Решение № 258 от 18.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 258 гр. София, 11.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VI ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мина Мумджиева

Членове:

Цветан Ив. Колев

Петър Стоицев при участието на секретаря Ивайла Кр. Желязкова в присъствието на прокурора Б. Ил. Б. като разгледа докладваното от Цветан Ив. Колев Въззивно наказателно дело от общ характер № 20221100603833 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл. 313 и сл. от НПК.

С ПРИСЪДА, № 152, постановена по НОХД № 2083/2021 година на 20.06.2022 година, Софийски районен съд е признал подсъдимия Н. И. В., ЕГН ********** за виновен в това, че на 23.04.2020 година, в град София, улица ****, в сградата на Регионална Дирекция „Автомобилна администрация“, чрез лицето С.Д.К., действащ като посредствен извършител, от когото не може да се търси наказателна отговорност, поради незнанието на факти, включени в състава на престъплението, съзнателно се ползвал пред Д.Р.Б. – Инспектор при Регионална Дирекция „Автомобилна администрация“ от неистински официален документ – Диплома за завършено висше образование, серия А90, № 0143330, рег. № 666/25.06.1994 година, издадена от ВТУ „А.К.“ – град Русе, като от подсъдимия Н. И. В. за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност, поради което и на основание чл. 316, във вр. с чл.308,ал.2, във вр. с ал.1 от НК, във вр. с чл. 54 от НК му е наложил наказание „Лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, чието изпълнение на основание чл.66,ал.1 от НК е отложил с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в законна сила.

На основание чл. 189, ал. 3 от НПК съдът го осъдил да заплати направените в хода на досъдебното производство разноски в размер на 114,55 лева по сметка на СДВР, както и направените в хода на съдебното производство разноски в размер на 260 лева по сметка на СРС.

Недоволен от тази присъда е останал подсъдимият Н. И. В.. Обжалва я 1 чрез защитникът си с въззивна жалба в срок с оплаквания за незаконосъобразност и неправилност. Моли съда да отмени атакуваната и вместо нея да постанови нова, с която да го признае за невиновен.

Алтернативно, пледира за намаляване размера на наложеното наказание. Във въззивната жалба се сочи, че така постановената присъда е незаконосъобразна и необоснована, постановена при нарушение на материалния и процесуалния закон. Оплакванията в жалбата не са обстойно развити, с аргумент – неизготвени мотиви. След изготвяне на последните, жалбоподателят не е депозирал допълнение към въззивната жалба, въпреки дадената му от първостепенния съд възможност.

В съдебно заседание депозираната въззивна жалба се поддържат от подсъдимия и защитника. Анализирайки доводите на защитата, въззивният съд извлича оплакване в насока - в хода на наказателното производство обвинителната теза не е доказана по несъмнен начин, като за съставомерност на деянието е необходимо доказване умисъла на В., а доколкото той не е съзнавал, че ползва неистински документ, то от него не може да бъде търсена наказателна отговорност за това. Твърди, че в мотивите към атакуваната присъда районният съд не е посочил установените обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали те са констатирани и какви са правните съображения за взетото решение.

Прокурорът, в пледоарията си „по същество“ счита, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила при разглеждане на делото, при анализа на доказателствата и при постановяване на съдебния акт. Поддържа, че фактическите изводи на СРС са обосновани и кореспондират със събрания доказателствен материал по делото и правилно подсъдимият е бил признат за виновен по повдигнатото обвинение. Намира наложеното наказание за законосъобразно, съобразено с фактите по делото, с личността на подсъдимия и с целите на личната и генерална превенция. Пледира за потвърждаване на атакуваната присъда.

Софийски градски съд, след като съобрази материалите по делото, становищата на страните и закона, констатира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице, имащо право и интерес да обжалва и при това е подадена в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК.

Разгледана „по същество“, въззивната жалба е неоснователна.

Съображенията на съда са следните:

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Изнесени в хронологичен порядък фактите, установени от първоинстанционният съд са следните:

Подсъдимият Н. И. В. е български гражданин, дееспособен е и не е осъждан.

