Решение № 14 от 15.02.2021, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14 гр. С. , 15.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ в закрито заседание на петнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ВАСИЛЕНА Л. ДРАНЧОВСКА като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА Л. ДРАНЧОВСКА Гражданско дело № 20201110144749 по описа за 2020 година при секретаря Анелия Георгиева, като разгледа гр.д. № 44749 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 235 КТ и чл. 86 ЗЗД, както и е прието за съвместно разглеждане възражение за прихващане с активни вземания с правно основание чл. 128, т. 2 и чл.

224 КТ и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът „Б.Д.Ж.П.П.“ ЕООД твърди, че по силата на договор от 03.09.2018 г. ответницата е завършила курс за придобиване на квалификация за длъжността „билетен касиер“, като съгласно уговореното след завършване на курса, считано от 03.12.2018 г., ответницата се е задължила да работи на посочената длъжност в Поделение „П.П. – С.“ към ищцовото дружество за срок от 3 години. Поддържа, че ответницата не е изпълнила това свое задължение, като на 03.10.2019 г. е подала заявление за прекратяване на трудовото й правоотношение с предизвестие, като на това основание е била освободена от длъжност, считано от 04.11.2019 г., т.е. 2 години и 1 месец преди изтичане на срока. Твърди, че в този случай на основание чл. 15 и чл. 17 от договора ответницата дължи възстановяване на всички направени разходи по нейното обучение, както и неустойка за неизпълнение пропорционално от уговорения размер от 1200 лв. според срока на неизпълнение, в който не е полагала труд при ищеца (две години и един месец). Поддържа, че е поканил ответницата да плати сумата с писмо, но същото се е върнало като непотърсено и задължението не е погасено, поради което претендира сумата от 1858,08 лв., представляваща неустойка по чл.

15 от договор за придобиване на професионална квалификация и правоспособност от 1

03.09.2018 г. в размер на подлежащите на връщане разходи по обучение (410 лв., учебна такса, 1321,36 лв., платена издръжка на лицето за периода м. 09. – м. 11.2018 г. и 126,72 лв., платена допълнителна такса за обучение на преподавателя), сумата от 833 лв., представляваща неустойка по чл. 17 от договора, определена като пропорционална част от уговорения размер от 1200 лв. за срока на неизпълнение от 2 години и 1 месец, ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението до окончателното им изплащане, както и сумата от 65,03 лв., лихва за забава върху главницата за периода от 23.10.2019 г. до 17.01.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.05.2020 г. по гр.д. № 2784/2020 г. по описа на СРС, 162 състав.

Ответницата Н. П. Н. оспорва исковете по основание, като признава, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по посочения договор за обучение с описаното съдържание, но счита, че в случая не са настъпили предпоставките за начисляване на неустойки по реда на чл. 15 и чл. 17 от договора. В тази връзка излага твърдения, че е подала заявление за прекратяване на трудовото правоотношение на 03.10.2019 г., но преди да изтече срокът на предизвестието е оттеглила същото с молба до ищеца. Поддържа, че работодателят не се е съгласил с оттеглянето на предизвестието и е издал заповед за прекратяване на правоотношението, считано от 04.11.2019 г., но към този момент счита, че вече е отпаднала предпоставката за реализиране на отговорността на ответницата по чл. 15 и чл. 17 от договора за обучение, тъй като е липсвало нейното желание за прекратяване на трудовия договор. Оспорва акцесорната претенция за заплащане на лихва за забава, като счита, че липсва основание същата да се претендира от връчването на поканата на 23.10.2019 г., след като вземането за неустойки е възникнало едва с прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 04.11.2019 г., а след тази дата липсва покана от кредитора за плащане. При условията на евентуалност навежда възражение за прихващане на претендираната от ищеца главница за неустойка от 1858,08 лв. с нейни насрещни вземания за нетни трудови възнаграждения в размер на 1229,30 лв. за периода м. 09.2019 г. – м. 11.2019 г., за обезщетение за неползван платен годишен отпуск от два дни през 2019 г. в размер 54,50 лв. и за лихва за забава върху тях в размер на общо 142,32 лв. за периода 30.09.2019 г. – 23.11.2020 г.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 92 ЗЗД и чл. 235 КТ За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да установи наличието на облигационно правоотношение с ответника по валиден договор за придобиване на професионална квалификация и правоспособност от 03.09.2018 г., наличието на неустоечно 2 съглашение в случай на неизпълнение на задължението на ответницата за полагане на труд при ищеца за срок от три години след приключване на обучението, настъпване на предпоставките по неустоечното съглашение, както и размера на уговорената неустойка (включително на разходите за обучителния курс, издръжката и допълнителните такси за обучение, формиращи една от претендираните неустойки). При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответницата е да докаже, че е изпълнила задължението си по договора, респ. че е погасила претендираните неустойки.

С оглед твърденията на страните и на основание чл. 145, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между ищеца и ответника е сключен валиден договор за придобиване на професионална квалификация и правоспособност от 03.09.2018 г., по силата на който ответницата е имала задължение да полага труд при ищеца за срок от три години, считано от 03.12.2018 г.; че трудовото правоотношение между страните е било прекратено две години и един месец преди изтичане на този тригодишен срок; че съобразно договора за обучение при прекратяване на трудовото правоотношение по желание на ответницата преди изтичане на срока същата дължи неустойки, които в случая са в размер на претендираните суми. Спорно по делото остава единствено обстоятелството дали са настъпили предпоставките за реализиране на отговорността на ответницата по включеното в договора неустоечно съглашение.

