Решение № 18547 от 10.11.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18547 гр. София, 10.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 154 СЪСТАВ, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Д.Б.А. като разгледа докладваното от Д.Б.А. Гражданско дело № 20231110102333 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано, въз основа на искова молба, подадена от А. Г. А., с ЕГН: **********, с адрес: /адрес/, чрез адв. Б. З., против /фирма/, с ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление: /адрес/, представлявано от В.М.И., с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК при условията на чл. 143 от ЗПК за прогласяване за нищожна неустоечна клауза по чл.

8 от договор за паричен заем № 578850/28.11.2022 г., сключен между ищеца и ответника, и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 135,28 лева, представляваща недължимо платена сума по процесния договор, ведно със законната лихва от 16.01.2023 г. до окончателното плащане на вземането.

Ищецът твърди, че на 28.11.2022 г., сключил с ответника договор за паричен заем в размер на 500,00 лева. Твърди още, че в чл. 8 от договора се съдържала клауза, съгласно която заемателят следвало да заплати и сумата от 335,44 лева неустойка, представляваща обезщетение за непредставяне на обезпечение съгласно процесния договор. Навежда твърдения, че на 01.12.2022 г. заплатил сумата от 200,00 лева, а на 02.12.2022 г. сума в размер на 435,28 лева, с които плащания изцяло погасил процесния кредит. Сочи, че е налице нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и при неспазване на нормите на чл. 19, ал. 4 във вр. с чл. 143 от ЗПК. Поддържа, че върнал сумата от 671,00 лева, като процесната сума в размер на 135,28 лева била реално получена като възнаграждение от ответника в противоречие на пазарните и икономически условия в страната към момента на предоставяне на заема. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на чл. 8 от процесния договор, както и да осъди ответника да му заплати сумата от 135,28 лева недължимо платена по договор за паричен заем № 578850/28.11.2022 г., ведно със законната лихва от 16.01.2023 г. до окончателното плащане на вземането. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника. Със становище от 11.10.2023 г. ответникът, чрез процесуалния си представител адв. С.М., оспорва предявените искове и моли съда да отхвърли същите като неоснователни и недоказани.

Прави възражение за прекомерност на претендирания от ищеца размер на адвокатско възнаграждение. При условията на евентуалност прави възражение срещу присъждане на адвокатското възнаграждение на основание чл. 38а от ЗА. Претендира разноски.

1

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е обявено за безспорно обстоятелството, че на 28.11.2022 г. страните са сключили договор за паричен заем в размер на 500,00 лв. Видно от приложения по делото договор за паричен заем, на 28.11.2022 г. между ищеца А. Г. А., в качеството му на заемател, и ответника /фирма/, в качеството му на заемодател, е сключен Договор за паричен заем № 578850/28.11.2022 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 500,00 лв., която ищецът се задължил да върне на 27 седмични вноски, всяка от които в размер на 20,58 лв., с изключение на последната, която е в размер на 20,48 лв., заедно с възнаградителна лихва при месечен лихвен процент в размер на 3,340% и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,065%. Посочен е срок на договора - 27 седмици, обща сума за плащане - 555,56 лв. и дата на последно плащане – 05.06.2023 г.

В чл. 6 от процесния договор страните са уговорили договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на определени условия, както и с още едно от посочените по-долу обезпечения, по избор на заемателя:

1. Ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от Общите условия ;

2. Особен залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от Общите условия;

3. Банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от Общите условия;

4. Ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

Съгласно чл. 8 от договора, с подписването му, заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 6 от договора в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 335,44 лв., с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителния план към договора за заем. По делото е представен и приет погасителен план към договора, в който са посочени падежните дати за заплащане на погасителните вноски по договора, както и техният размер. Посочено е също, че сумата от 33,00 лв., представляваща общият размер на една седмична вноска, е формирана като сбор от сумата за погасяване на задължението без неустойка – 20,58 лв. и разсрочената неустойка по чл. 8 от договора – 12,42 лв.

По делото са представени удостоверения, издадени от ответното дружество, относими към процесния договор за заем, а именно Удостоверение за активен кредит с изх. № 9111/01.12.2022 г. и Удостоверение с изх. № 9142/02.12.2022 г. Представени са един разходен касов ордер от 28.11.2022 г. и два приходни касови ордера, съответно от 01.12.2022 г. и 02.12.2022 г.

От приетите по делото договор за паричен заем № 578850/28.11.2022 г. и удостоверения, издадени от ответното дружество, се установява, че ищецът е извършил две плащания към ответника, както следва: на 01.12.2022 г. - сума в размер на 200,00 лв. и на 02.12.2022 г. - сума в размер на 435,28 лв. Общата сума, заплатена от ищеца на ответника, е в размер на 635,28 лв. В Удостоверение за активен кредит с изх. № 9111, издадено от ответното дружество на 01.12.2022 г., изрично е посочено, че в случай на предсрочно погасяване към дата 08.12.2022 г., заемателят дължи сума в размер на 435,28 лв. Заемателят е заплатил сума в размер на 200 лв. на 01.02.2022 г. и сума в размер на 435,28 лв. на 02.12.2022 г., с които плащания е погасил предсрочно кредита.

ЗЗП:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 143 За да бъде уважен предявеният иск, в тежест на ищеца е да докаже: че при сключване на процесния договор страните са съзнавали, че преследват неправомерна цел, като за да я постигнат, са си послужили със сделка, която сама по себе си не е забранена от закона, както и обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 8 от процесния договор за паричен заем е нищожна на заявените правни основания.

В тежест на ответника е да докаже възраженията си срещу исковете.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма 2 на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя цели, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б от Закон за защита на потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмената форма е условие за действителност на договора.

Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 – 147б от ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съдът е длъжен да преценява служебно неравноправния характер на клаузи в потребителския договор, който обосновава тяхната нищожност.

Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следва изводът, че за да намери приложение разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и клаузата от договора да е нищожна, същата следва не само да е неравноправна, но и да не е уговорена индивидуално между страните по договора. Съгласно чл. 146, ал. 2 от ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В настоящия случай ответникът не е ангажирал доказателства, от които да се направи извод, че оспорената клауза от договора е била индивидуално уговорена. С оглед на това, съдът намира, че оспорената клауза на чл. 8 от договора не е индивидуално уговорена – изготвена е предварително и заемателят не е имал възможност да влияе върху нейното съдържание.

Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 8 от договора следва да се извърши в съответствие както с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговарят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки – съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а също и на добрите нрави. Посоченото ограничение намира приложение както при гражданските, така и при търговските сделки (чл. 288 от ТЗ) – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.

Неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, като нейният размер е предварително определен от страните. Функциите на процесната неустоечна клауза поначало са обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като съдът съобрази задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 от ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Посочено е още, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се извършва за всеки конкретен случай и то към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като за целта могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството на задълженията /парични или непарични/ и техния размер, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението – съществено или 3 за незначителна негова част; 4. съотношение между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.