустимо и съответно нищожно по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Иска се отмяна на решението на първоинстанционния съд и уважаване на претенциите с присъждане на направените по делото разноски.
2
Въззиваемият “А.” ЕООД, ЕИК ********, е представил отговор на въззивната жалба, с който я оспорва и иска потвърждаване на обжалваното решение.
Страната сочи, че първоинстанционният съд е обсъдил всички твърдения и доводи на ищеца, в т.ч. за злоупотреба с право, както и събраните доказателства. Излага отново аргументите си за липса на реални доставки по процесните фактури, за предоставянето на лимит за зареждане на горива, който не е бил ползван и за наличието на основания за сторниране на издадените фактури.
Апелативен съд - Бургас, като взе предвид изложените съображения и доводи на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, и отговаря на изискванията на закона за редовност, поради което с определение от 18.05.2021 г. е допусната за разглеждане по същество.
Бургаският окръжен съд е бил сезиран с искови претенции от “О. Ф.” ЕООД против “А.” ЕООД. Ищецът заявил в исковата си молба, че в качеството си на фактор е сключил с “Б. р. к.” ЕООД, в качеството на доставчик, договор за факторинг № А00239 от 26.04.2018 г. По силата на договора доставчикът се задължил да прехвърли на фактора свои вземания към трети лица (“платци”) срещу финансиране на търговската дейност на доставчика от фактора. В списъка на платците било включено “А.” ЕООД, като на 27.04.2018 г. този платец бил уведомен от доставчика за прехвърлянето на всички вземания в полза на фактора, като с нарочно писмо платецът потвърдил получаването на уведомлението за цесията и се съгласил да извършва плащанията директно на фактора. Прехвърлените вземания произтичали от доставки на горива. За всяка доставка доставчикът издавал данъчна фактура, а двете страни подписвали приемо-предавателен протокол.
От 06.07.2018 г. до предявяването на иска ответникът платил на фактора общо 202 575,99 лв., но след 16.01.2019 г. преустановил плащанията, като останали незаплатени четири фактури: ф/ра № 0000010395/10.09.2018 г. за 37 239,50 3 лв,, ф/ра № 0000010412/25.09.2018 г. за 38 584 лв., ф/ра № 0000010454/06.11.2018 г. за 10 533,60 лв. и ф/ра № 0000010520/16.01.2019 г. за 26 500 лв., на обща стойност 112 911,10 лв. с вкл. ДДС. На 31.01.2019 г. ответникът изпратил до ищеца потвърждение на задълженията по четирите фактури, знанието за цесиите и действителността на доставките, като се задължил да не променя задълженията без изричното съгласие на фактора.
След изпратена до ответника на 18.07.2019 г. покана за плащане той уведомил ищеца, че е извършено анулиране на фактурите и те останали неплатени, поради което ищецът поискал осъждането му да плати сумата 112 911,10 лв. заедно с разноските по делото.
Ответникът възразил с отговора си на исковата молба, че фактурите, чието плащане се иска, не били за доставка за горива, а за предоставен лимит за зареждане на горива. Поради липсата на реална доставка и получени стоки по тези четири фактури те били анулирани, за което били уведомени доставчикът и факторът. Ответникът оспорил ищцовото твърдение, че е потвърдил получаването на доставките по тези четири фактури. Възразил освен това, че не било изпратено и получено изрично писмено уведомление от доставчика-кредитор до длъжника за всяка конкретна цесия. Ответникът не бил страна по договора за факторинг и следвало да бъде уведомяван за всяка отделна цесия и то с достоверна дата.
С обжалваното решение окръжният съд отхвърлил иска изцяло.
