Решение № 644 от 13.10.2022, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 644 гр. София, 13.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20221001000628 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 20.04.2022 г. на ответника „Сто Инвест“ ЕООД срещу решението от 15.03.2022 г. по т. д. № 381/2021 г. на Софийския градски съд, VІ-2 състав, в частта, с която: ответникът е осъден да заплати на ищеца „Янимакс“ ЕООД на осн. чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 50 939,34 лв., представляваща остатък от незаплатено възнаграждение по договор за строителство от 12.07.2017 г. , заедно със законната лихва от 3.03.2021 г. до окончателното изплащане; на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 26 467,43 лв. , представляваща законната лихва за забава върху неизплатения остатък от възнаграждението за периода 13.07.2017 – 2.03.2021 г.; а на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 7 908,33 лв. – съдебни разноски; е отхвърлено направеното от ответника възражението за съдебно прихващане с насрещно вземане в общ размер на 209 780,40 лв., дължимо по чл. 15, ал. 2 от договора за строителство от 12.07.2017 г.

В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано съдът е приел, че процесните суми са дължими от ответника. Твърди се, че доказателствата не са обсъдени в пълнота. Неправилно били игнорирани доказателствата за извършени на 24.07.2017 г., 9.11.2017 г., 16.11.2017 г. и 20.06.2019 г. плащания от ответника в брой общо на сумата 69 823,32 лв. Сочи се, че неправилно е прието, че липсвали доказателства за представителната власт на получилият част от тези суми М. К., като не е зачетена и обсъдена представената от същия нотариално заверена декларация, в която 1 потвърждава тези плащания. Неправилно били кредитирани и заключенията на ССЕ, като не са съобразени възраженията на ответника срещу него. Твърди се, че неправилно е отхвърлено и възражението за прихващане с вземане по чл. 15, ал. 2 от договора. Сочи се, че процесният апартамент и до момента не бил изцяло завършен съобразно уговореното в чл. 10 от договора, нито бил предаден надлежно от ищеца, доколкото от заключението на приетата СГЕ се установило, че акт 15 не е подписан от проектантите, което водело до неговата нищожност, а неизпълнението на ищеца било пълно.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените искове, както и да му присъди направените разноски.

Въззиваемият „Янимакс“ ЕООД – ищец по исковете – чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

1. Не се спори между страните, а и от събраните доказателства се установява, че: 1) с нотариален акт № 117/12.07.2017 г., том ІІІ, рег. № 8233, нот. дело № 396/2017 г., ищецът „Янимакс“ ЕООД е продал на ответника „Сто Инвест“ ЕООД за цена от 45 000 лв. правото на строеж за изграждането на апартамент № 402 с площ от 176,04 кв. м., ет. 4, секция В, в изграждащата се многофункционална жилищна сграда съгласно разрешение за строеж № 58/9.10.2015 г., строяща се в поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр.

София, район „***“, ул. „***“ № 23; 2) на същата дата между страните е бил сключен процесния договор за строителство, с който ищецът се е задължил със собствени сили и материали да построи и предаде на ответника същия апартамент № 402 в степен на завършеност, описана в чл.

10, в срок до 31.12.2018 г., а ответникът се е задължил да заплати възнаграждение в размер на 209 780 лв. с ДДС на три вноски: 50 000 лв. – в деня на сключване на договора, 100 000 лв. – до 30.10.2017 г. и 59 780 лв. – до 31.12.2017 г.; уговорено е сумите да се платят по посочена от изпълнителя банкова сметка /чл. 8/; 3) със заповед № РСТ18-РА50-3/23.01.2018 г. на главния архитект на район „***“ – СО е допуснато изменение в одобрения инвестиционен проект, изразяващо се в разделянето на процесния апартамент В402 на два апартамента - № 402 и 403 с общ вход и коридор; 4) с нотариален акт № 4/14.01.2019 г., том І, рег. № 256, нот. дело № 4/2019 г., ответникът е продал апартамент № 403, изграден в груб строеж, на Е. А. Б. и Д. Н. М., срещу цена от 117 500 лв.; 5) на 27.11.2019 г. е бил съставен акт обр. 15 – констативен акт за установяване годността за приемане на строежа за същата многофункционална сграда; 6) сградата е въведена в експлоатация с удостоверение за въвеждане в експлоатация № 6/6.01.2021 г., издадено от главния архитект на гр. София.

