Решение № 2059 от 04.09.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2059 гр. Бургас, 04.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XL ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КАЛИН СТ. КУНЧЕВ при участието на секретаря АНЕЛИЯ ИВ. ТАКОВА като разгледа докладваното от КАЛИН СТ. КУНЧЕВ Гражданско дело № 20252120106911 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Иск по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.22, чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, предявен от А. Д. С. от гр.Бургас срещу “Вива Кредит“ АД, гр.София.

Ищцата твърди, че на 25.04.2025г. е сключила с ответника, по реда на ЗПФУР, Договор з а потребителски кредит № ***********, по силата на който е получила 850 лв., а се е задължила да върне общо 1 089.48 лв. при 61.95 % ГПР и фиксиран ГЛП от 48.50 %, на 12 месечни внос-ки от по 90.79 лв. Твърди и че в т.2 от Погасителния план към него е предвидено, в случай че е избрала да се възползва доброволно от допълнителна услуга/застраховка при кандидатства-не за кредита, да заплаща погасителни вноски в размера, посочен в колона № 3 – 165.85 лв., или още 900.72 лв., общо – 1 990.20 лв. Сочи, че служител на дружеството я е уведомил, че се е съгласила устно по телефона за това, което обаче не било вярно. Излага съображения, че сумата по Договора за допълнителна услуга не е взета предвид при изчисляване на ГПР и ис-ка от Съдът да обяви този за кредита за недействителен, поради противоречие на закона, като сключен в нарушение на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК, на основание чл.22 от ЗПК. Претендира разноски.

Ответното дружество оспорва претенцията и моли Съда да я отхвърли, като възразява, че Договор за допълнителни услуги с ищцата не е сключван и суми по такъв не са й начислявани. Предявило е и насрещни искове по чл.79, ал.1, вр. с чл.240 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за зап- 1 лащане на сумите: 416.37 евро /814.35 лв./ – главница, за която е обявена предсрочна изискуемост на 07.01.2026г., и 91.33 евро /178.26 лв./ – договорна лихва за периода 26.05.2025г. – 07.01.2026г., дължими по същия договор за паричен заем, а евентуално – по чл.23 от ЗПК, за сумата 398.81 евро /780 лв./ – главница, след отнасяне на платената лихва. Претендира законната лихва и деловодни разноски.

С. признава евентуалната претенция.

Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени дока-зателства и взе предвид доводите на страните, намира за установено следното:

На 25.04.2025г. между “Вива Кредит“ АД и А. С. е сключен Договор за паричен заем № ***********, по силата на който дружеството й е предоставило сумата от 850 лв. – при фиксиран ГЛП от 48.50 % и ГПР в размер на 61.95 %, а тя се е задължила да я върне заедно с договорната лихва – общо 1 089.48 лв., на дванадесет равни месечни вноски – всяка от по 90.79 лв., в срок до 20.04.2026г.

В т.** от Погасителния план към същия е посочено, че заемателят заплаща погасителните вноски в колона № 3 /90.79 лв./, като в случай че е избрал да се възползва доброволно от допълнителни услуги при кандидатстването за кредита и не ги е платил преди сключване на договора, по негово искане и възлагане те ще се разсрочат на равни части и ще се дължат на падежните дати на погасителните вноски, а общата сума за плащане ще е 165.85 лв.

Към исковата молба е приложена екранна снимка, в която е отразено: Размер на кредита – 434.60 € / 850 лв.; Брой вноски – 12 вноски; Размер на следващата погасителна вноска – 84.80 € / 165.85 лв.; Дата на следваща вноска – 24.10.2025г.; Начислени такси и неустойки – 30.68 € / 60 лв.; Брой дни забава по кредита към днешна дата – 134 дни; Просрочено задълже-ние към днешна дата – 418.88 € / 819.25 лв. Наличен е голям син бутон, с надпис – ”плати он-лайн”, и отдолу, вляво – черен кръг със стилизирана бяла фигура на човек в него.