При извършената служебна проверка съобразно с правомощията си по чл. 269 ГПК съдът констатира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По съществото на спора:
На 26.04.2018 г. между дружеството-ищец (фактор) и “Б. р. к.” ЕООД (доставчик) е сключен договор за факторинг № А00239. Страните уговорили, че доставчикът прехвърля на фактора по реда на чл. 99 и сл. ЗЗД и срещу определена цена свои настоящи и бъдещи вземания по търговски фактури с отложено плащане, издадени срещу платците, посочени в приложения към договора. Уговорено било, че вземанията се прехвърлят със сключването на договора, а бъдещите вземания - считано от датата на възникването им, като 4 на фактора се предават всички документи. Доставчикът се задължил да извести писмено платеца на всяко вземане по всяка фактура за извършеното прехвърляне на вземания в полза на фактора, като изрично впише във всяка фактура, че задължението за плащането в деня на падежа се изпълнява чрез банков превод в полза на фактора. Доставчикът дал изрично и неотменимо съгласие и упълномощил фактора да известява от негово име писмено платците за прехвърлянето на всяко вземане по всяка фактура в полза на фактора чрез индивидуални писма-уведомления. Приложение № 7 към договора представлява списък на платците и в него фигурира ответникът “А.” ЕООД. В приложение № 3 към договора е уточнено по отношение този конкретен платец, че има предмет на дейност: търговия с горива, а фактурите се издават на основание “поръчки”. На 27.04.2018 г. платецът с подписа на управителя си А. М. потвърдил получаването на уведомление от същата дата от доставчика за неотменимо прехвърляне на вземанията, в т.ч. бъдещи, на доставчика към платеца в полза на фактора, считано от фактура № 0000010221 от 12.04.2018 г.; за забрана за промяна по прехвърлянето на вземания без изричното писмено съгласие на фактора, вкл. чрез издаване на кредитни известия и прихващане. Платецът декларирал, че се отказва от правото си да извършва прихващания на насрещни вземания с доставчика.
Не се спори между страните и се установява от извършената по делото СИЕ, че считано от 12.04.2018 г. доставчикът издал към платеца “А.” ЕООД общо 10 фактури с номера: 10221, 10232, 10268, 10304, 10329, 10365, 10395, 10412, 10454 и 10520, подробни описани в таблица на л.138 от делото. Не се спори, че платецът е платил сумите по първите шест от така описаните фактури по сметка на фактора.
Неплатените процесни четири фактури (№№ 10395, 10412, 10454 и 10520) са издадени за доставка на различни количества горива, като в раздел “наименование на продукта” във всяка фактура е отбелязано: “EFIX ДИЗЕЛ (Р.-лимит)”, последвано от посочване на количеството гориво и единичната му цена за литър. Във всяка фактура е посочена дата на падеж три месеца след датата на издаване и е включена забележка, че вземането по фактурата е прехвърлено в полза на “О. Ф.” ЕООД и плащането е дължимо по посочена във фактурата сметка на “О. Ф.” ЕООД. Към всяка фактура е съставен приемо-предавателен протокол от същата дата между доставчика “Б. р. к.” 5
ЕООД и получателя на продукта “А.” ЕООД, в който протокол е отразено, че доставчикът предава, а получателят приема конкретното количество гориво, съответстващо на това, за което е съставена фактурата, както и че продуктите са получени без забележка по отношение на количеството и качеството. И четирите протокола са подписани от представителите на двете дружества Д.
С. и А. М.. На 31.01.2019 г. факторът с писмо (л. 47-49) на електронната поща на платеца е поискал потвърждение на салдата по процесните четири фактури, като към писмото е приложил форма, която да бъде подписана от представляващия дружеството и върната сканирана по имейл и в оригинал на посочен адрес. Приложената форма е подписана от управителя М. и съдържа изявление, че платецът е получил уведомление за цесията на вземанията по процесните четири фактури на обща стойност 112 911,10 лв. във връзка с договора за факторинг между фактора и доставчика. Управителят М. декларирал освен това, че доставките, за които са издадени същите четири фактури са редовно извършени от доставчика към платеца; че платецът няма възражения относно дължимостта на сумите по фактурите и че е съгласен да извърши плащането по сметка на фактора на падежната дата на всяка от фактурите.
По повод покана за плащане, изпратена от фактора на 17.07.2019 г., ответникът-платец отговорил с нарочно писмо, че четирите фактури са анулирани, че не съществуват доставките по тях и не са ползвани стоки и услуги по тях, защото това били фактури за предоставен лимит с определен срок за зареждане на горива от верига обекти, а не фактури за покупка на самите стоки. В тази връзка ответникът е представил протокол от 17.02.2019 г., подписан между доставчика и платеца, съдържащ констатации, че доставките по четирите фактури не са извършени и те следва да се анулират.