В. не е следвал във ВТУ „А.К.“ – гр. Русе, но на неустановени време и място, по неустановен по делото начин се снабдил с диплома за висше образование серия А 90 № 0143330, с рег. номер 666/25.06.1994 г., издадена на негово име, на която бил придаден вид, че е издадена от ВТУ „А.К.“ – гр.

2

Русе.

Подсъдимият и свидетелят С.Д.К. се познавали по повод на това, че преди инкриминирания случай били колеги в ДАИ, след което свидетелят К. напуснал ДАИ и станал управител на търговско дружество „С.к.**“ ЕООД, което стопанисвало пункт за технически прегледи в гр. София на адрес: бул.

****.

Тъй като в пункта за технически прегледи имало нужда от назначаване на работник на длъжност „технически специалист“ К. отправил към подсъдимия предложение за работа. Н. В. се съгласил. К. обяснил на какви условията трябва да отговаря В., за да заеме позицията и съответно какви документи следва да представи, /трудова книжка и диплома за висше образование/. Подсъдимият В. предал на К. необходимите документи, сред които и Диплома за завършено висше образование серия А 90 № 0143330, с рег. номер 666/25.06.1994 г., издадена на негово име, на която бил придаден вид, че е издадена от ВТУ „А.К.“ – гр. Русе, която диплома била представена в оригинал и в заверено копие, с оглед изискването за приемане на документите.

Тъй като документите следвало да се подадат от управителя на фирмата, представените документи били подадени от свидетеля С. К. в Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ със Заявление с рег. номер 42-04-29-205, като били приети от служител на агенцията – свидетелят Д.Р.Б., заемащ длъжността „Инспектор“ при Регионална дирекция „Автомобилна Администрация“. Последният сравнил копието на дипломата с представения оригинал и върнал последния на К., а пък К. върнал дипломата на подсъдимия.

В последствие, в отговор на отправено запитване от Изпълнителна агенция „Автомобилна Администрация“ за установяване истинността на дипломата на подсъдимия, било получено писмо от ВТУ „А.К.“ – гр. Русе от 01.06.2020 г., в което се посочвало, че университетът на издавал диплома на лицето Н. И. В.. Тъй като в период от около два-три месеца нямало отговор от Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, свидетелят К. се обадил, за да се поинтересува на какво се дължи това забавяне и получил отговор, че дипломата на Н. В. „е фалшива“. Това озадачило К., който бил получил от В. и удостоверение от ВТУ „А.К.“ – гр. Русе, в което било отразено, че този университет е издавал диплома на В., но въпреки това и последващите справки установили, че такава диплома не е издавана.

Такива са фактите, описани в мотивите на първоинстанционният съд.

Такива са и фактите, които установява въззивната инстанция след самостоятелен анализ на събрания доказателствен материал, който помества във въззивното решение по-долу.

ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:

След съвкупен анализ на всички събрани по делото гласни, писмени доказателства и съдебни експертизи, настоящият състав счита, че законосъобразно Софийски районен съд е приел за установена описаната фактическа обстановка.

Всички доказателствата, кредитирани и от СРС и от настоящия състав, „по същество“ са безпротиворечиви, допълващи се, в логична връзка и 3 последователност едно спрямо друго, а обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, по безспорен начин установяват трите основни факта по делото:

Първият, свързан с предмета на престъплението - Дипломата за висше образование серия А 90 № 0143330, с рег. номер 666/25.06.1994 г., издадена на името на подсъдимия Н. И. В. е неистинска, т.е. представлява „неистински официален документ“.

Вторият, свързан с изпълнителното деяние „ползване на този документ“ пред официален орган.

И третият, касаещ субективната страна на деянието – В. съзнателно се е ползвал от документа, /по отношение на субекта на престъплението, в производството спор не е възниквал/.

По отношение на първия от тези факти – неистинността на процесния документ:

Това че документът Диплома за висше образование серия А 90 № 0143330, с рег. номер 666/25.06.1994 г., издадена на името на Н. И. В. е официален документ е въпрос неспорен.