От своя страна ответното дружество е представило Справка към погасителния план – за извършените плащания по процесния договор за паричен заем, неоспорена от ищцата, видно от която е, че на 13.06.2025г. последната е заплатила 70 лв. Погасено частично е задължение-то й по първата вноска от 90.79 лв., с падеж – 27.05.2025г., а именно – 35.65 лв. от дължими-те 56.44 лв. за главницата и 34.35 лв. за договорната лихва – изцяло. Други плащания след та-зи дата няма. Размерът на дълга към 15.12.2025г. възлиза на 814.35 лв. главница и 205.13 лв. лихва /договорно възнаграждение/.

С депозираната на 07.01.2026г. по делото насрещна искова молба “Вива Кредит“ АД, на основание чл.8, ал.3 от процесния Договор за паричен заем, е обявило вземанията си по него, за главницата от 416.37 евро /814.35 лв./ и договорната лихва до горната дата от 91.33 евро /178.26 лв./, за предсрочно изискуеми, като изявлението за това е достигнало до С. на 03.02.2026г. с получаването на книжата от процесуалния й представител адв. Й.. Това обстоятелство обаче няма особено значение, тъй като към момента на приключване на устни-те състезания в настоящото съдебно производство – 10.06.2026г., падежът на всички вноски по погасителния план вече е бил настъпил.

2

При така установеното от фактическа страна, Съдът намира следното от правна:

Ответното дружество е регистрирано като финансова институция – по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, в публичния регистър на БНБ по чл.3а от ЗКИ, т. е. то се явява кредитор по сми-съла на чл.9, ал.4 от ЗПК.

От друга страна, отпуснатият заем на ищцата – като физическо лице, представлява предоставяне на финансова услуга, съобразно § 13, т.12 от ДР на ЗЗП, и С. има качество-то на потребител – по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК и § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.

Предвид това, следва да се приеме, че процесният договор е такъв – за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 от същия – и в Закона за защита на потребителите.

Съгласно чл.9, ал.1 от ЗПК, с договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено пла-щане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане . Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието му посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 от ЗПК. Чл.22 от ЗПК пък предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес – за защита на икономически по-слабите участници в оборота, Съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако страната не се е позовала на нарушаването им.

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчис-лени към момента на сключването му, като се посочат взетите предвид допускания, използ-вани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, всяка страна е длъжна да установи фак-тите, на които основава своите искания или възражения, в случая – ищцата следваше да до-каже /пълно и главно/ наличието на твърдяния договор за допълнителни услуги, въз основа на който за нея е възникнало задължение да заплати на ответното дружество сумата от общо 900.72 лв., както сочи в исковата си молба.

Действително, представената от С. екранна снимка кореспондира чисто математически с твърденията й – отразен е кредит от 850 лв., платим на 12 вноски, като падежът на текущата съвпада с датата по погасителния план – 24.10.2025г., а размерът й от 165.85 лв. е идентичен с този по т.**. Задължението от 819.25 лв. пък е формирано от петте вноски от по 165.85 лв. за времето от месец май до месец септември 2025г., общо 829.50 лв., от които е извадена платената на 13.06.2025г. сума от 70 лв. и са добавени 60 лв. такси и неустойки.

Липс-ват, обаче, индивидуализиращи данни за кредитора и длъжника, както и за заемното правоот-ношение, поради което само въз основа на същата не могат да бъдат направени годни доказа-телствени изводи за наличието на соченото от ищцата съглашение. Доколкото 3 в случая стра-ните изрично поддържат, че не са сключвали подобен договор, какъвто няма обективиран и на материален носител, а ответното дружество заявява, че никога не е начислявало и претен-дирало суми за допълнителни услуги – видно от справката за плащанията по дълга, следва да се приеме, че такъв реално не съществува. Т. е., при нейна доказателствена тежест С. не установи в хода на настоящото производство твърденията си за наличието на други, дъл-жими от нея по процесния Договор за паричен заем суми, представляващи разходи по креди-та по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК, вр. с чл.10а, ал.1 от ЗПК, които в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал. 4 от ЗПК да не са били включени в ГПР от ”Вива Кредит“ АД.