Не са спорни и следните извършени от ответника плащания по процесния договор от 12.07.2017 2 г.: 1) 12 000 евро, с равностойност 23 469,96 лв. – на 10.04.2017 г. с приходен ордер № 122; 2) 7 040 евро, с равностойност 13 769,04 лв. – на 12.06.2017 г. с приходен ордер № 123; 3) 40 000 лв.

– на 21.07.2017 г. с банков превод по фактура № 1152/20.07.2017 г.; 4) 7 977 евро, с равностойност 15 601,66 лв. – на 8.11.2017 г. с приходен ордер № 127; 5) 30 000 лв. – на 20.07.2018 г. с банков превод по фактура № 1182/20.07.2018 г.; 6) 36 000 лв. – на 8.01.2020 г. по банков превод по фактура № 1120/23.12.2019 г. Общият размер на безспорните плащания възлиза на 158 840,66 лв.

Спорните въпроси са дали има и други плащания, дали те са дължими и дали съществува насрещното вземане, предмет на възражението за прихващане. По тези въпроси въззивният съд намира следното:

2. Ответникът твърди, че е извършил и други плащания по процесния договор в общ размер на 69 823,32 лв., както следва: 1) 9 823,32 лв. – на 24.07.2017 г., 2) 10 000 лв. – на 9.11.2017 г., 3) 10 000 лв. – на 16.11.2017 г., и 4) 40 000 лв. – на 20.06.2019 г. Ищецът оспорва да е получавал тези суми, поради което в тежест на ответника е да ги докаже при условията на пълно и главно доказване. Такова ответникът не е провел.

За доказване на първите три плащания са представени два разходни касови ордера /л. 128 и 129 от делото на СГС/, чието значение е било анализирано от първоинстанционния съд, който анализ се споделя от въззивния съд. В РКО от 24.07.2017 г. за сумите 4000 евро + 2000 лв. не е посочено основанието за плащане и от съдържанието му не следва никаква връзка с процесния договор от 12.07.2017 г., нито със страните по него – не е посочено, че плащането се прави за ответното дружество и се приема за ищцовото дружество. Ордерът не е подпечатан с фирмени печати на двете дружества, което би било индиция в тази насока. Същото се отнася и за РКО от 16.11.2017 г., макар в него да е посочено, че сумата от 10 000 лв. е „платена в брой за ап. 402В “ – дори и да се приеме, че касае отношенията между двете дружества по повод придобиването на въпросния обект, то не става ясно за кой от двата договора сключени между тях се отнася /за продажбата по нотариалния акт или за строителството, по всеки от които се дължат различни суми/. Дописването в същия РКО от 16.11.2017 г. „+ 10 000 лв. – платени Ж. в офиса 9.11.2017 г .“ пък въобще не удостоверява получаване на тази сума, доколкото ордерът не носи подпис на самия получател на тази сума, а е подписан от друго лице, т.е. в тази част документът и от външна страна няма характер на разписка по смисъла на чл. 77 ЗЗД.

По-същественото е обаче, че и двата ордера не установяват надлежно плащане в полза на ищцовото дружество по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, което ищецът изрично е оспорил. Според чл.

