Решение № 3769 от 16.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3769 гр. София, 16.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Д.

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20241100515033 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Евролаб 2011“ ЕООД срещу решение № 7992/23.04.2024г., постановено по гр. д. № 38167/2022г. на СРС, 28 с-в.

С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от „Евролаб 2011“ ЕООД иск с правна квалификация чл. 45, ал. 1 ЗЗД за осъждане на И. М. Х., с ЕГН: **********, и адрес: София, бул. „Симеоновско шосе“, бл. ****, да плати на „Евролаб 2011“ ЕООД, с ЕИК: 206684087, и адрес на управление:

София, ж.к. „Сердика“, бл. 18а, вх. В, ет. 2, ап. 43, сумата от 20 000 лева (двадесет хиляди лева) – обезщетение за претърпени от вреди от затруднена търговска дейност, намаляване на оборота и затрудняване на работата с клиенти, причинено от изнасянето на неверни твърдения от ответника в интервюта в предаването „На фокус“ по „Нова телевизия“ на 19.06.2022 г., предаването „Тази сутрин“ по телевизия „BTV“ на 08.06.2022 г., и предаването „120 минути“, излъчено по телевизия „BTV“ на 10.07.2022 г.

В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.

Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение 1 на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат изцяло уважени като основателни и доказани.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. СРС е изложил правилно фактическата обстановка, поради което въззивният съд не счита за нужно да я преповтаря. Тя е установена и от доказателствата по делото.

Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира следното.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за изплащане на обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, причинени от изказване на въззиваемия в интервюта в предаванията “Тази сутрин”, „На фокус“ и „120 минути“.

Отговорността по чл. 45 ЗЗД за накърнена чест, достойнство и добро име от поведение или изрази, възприети от пострадалия като унизителни и позорящи го, е деликтна. Законът императивно е въздигнал в забрана 2 правилото да не се вреди другиму. Забраната е универсална, важи за всички правни субекти, за целия кръг права, интереси и ценности от материално и нематериално естество, на които правната система дава защита.

Неизпълнението на това общо задължение създава отговорност за нарушителя и за да бъде ангажирана тя, следва да са налице следните предпоставки: осъществяване на поведение, което противоречи на конкретно нормативно задължение или на общата забрана да се вреди другиму, настъпване на конкретния твърдян в исковата молба вредоносен резултат и наличието на пряка причинно-следствена връзка между настъпването на вредата и поведението на делинквента. Съгласно презумпцията на ал. 2 на чл. 45 ЗЗД, вината на дееца се предполага до доказване на противното, от което следва изводът, че доказателствената тежест за опровергаване на вината носи ответникът - делинквент.

Основният обективен елемент от горепосочените правопораждащи фактически състави на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние, т.е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права. В разглеждания случай ищецът се позовава на увреждащо поведение на ответника, причинено от изказване на въззиваемия в интервюта в предаванията “Тази сутрин”, „На фокус“ и „120 минути“

Първият спорен въпрос между страните е може ли ищецът като юридическо лице да претърпи неимуществени вреди вследствие уронване на доброто му име, авторитет и репутация, които да бъдат репарирани по реда на чл. 45, вр.чл. 52 от ЗЗД по справедливост.

С разпореждане на председателите на ВКС и ВАС от 07.11.2023г. на основание чл.129, ал.1 и ал.2 от Закона за съдебната власт е образувано Тълкувателно дело № 1/2023г. на ВКС и ВАС по следния въпрос:

„Притежават ли юридическите лица материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт?”, като към момента няма произнасяне. Настоящият въззивен състав намира, че юридическото лице може да търпи такива вреди по следните съображения.

Разпоредбата на чл. 45 ЗЗД не съдържа ограничения относно страните в правоотношението, възникнало от непозволеното увреждане. Всеки е длъжен 3 да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, в т.ч. и на юридическо лице.

