Акт от 22.08.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15983 гр. София, 22.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА В. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело № 20231110136915 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от В. С. С. срещу „Вива Кредит“ АД /правоприемник по силата на преобразуване чрез промяна на правноорганизационната форма на първоначалния ответник „Вива Кредит“ ООД/, с която са предявени установителни искове с правно основание / с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД за признаване установено в отношенията между страните, че чл. 1, ал. 3 от Договор за потребителски кредит № ******* от 29.12.2022г., предвиждащ начисляване на такса за експресно разглеждане и чл. 4, ал. 2 от Договор за потребителски кредит № ******* от 29.12.2022г., предвиждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, са нищожни и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от общо 110,53 лева /съгласно увеличение на иска, допуснато с протоколно определение от 18.06.2024г./, представляваща платена без основание сума по нищожните договорни клаузи, от които 106,47 лева – такса за експресно разглеждане и 4,06 лева – неустойка.

В исковата молба се твърди, че на 29.12.2022 г. между страните е сключен Договор за паричен заем № ******* за сумата от 500,00 лв. при вид на погасителна вноска двуседмична, брой – 7, ГЛП 40,32 % и ГПР 49,39 %. В чл. 1 ал.3 от Договора страните уговорили, че кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за заем срещу такса в размер на 106,47 лв., платима наред с погасителните вноски по заема. В чл. 4 ал. 1 страните уговорили, че заемателят се задължава в срок до три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения:

Поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. В ал. 2 на чл. 4 било уговорено, че в случай на непредставяне на обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 70,98 лв., платима наред с погасителните вноски. Твърди, че изцяло е погасил задълженията по процесния договор.

Оспорва договора като нищожен поради неспазена форма, изискване за шрифт и поради непредоставяне на копие от ОУ. Подробно аргументира, че в договора не е посочен правилно приложимият между страните ГПР, което сочи, че е равнозначно на липса на такъв. Твърди, че действителният размер на ГПР е над максимално допустимия. Оспорва клаузата за 1 неустойка като нищожна и поради накърняване на добрите нрави, и поради това, че с нея се цели заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като аргументира и че клаузата е неравноправна.

Досежно клаузата предвиждащата такса за експресно разглеждане излага, че същата е нищожна поради противоречие и заобикаляне на закона. Оспорва и клаузата за възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави. Прави възражение за нищожност на целия договор. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.

С уточняващи молби от 23.10.2023 г. и 03.01.2024 г. ищецът е уточнил, че е допуснал техническа грешка в исковата молба, както и че искът следва да се счита предявен срещу „Вива кредит“ АД.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът оспорва предявените искове като недопустими и развива съображения в тази насока.

Навежда подробни твърдения в насока, че оспорваните клаузи са валидни и отговарят на законовите изисквания, като в тази връзка сочи и още, че претендираните с клаузите възнаграждения не следва да се включват в размер на ГПР. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.

Релевираното от ответника възражение за недопустимост на исковете за прогласяване нищожността на договорни клаузи са неоснователни. Действително, както е посочено в отговора на исковата молба, ищецът няма правен интерес от предявяване на установителен иск за нищожност на договора тогава, когато е платил вземанията по него и разполага с осъдителен иск за връщане на платеното поради липса на основание. Това разрешение, обаче, е приложимо само тогава, когато ищецът изобщо не е предявил осъдителен кондикционен иск, а единствено установителен иск за нищожност на договора. В хипотезата на предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, въпросът за валидността на правоотношението, по което е извършено плащането, е преюдициален по отношение на основанието за имущественото разместване, и съдът поначало дължи произнасяне по него в мотивите на съдебния акт. При това положение кумулативно съединеният установителен иск за нищожност на това правоотношение има характера на инцидентен установителен иск, с който се иска произнасяне със сила на пресъдено нещо по преюдициалния за осъдителния иск въпрос. Подобно съединяване е допустимо, както когато е извършено с исковата молба, така и когато е извършено по реда на последващото обективно съединяване на искове съгласно чл. 212 ГПК.

По така предявените искове, в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване: следните обстоятелства: по иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗДсключването на договора за заем със соченото в исковата молба съдържание на оспорените клаузи; 2) по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – извършено плащане на исковата сума в полза на ответника на основание процесните договорни клаузи.

В тежест на ответника е да докаже: наличие на основание за получаване на платените от ищеца искови суми, а именно валидно обвързващи страните договорни клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия заем в размерите на така извършеното плащане.

Страните по делото не спорят и с обявения за окончателен доклад съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване на основание чл. 146, ал. 3 ГПК обстоятелството, между страните следните обстоятелства, че между страните е бил че между страните е сключен Договор за паричен заем № ******* от 29.12.2022г. със соченото от ищеца съдържание.

Освен това с определение от 17.05.2024г. ответникът е бил задължен на основание чл.

2

190 ГПК в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи заверено копие от кредитното досие по договора, в това число копие от самия договор, стандартен европейски формуляр и другите приложими към него условия. Ответникът е предупреден, че непредставянето на документите ще се преценява от съда по реда на чл. 161 ГПК. Въпреки редовното връчване на преписа от определението, ответникът не е изпълнил вмененото му задължение по реда на чл. 190 ГПК в предоставения от съда срок, нито до приключване на делото в настоящата инстанция. Поради тази причина и на основание чл. 161 ГПК съдът приема за доказано обстоятелството, че процесният договор има именно такова съдържание, каквото е посочено от ищеца в исковата молба, както и че договорните клаузи не са индивидуално уговорени.

Относно изложените в исковата молба съображения за нищожност на неустоечната клауза съдът намира следното.

Съгласно гореизложеното съдът приема, че в чл. 4, ал. 1 от процесния договор за паричен заем е предвидено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител - физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и отговаря на следните изисквания - да е навършило 21 годишна възрастта; да работи на безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в Централен Кредитен Регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период просрочие от 0 до 30 дни”; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или банкова гаранция, която да е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.

Съдът приема, че в чл. 4, ал. 2 от договора е предвидено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 70,98 лева. Страните се договарят неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4 като в този случай дължимата вноска е в размер на 101,28 лева, а общото задължение по договора става в размер на 708,96 лева /ведно с таксата за бързо разглеждане, възнаградителната лихва и останалите дължими такси/.

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки 3 признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

При преценка на процесната неустоечна клауза съгласно така изведените в съдебната практика критерии съдът намира, че уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр. 3 ЗЗД.

На първо място, както правилно е посочено в исковата молба, задължението за оценка на кредитоспособността на заемателя съгласно чл. 16 ЗПК е на кредитора /заемодател/.