75, ал. 1 ЗЗД изпълнението на задължението трябва да бъде направено на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице, а в противен случай то е действително само ако кредиторът го е потвърдил или се е възползувал от него. Процесните ордери са подписани за получател от М. А. К. – трето лице помагач на ответника по настоящото дело. По делото не е доказано, че същият е бил упълномощен /овластен, натоварен/ от законния представител на ищцовото дружество да получи от негово име подобни суми. Само безспорното по делото обстоятелство, че същият е бил служител на ответното дружество, макар и индиция в тази насока, не е достатъчно да създаде сигурно убеждение в съда за наличието на надлежна представителна власт, още повече предвид коментираното съдържание на самите ордери. По никакъв начин не е доказана и хипотезата на изр. 2 на ал. 1 на чл. 75 ЗЗД – че ищецът е потвърдил тези плащания, нито, че се е възползвал от тях, т.е. че фактически ги е получил. От заключението на приетата ССЕ не се установява получаването на подобни суми да е осчетоводено при ищеца, което би 3 представлявало признание за това обстоятелство. Не представлява доказателство в тази насока представената от М. К. нотариално заверена декларация от 8.12.2021 г. /приложена на последната корица на делото на СГС/, доколкото същата има значението на изявление на страна по делото – трето лице помагач на ответника. Именно качеството на страна е препятствало и неговото разпитване като свидетел по делото, което вече би било ценено като доказателствено средство. В тази връзка привличането на същия като помагач на ответника не е било далновиден ход с оглед защитата на позицията на ответника и процесуалните правила за доказването. Изявленията на помагача по делото не са доказателство средство, а те самите се нуждаят от доказване.

Следователно, единствените ангажирани доказателства за тези плащания са двата РКО, но те сами по себе си не доказват изпълнението на изискванията на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. За установяването на същите ответникът е следвало да ангажира други доказателства, каквито по настоящото дело липсват. Ето защо тези РКО не доказват плащания по процесния договор от 12.07.2017 г.

Що се отнася до твърдяното плащане на 20.06.2019 г. на сумата 40 000 лв., то същото не е доказано по никакъв начин. Единственото ангажирано в негово подкрепа доказателство /препис от приходен касов ордер от 20.06.2019 г. – л. 136 от делото на СГС/ е било изключено от доказателствата по делото на осн. чл. 183 ГПК поради непредставяне на оригинала. Други доказателства в тази насока не са ангажирани. Действително, в първоначалната искова молба е посочено, че едно от получените от ищеца шест плащания е на 20.06.2019 г. на сумата 40 000 лв.

/без да е конкретизирано дали е в брой или по банков път/. Това твърдение обаче е било пояснено в допълнителната искова молба, съобразно възможността по чл. 372, ал. 2 ГПК да поясни и допълни първоначалната. Така датите на две от шестте плащания са били уточнени, както следва: 1) на сумата 40 000 лв. – на 20.07.2017 г. по фактура № 1152/20.07.2017 г. /а не 20.06.2019 г./, и 2) на сумата 30 000 лв. – на 20.07.2018 г. по фактура № 1182/20.07.2018 г. /а не 20.07.2019 г./. Ето защо твърдяното плащане на 20.06.2019 г. на сумата 40 000 лв. не е било признато от ищеца.

Следователно, твърдените плащания в общ размер на 69 823,32 лв. не са доказани. Доказани са плащания в общ размер на 158 840,66 лв., спрямо които има неплатена главница в размер на 50 939,34 лв.

3. По възражението за прихващане съдът намира следното:

В първоначалния отговор на исковата молба от 5.05.2021 г., в допълнителния отговор от 5.07.2021 г. и в уточнителната молба от 14.10.2021 г. вземането, предмет на възражението, е формулирано като такова по чл. 15, ал. 2 от договора за забава в изпълнение на задълженията на ищеца – в размер на неусвоената сума от 50 % от цялата цена по договора /104 890 лв./ и 10 % неустойка от същата неусвоена сума /10 489 лв./, т.е. общо 115 379 лв. Основанието за дължимост на това вземане е описано като забава, допусната от строителя, доколкото уговореният срок за завършване на обекта е 31.12.2018 г., а същият е приет с акт обр. 15 от 27.11.2019 г. и при подписан на 6.01.2021 г. акт обр. 16. В първото съдебно заседание на 10.12.2021 г. ответникът е заявил, че възражението за прихващане вече е в размер на цялата цена по договора /209 780,40 лв./, като вече твърди пълно неизпълнение, защото акт обр. 15 бил нищожен /поради липсата на подписи на проектантите/, а ищецът и към момента не бил изпълнил нищо от задълженията си по договора.