Видно от клаузата на чл. 10 от договора, след успешното завършване на обучението си Н. П.

Н. се е задължила в едномесечен срок да постъпи на работа в системата на „Б.Д.Ж.П.П.“ ЕООД (което за ответницата се е случило на 03.12.2018 г.) и да работи на длъжността, за която е обучавана, за срок от три години. В случай че преди изтичане на този срок обучаемият прекрати трудовото правоотношение по собствено желание – на основание чл.

326 КТ (с предизвестие), чл. 327, ал. 1, т. 3а, 4, 6 и 9 КТ (без предизвестие), чл. 330, ал. 1 КТ или при дисциплинарно уволнение по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, същият следва да възстанови всички направени разходи по неговото обучение (учебна такса, изплатена издръжка, разходи за допълнителни възнаграждения на обучаващото го лице и др., които в случая са в общ размер от 1858,08 лв.), както и да заплати на ищцовото дружество неустойка в размер на 1200 лв. при пълно неизпълнение относно срока на работа или неустойка в размер, определен пропорционално от сумата от 1200 лв. за частта от тригодишния срок по чл. 10, през който не е полагал труд поради прекратяване на трудовото правоотношение на посочените основания (в случая изчислената пропорционално сума е в размер на 833 лв.) – чл. 15 и чл. 17 от договора.

Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че трудовото правоотношение между ищеца и ответницата, възникнало по трудов договор № 192/30.11.2018 г., влязъл в сила считано от 03.12.2018 г., е прекратено със заповед № 135/29.10.2019 г. на директора на ППП С. на основание чл. 326 КТ и заявление от служителя с вх. № 93-01-160/03.10.2019 г., с което Н. П. Н. е изявила желание да бъде освободена от длъжността, която заема в ищцовото дружество, с едномесечно предизвестие от същата дата, по лични причини (л. 44 от делото). Действително, със заявление с вх. № 933 01-160/15.10.2019 г. ответницата е изявила желание да оттегли предизвестието си за напускане (след като на предния ден й е връчена при отказ заповед за определяне на размера на дължимите от нея неустойки), но доколкото това заявление е достигнало до работодателя след получаване на предизвестието и последният не е изразил съгласие по чл. 326, ал. 4, изр. последно КТ, правоотношението е било валидно прекратено с изтичане на едномесечното предизвестие на служителя, считано от 04.11.2019 г.

Във връзка с възраженията в отговора на исковата молба следва да се отбележи, че описаното поведение на ответницата не променя основанието за прекратяване на трудовия договор и не прехвърля инициативата за това на работодателя – съгласно разпоредбата на чл. 326 КТ и трайната съдебна практика (Решение № 280 от 12.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1898/2015 г., IV г. о., и др.), едностранното волеизявление на служителя за отправянето на предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение поражда действие от получаването му от насрещната страна и от този момент установява окончателни правни последици (прекратяване на правоотношението с изтичане на определения срок).

Едностранното волеизявление може да бъде оттеглено, но единствено преди да е породило действието си, като след това то става неоттегляемо. Това общо правило е възпроизведено в разпоредбите на чл. 326, ал. 4, изр. 2 и 3 КТ, съгласно които работникът или служителят може да оттегли предизвестието за прекратяване на трудовия договор, ако съобщи за това преди или едновременно с получаването му. Прекратяването на трудовото правоотношение може да бъде осуетено и до изтичането на срока на предизвестието, но със съгласието на работодателя, а ако същото не бъде дадено, правоотношението се прекратява поради изявеното от служителя желание, което по гореизложените аргументи е неоттегляемо. В този смисъл, не може да се приеме, че след като Н. П. Н. е заявила оттегляне на предизвестието преди изтичането му, то трудовият договор е бил прекратен не по нейно желание, а по инициатива на работодателя – изявеното от нея желание за прекратяване не може да бъде валидно оттеглено, след като е било съобщено на работодателя, а последният не е длъжен да се съгласява с отмяната на предизвестието по средата на срока му, доколкото към този момент е възможно вече да е предприел действия по попълване на персонала с друго лице, а и даването на съгласие създава потенциална възможност за служителя да злоупотребява в бъдеще с добросъвестността на работодателя си, като периодично отправя и оттегля едностранни предизвестия и създава несигурност в отношенията им.

С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира за установено, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено преди изтичане на уговорения тригодишен срок по собствено желание на служителя на основание чл. 326 КТ, изрично предвидено като предпоставка за начисляване на неустойки по чл. 15 и чл. 17 от договора за придобиване на професионална квалификация и правоспособност от 03.09.2018 г., поради което ответницата дължи същите в размер на претендираните суми от 1858,08 лв. (разходи за обучение) и 833 лв. (пропорционална неустойка).

По възражението за прихващане

4

Предвид основателността на предявените искове за главница по делото се е сбъднало вътрешно-процесуалното условие за разглеждане по същество на заявеното от ответницата при условията на евентуалност възражение за прихващане с нейни насрещни активни вземания с правно основание чл. 128, т. 2 и чл. 224 КТ и чл. 86 ЗЗД, по които в тежест на ответницата да установи наличието на трудово правоотношение с ищеца, по което за процесния период е престирала труд, размера на уговореното трудово възнаграждение, както и че правоотношението е било прекратено и е останал неползван платен годишен отпуск от два дни, за които й се дължи обезщетение в претендирания размер; респ. че ищецът е изпаднал в забава с настъпване на уговорения срок за плащане или при липса на такъв – с връчване на покана. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ищеца е да докаже, че е погасил паричните си задължения за трудови възнаграждения и обезщетение на падежа.