Решение № 1367 от 25.11.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1367 гр. София, 25.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлин Михайлов

Членове:

Даниела Христова

Цветомира П. Кордоловска Дачева при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Даниела Христова Въззивно гражданско дело № 20251000500506 по описа за 2025 година

Производството е по реда на ГЛАВА ХХ от ГПК – Въззивно обжалване.

Образувано е възоснова на въззивна жалба, подадена от ответника в исковото производство, а именно Прокуратурата на Република България, която обжалва решение № 6831/11.12.2024г. постановено по гр.д.№ 8683/2024г. по описа на Софийски градски съд в неговата осъдителна част, с която въззивния жалбоподател е осъден да заплати на Н. Ю. О. обезщетение в размер на 30 000 /тридесет хиляди/ лева, за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане в разумен срок на сл.д. №1/1991г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, преобразувано в сл.дело № 780-II/1998г. по описа на ВОП-София, а сега досъдебно производство № II-048/1999г.по описа на Военно-окръжна прокуратура –София, на основание чл. 2 б от ЗОДОВ, ведно със законна лихва върху тази сума считано от 28.07.2023 г. (решение № 329/17.01.2025г. по дела на чл. 247 от ГПК) до окончателното изплащане на обезщетението, на основание чл. 86 от ЗЗД.

В жалбата са наведени оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част. Излага се, че решението не почива на изводи, следващи от анализ на събраните по делото доказателства, а на съдебна практика по казуси, които не са аналогични. Без да се оспорва процесуалната легитимация на ищеца, жалбоподателят акцентира на липсата на доказателства за това, кои права принадлежащи на ищеца са били засегнати и по какъв начин продължителността на делото се е отразила на тяхното 1 упражняване. Поддържа тезата, че съдебната практика не отстъпва от разбирането, че се обезщетяват само действително настъпили вреди за страните в съответното производство, а не такива за евентуалните пострадали от престъплението, което се разследва. Излага, че доказването на вредите следва да е пълно и главно, а доказателствената тежест е за ищеца.

Моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен, а ако съдът намери, че е налице основанието за присъждане на обезщетение, да прецизира неговия размер съобразно критериите за справедливост.

Въззиваемата страна Н. Ю. О., чрез пр. представител, чрез адв. И. от САК в писмен отговор излага доводи за неоснователност на въззивната жалба, за обоснованост на решението в обжалваната част. В пространното изложение се позовава на създадена от съдебната практика оборима презумпция, 1./че разследването по сл.д. № 1 по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, преобразувано в сл.дело № 780-II/1998г. по описа на ВОП-София, а сега досъдебно производство № II-048/1999г.по описа на Военно-окръжна прокуратура – София е продължило в неразумен срок, 2./че пострадалите не носят тежестта на доказване; 3./ че е достатъчно да са жертва на престъпление за да е основателна претенцията за вреди.

Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част.

Предвид уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като при проверката на неговата правилност и обоснованост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав на САС приема, че решение № 6831/11.12.2024г. постановено по гр.д.№ 8683/2024г. по описа на Софийски градски съд е валидно. Същото е допустимо в обжалваната осъдителна част, а по въпросите поставени във въззивната жалба съдът е ограничен от изложеното в жалбата и излага следните мотиви:

От фактическа страна: На 13.02.2024г. ищецът Н. Ю. О. (Н. Й. И.) писмено, с молба вх. Рег. № 0003/01 от 13.02.2024г. е уведомил Военно окръжната прокуратура, че е едни от 517 – те, въдворени в гр.Белене лица, които в последствие са включени в списък, публикуван в ДВ. бр. 44 от 1990 г. От съдържанието на вестника се установява, че ищецът е включен на стр. 4 в списъка, с имената Н. Й. И., а от официален удостоверителен документ се установява, че Н. Ю. О. и Н. Й. И. са имена на едно и също лице. Списъкът е неразделна част от решение на Парламентарна комисия за разглеждане и решаване на някой неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушение на законността в държавния, обществения и стопанския живот. С решението е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене, във връзка с правителствена промяна на имената на една част от българските граждани.