От заключението на изготвената в досъдебното производство графическа експертиза, надлежно приобщено в хода на съдебното производство се установява, че подписите за „декан“ и „ректор“ в представената за изследване Диплома за висше образование серия А 90 № 0143330, с рег. номер 666/25.06.1994 г., издадена на името на подсъдимия, не са положени от заемалите тези позиции към сочения момент на издаването лица Т.Т.Т. и Б.И.Т..

От заключението на изготвената в съдебното производство техническа експертиза, се установява, че отпечатъците от кръгъл печат долу вдясно и в областта на графи „декан“ и „ректор“ в представената за изследване диплома за висше образование серия А 90 № 0143330, с рег. номер 666/25.06.1994 г., не са положени от кръглия гербов печат на ВТУ „А.К.“, който е бил полаган на дипломите за висше образование през 1994 г.

От представените по делото писма от Русенски университет „А.К.“ в отговор на запитвания на съда се установява, че в регистрите на университета липсва информация за издадена диплома за висше образование на името на подсъдимия.

От справката от ВТУ „А.К.“ се установява, че в базата данни липсват данни за лице с фамилия Х.ва, която да е била служител в университета в периода 1989-1996г., както и че изпратеното от съда копие от диплома за висше образование серия А 90 № 0143330, с рег. номер 666/25.06.1994 г. на името на Н. И. В. не е издадена от Русенски университет „А.К.“.

Въззивният съд, подобно на първоинстанционния няма основание да не кредитира тези доказателства.

Вторият от фактите – ползване на дипломата пред Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ и то по начина, посочен в обвинителния акт – чрез лицето С.Д.К., действащ като посредствен извършител, от когото не може да се търси наказателна отговорност, поради незнанието на факти, включени в състава на престъплението не е спорен по делото. Този факт се установява от разпита на свидетелите С.Д.К., комуто 4 подсъдимия е предал документа, за да бъде внесен с останалите документи в посочения орган, Д.Р.Б., инспектор Регионална дирекция „Автомобилна Администрация“, който е приел документите и не на последно място обясненията на самия подсъдим, който откровено признава, че е предал дипломата на първия от свидетелите, за да бъде внесена в ИА „АА“.

Третият от основните факти – съзнателното ползване на документа, въззивният съд намира също за доказан.

Съдът вече го посочи, но тук е мястото да се повтори, че Н. И. В. напълно съзнателно е предал дипломата на К. и то съзнавайки, че тази диплома ще бъде предадена на служители на ИА „АА“, където да бъде част от изискуемите от държавния орган документи за назначаване на длъжност в пункта за контролно-технически прегледи на К.. Апропо, изискването за висше образование по определена техническа специалност, като задължително условие за заемане на длъжността, за което е кандидатствал В. е факт, който се потвърждава и от свидетелите К. и Д.Б.. Това е от значение, доколкото без наличие на такава, В. не би могъл да заеме длъжността, за която кандидатства.

И тук възниква основният спорен въпрос: Съзнавал ли е В., че се ползва от неистински документ или предоставяйки го на К. е „живеел с мисълта“, че предава един напълно редовен официален писмен документ?

Отговорът на този въпрос може и следва да бъде извлечен от обективните данни. А те са отразени в посочените вече справки от Русенския университет „А.К.“ - в регистрите на университета липсва информация за студент с имената Н. И. В., който в периода 1989 година – 1994 година да се е обучавал в университета и съответно не е издадена диплома за висше образование на името на това лице от този университет. В даваните обяснения, /пред първоинстанционния съд и в съдебното следствие пред въззивния съд/, подсъдимият изнесе разказ, че е бил студент в посочения период, че е бил в някаква „особена форма на обучение“, заедно с още такива студенти, че е заплащал семестриалните такси „на ръка“, като при това тези такси били поемани от тогавашния му работодател – Пътно управление – Перник на жена с фамилия „Х.ва“, работеща в счетоводството на университета. От разказа на подсъдимия стана ясно, че на изпити на практика не е ходил, /с изключение на един/, а че по някакъв начин след това в студентската му книжка е била вписвана оценка като на „успешно положил изпита“, т.е. най-общо подсъдимия говори за платена форма на обучение.