Неоснователно е и възражението й, че не е посочен начинът, по който е формиран ГПР, тъй като единственият съдържащ се компонент в него, очевидно, е договорната лихва.

При извършената служебна проверка относно действителността на процесния договор за потребителски кредит, Съдът констатира, че същият отговаря и на останалите изисквания – по цитираните по-горе разпоредби. Предявеният иск за прогласяване на нищожността му – на ос-нование чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, поради противоречие на закона, е неосно-вателен и следва да се отхвърли.

Насрещната искова молба, настоящият съдебен състав намира за частично основателна.

Съгласно чл.9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

Към датата на сключване на договора за кредит, липсват императивни разпоредби на за-кона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение, обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически и се ползва със за-силената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното би означавало икономически по-сла-би участници в оборота да се третират неравноправно като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.

Предвид това, в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нра-ви е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща 3-кратния размер на закон-ната лихва /за обезпечени кредити – двукратния/. В тази насока – Решение № 906/30.12.2004г. по гр. дело № 1106/2003г. на ВКС, 2 г.о.; Решение № 378/18.05.2006г. по гр. дело № 315/2005г. на ВКС, 2 г.о.; Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. дело № 5093/2007г. на ВКС, 2 г.о., и Опре-деление № 901/10.07.2015г. по гр. дело № 6295/2014г. на ВКС, 4 г. о.

Това становище е застъпено и в актуалната практика на съдилищата – Решение № 260038 от 16.10.2020г. по в. гр. дело № 238/2020г. на ОС Добрич, Решение от 18.05.2021г. по в. гр. де-ло № 226/2021г. на ОС Пазарджик, Решение № 4304/02.08.2023г. по в. гр. д ело № 8430/2022г. на СГС, Решение № 4190 от 27.07.2023г. по в. гр. д ело № 13315/2022г. на СГС, Решение № 472/27.07.2023г. по в.гр. дело № 490/2023г. на ОС Благоевград, Решение № 301/12.07.2023г. по в.гр. дело № 352/2023г. на ОС Перник, Решение № 112/20.06.2023г. по в.

4 гр. дело № 168/2023г. на ОС Ловеч, Решение № 809/15.06.2023г. по в.гр. дело № 853/2023г. на ОС Пловдив, Решение № 124/05.05.2023г. по в. гр. д ело № 94/2023г. н а ОС Шумен, Решение № 133/31.03.2023г. по в. гр. д ело № 142/2023г. н а ОС Плевен и др., постановени изцяло в съответствие с Определение № 527/09.06.2022г. по гр. дело № 151/2022г. на ВКС, ГК, III г. о.

Тълкуването от някои съдилища на така даденото от ВКС разрешение на въпроса, в сми-съл, че касае само мораторната лихва, е не само contra legem, но дори е абсурдно. В чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК изрично е предвидено, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за това не може да надвишава законната лихва. Уговорката за заплащане на по-висок размер на моратор-ната лихва би била нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, поради противоречие на за-кона. На следващо място, липсва житейска и икономическа логика при лихви по депозитите на гражданите до 2 % годишно и цена на банковите кредити в рамките на 5 % до 8 %, възнагра-дителната лихва по т. нар. бързи кредити да надвишава трикратния размер на законната лихва, макар и в рамките на предвидения в чл.19, ал.4 от ЗПК ГПР, който може да включва и редица други разходи. Съдът е длъжен да извърши служебно преценка за съответствието със закона и добрите нрави на клаузите, с които същите са уговорени, поотделно – за всеки от тях. Да се приеме противното, означава да бъдат толерирани порочни търговски практики, в увреда ин-тересите на потребителите, водещи до възлагане на непосилна финансова тежест върху длъж-ниците, често лица в затруднено материално положение – без достъп до банков ресурс, и зна-чително /неоснователно/ обогатяване на кредиторите.