В отделна административна процедура, на 27.06.2024г. Председателят на Комисията за разкриване на документи за обявяване на принадлежността на българските граждани към 2

Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, писмено е отговорил на запитване на ищеца и му е предоставил като приложение към в писмо с изх. № 10546 от 27.06.2024г. - Заповед № І – 1001 от 26.06.1985 г. за приложена превантивна административна мярка по чл. 39, ал.1 т.1 от ЗНМ – принудително установяване в Белене, Плевенски окръг за срок от 2 (две) години. От представените по делото доказателства, не се установява дали Заповед № І – 1001 от 26.06.1985 г. за приложение на превантивна административна мярка по чл. 39, ал.1 т.1 от ЗНМ – принудително установяване в Белене, Плевенски окръг за срок от 2 (две) години е приложена и в какъв срок. Видно от стр. 23 от исковата молба –л. 25 от гр.д. №8683/2024г. ищецът сам признава, че е търпял лишаване от свобода повече от половин година (по нататък в изложението конкретизира срок от 9 месеца), възоснова на административна мярка по тогава действащия ЗНМ(отм.), който закон допуска принудително установяване и ограничаване на правото на свобода без съд и без присъда. Установява се с писмени доказателства, че рождените турски имена на ищеца са сменени с български по същото време. Представени са доказателства, че ищецът е член в „Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите“, а видно от представения по делото Устав на Сдружението, негова цел е възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални и нематериални щети на представители на турското население и техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика.

Липсват данни ищецът лично да е уведомяван за образуваното следствено дело, да е призоваван в качеството на свидетел. Липсват данни, ищецът лично или чрез представител или по друг начин, да е уведомявал разследващия орган, че е жертва на престъпление във връзка със смяна на иманата и изтърпяване на превантивна административна марка и да иска да бъде разпитан в съответното качество на пострадал, да е предявил граждански иск или да е завил искане за бъде конституират като частен обвинител до 13.02.2024г., когато е подал молба с вх. Рег. № 0003/01 от 13.02.2024г. , с която е уведомил Военно окръжната прокуратура, че е пострадал и иска да му бъдат предявени материалите по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП – София. Не е спорно също, че сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП София, за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления е висящо. То е водено срещу петима обвиняеми, по обвинение за извършени престъпления по чл.162, ал.1, във вр. с чл.20, ал.2 НК за това, че в периода от 1984г. до 1988г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл.387, ал.2 НК, във вр. с ал. 1 и чл.20, ал.2 НК, че през периода от 1984г. до 1988г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в 3 лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.На 20.07.1993г. и на 19.12.1997г. са внесени обвинителни актове срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, съответно през 1994 г. и през 1998 г., поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и делото е било връщано на Прокуратурата за отстраняването им. През 1998г. и през 1999г. двама от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е било прекратено. През 1999 г. и през 2002г. производството по делото е било спирано поради наличие на свидетели в чужбина, които е трябвало да бъдат разпитани, след което е било възобновявано. В хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001г. до 04.02.2004г. са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, а от тях са разпитани общо 312 души. В периода от 2018 г. до 2023 г. възоснова на искания на тези лица (измежду които не е Н. Ю.

О.) са образувани множество дела за ускоряване на производството, като неведнъж съдът е определял едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и произнасяне на прокурора съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 НПК по процесното досъдебно производство. Наказателното производство е било прекратено с постановление от 31.05.2022 г., обжалвано и отменено с определение на САС от 02.12.2022 г. по ВЧНД№ 821/2022 г. Изпълнителните деяния по разследваните обвинения изискват установяване на факти, свързани с начина на изпълнение на заповедите за принудителните мерки злоупотреба и превишаване на власт, а не с установяване на противоправност на заповедите, издавани в периода от 1984г. до 1988г.

В периода от образуване на сл.дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г. на ВОП - София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София до 13.02.2024г. липсват каквито е да е данни, ищецът да е заявил права, включващи очаквания от разследването и да е претъпял вреди от забавеното разследване в продължение на 33 години. В § 8 от Исковата молба, ищецът е посочил, че от 1989 г. година е изселен в Р Турция и от тогава живее със семейството си там.

През 2006 г.

Военно апелативната прокуратура е търсила международно съдействие за установяване на местонахождението на трайно установилите се в Р Турция лица, с оглед участието им в процеса. По делото не са представени доказателства, че преди 13.02.2024г. ищецът е извършил действия насочени към реализиране на правата си на жертва - лично или като участващ в организация, въвлечена да посредничи в намерението на Военно окръжната прокуратура да издирва местоживеенето на пострадали лица, които не живеят на територията на Р България. В настоящото исково производство, пред първата инстанция не са събрани доказателства, от които да се установи какви са конкретните вреди от забавено правосъдие до 13.02.2024г. за ищеца извън предполагаемите на жертва, но при липса на каквито и да е твърдения за конкретни факти, преди датата на предявяване на иска – 29.07.2024г.

Защитата на ищеца се осъществява на базата на съдебна практика за присъдени обезщетения на други лица, спрямо които са предприемани същите ПАМ по ЗНМ (отм.) и 4 са включени в списък на лицата, които с решение на Парламентарна комисия е призната и политическа реабилитация.

От правна страна: Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ. Разпоредбата е включена в този закон чрез допълнение, обнародвано в ДВ, бр. 98 от 2012 г. Пасивно легитимиран субект е Държавата, по искове на граждан и н и на юридическо лице, когато се позовават на нарушение на материално право, каквото е правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.