В практиката си ЕСПЧ признава на юридическите лица право на обезщетение за неимуществени вреди, като СРС е изложил подробно мотиви в тази връзка, които въззивният съд споделя и към които препраща. Отделно следва да се отбележи и следното. Възможността неимуществени вреди да бъдат търпени от юридически лица е намерило отражение и в българското законодателство. Съгласно чл.1 ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 631а ТЗ, обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането се дължи на длъжника физическо или юридическо лице , когато с влязло в сила решение молбата на кредитор за открИ.е на производство по несъстоятелност бъде отхвърлена, ако кредиторът е действал умишлено или с груба небрежност. Право на обезщетение за неимуществени вреди е предвидено и в чл.76а ЗМГО при нарушение на правата върху марки и географски означения, чийто притежатели могат да бъдат и юридически лица; в чл. 95, ал. 2 вр. с чл. 5 ЗАСП при нарушение на авторско, сродно нему или друго право, носител на което е юридическо лице, в чл. 57а Закона за промишления дизайн, съгласно който обезщетение се дължи за всички претърпени имуществени и неимуществени вреди и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от нарушение, а съгласно чл. 1 посочения закон, приложението му е по отношение на българските физически и юридически лица, както и по отношение на чуждестранни физически и юридически лица от държави, които участват в международни договори, по които Република България е страна. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи и на основание чл. 74 вр. с чл. 3 Закона за защита от дискриминация, за нарушение на право на равно третиране. Право на обезщетение за неимуществени вреди на юридически лица е уредено и в чл.

60а ЗСВ за нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В ТР № 4/ 29.11.2013 г. по тълк.д. № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, се приема, че чл. 52 ЗЗД се прилага при деликтната, но и при договорната отговорност, следователно дължат се и се присъждат обезщетения за морални вреди на юридически лица и в хипотези, които не са 4 изрично предвидени в закона.

Уронването на доброто име и търговската репутация чрез изнасяне на обидни, клеветнически твърдения в средствата за масова информация е нарушение на защитимо право, чието засягане е основание за обезщетяване на причинените неимуществени вреди. Доброто име и търговската репутация са съществени активи на всяко юридическо лице и имат значение за развитието на бизнеса в съвременния пазар. Негативните последици от накърняване на търговската репутация винаги имат комплексен характер, тъй като засягат различни показатели като клиентела, оборот, партньори и други.

В своята практика ВКС допуска юридическите лица да претендират обезщетения за неимуществени вреди /решение №274 от 18.03.2019 г по гр.д.

№5120/17 г на ВКС , IV ГО , решение №206 от 26.03.2019 г по гр.д.№4762/17 г на ВКС , III ГО , решение № 29 от 10.03.2020 г по гр.д.№1690/19 г на ВКС , IV ГО, решение № 16 от 2.03.2021 г. по гр.д. № 1914/2020 г. на IV г.о., решение № 29 от 10.03.2020 г. по гр.д. № 1690/2019 г. на IV г.о. и др.

Предвид изложеното, следва да се приеме, че юридическо лице може да претърпи неимуществени вреди вследствие уронване на доброто му име, авторитет и репутация, като неоснователни са поддържаните в отговора на въззивната жалба на ответника доводи в тази връзка.

В исковата молба се претендира обезщетение за вреди, причинени от изнасяне на неверни твърдения от ответника в посочените интервюта.

По принцип, изказването на мнение чрез слово - писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ (КРБ), като правото на мнение не е абсолютно.

Ограничаването на правото да се изразява мнение, с оглед високата обществена значимост и интензитет, е допустимо по изключение и само, за да се осигури защита на конкуриращ интерес и право и с цел охраната на други, също конституционно защитени права и интереси, и може да става единствено на основанията, предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2 от КРБ и чл. 10, ал. 2 от ЕКЗПЧОС). Не се допуска ограничаването със закон на други, извън посочените в чл. 39, ал. 2 и чл. 57, ал. 2 КРБ основания. Съгласно посочените текстове, свободното изразяване на мнение не може да се използва за накърняване правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на 5 престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.

Чрез публичното слово лицата упражняват основното си защитено от конституцията право на мнение и реализират свободата си на изразяване на възгледи и идеи.

В разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от Конституцията на РБ се съдържа установената изрична забрана – правото на свободно изразяване на мнение да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, Конституцията посочва присъщите на всяка личност права на чест, достойнство и добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). Именно по споменатата причина, гражданската отговорност за обида и за клевета са нормативно установен механизъм за защита на честта, личното достойнство и доброто име, а механизма за реализиране на деликтна отговорност предполага известно ограничение на правото на свобода при публично изразяване на мнения и оценки.

Правото на изразяване на мнение, включва правото да се съобщават достоверни факти и правото да се дадат оценки за тези факти. Мнението може да се разпространява свободно - когато не се касае за превратно упражняване на право по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ тоест, когато свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ (виж напр. Решение по гр.д. № 5059/2008 г. на ВКС, І г.о,), макар в средствата за масова информация да могат да се разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения. Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани единствено фактическите твърдения. В настоящия случай ищцовото дружество твърди, че казаното от ответника представлява именно фактически твърдения, които са неверни.