Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 103 от 09.03.2026, Софийски окръжен съд

Съд
Софийски окръжен съд
Дело
Въззивно гражданско дело 1005/2025
Вид
Решение № 103
Подписан
09.03.2026
В сила
09.03.2026
Състав
Ивайло Христов Родопски, Катерина Въткова Ненова, Димитър Георгиев Цончев

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 271, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 и ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 и ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10а, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 16 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 103 гр. София, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Димитър Г. Цончев

Катерина В. Ненова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Катерина В. Ненова Въззивно гражданско дело № 20251800501005 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 247/09.09.2024 г., постановено по гр. дело № 422/2023 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, е признато за установено по отношение на Д. Т. С., че същият дължи на „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД следните суми: 2 337,15 лв. (1 194,97 евро) – незаплатени вноски за периода 10.05.2021 г. – 10.05.2022 г. по Договор за потребителски кредит № 115/11.03.2020 г.; 445,74 лв. (227,90 евро) – незаплатена възнаградителна лихва за периода 10.05.2021 г. – 10.05.2022 г., 67,50 лв. (34,51 евро) – лихва за забавено плащане за периода 11.05.2021 г. 24.01.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.01.2023 г., като искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над 67,50 лв. (34,51 евро) до пълния предявен размер от 367,50 лв. (187,90 евро). С решението в тежест на въззивника и ответник пред първата инстанция са присъдени и сторените в производството разноски.

Въззивникът Д. Т. С. е останал недоволен от така постановеното решение и го е обжалвал в законоустановения срок. В жалбата се твърди неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Не била съобразена практиката на СЕС, съгласно която когато заповедният съд не е обсъдил наличието на неравноправни клаузи в договора, то влезлите в сила заповеди по чл. 410 и чл. 417 ГПК подлежат на преразглеждане. Първоинстанционният съд неправилно уважил претенциите на ищеца и въззиваем, без да отчете, че потребителят е погасил 1 задълженията си почти в цялост. В разрез с нормите на ЗЗП в тежест на потребителя били начислени такси и разходи в размер над 60 % от кредита. По същество се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковите претенции.

В законоустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от въззиваемия „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД. В отговора се твърди неоснователност на въззивната жалба. Аргументите в отговора на въззивната жалба са идентични с изложените в отговора на исковата молба. В допълнение се акцентира, че първостепенният съд е съобразил решението си със заключението по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, като е отчел извършените погашения. По същество се иска потвърждаване на първоинстанционното решение и се претендират съдебно – деловодни разноски.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивникът не се явява и не се представлява. Въззиваемият не се представлява, но в предварително депозирано писмено становище заявява, че поддържа доводите се по същество и моли за отхвърляне на въззивната жалба.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, с оглед пределите на въззивната проверка съгл. чл. 269 ГПК, като обсъди доводите на страните и прецени относимите доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД срещу Д. Т. С.. В молбата се твърди, че на 11.03.2020 г. между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит № 115/11.03.2020г.

Кредиторът бил изпълнил задълженията си по Договора. На ответника бил отпуснат паричен кредит в размер на 4000 лева. Потребителят се е задължил да върне получения заем, ведно с уговорената възнаградителна лихва, съобразно погасителен план. Твърди се, че към момента на депозиране на исковата молба вноските по кредита са изцяло падежирали, но сумата не е възстановена от ответника и въззивник в настоящото производство. Искането към районния съд е било да се постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца: главница по Договора в размер на 2 337.17 лева, заедно със законна лихва, считано от 25.01.2023г. до окончателното изплащане; договорна възнаградителна лихва, дължима за периода 10.05.21г. до 10.05.22г. в размер на 445.74 лева; мораторна лихва върху главницата за периода 11.05.21г. до 24.01.23г. в размер на 367.50 лева. Претендирани са и разноските, сторени в заповедното производство, както и направените в исковото производство.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Прави правопогасяващо възражение, като твърди, че е извършил плащане. При условията на евентуалност прави възражение за 2 нищожност на клаузи по Договора, които били в противоречие със ЗПК и ЗЗП.

Оспорва по съдържание, дата и подпис представените с исковата молба доказателства.

Въззиваемият “Мъни Плюс Мениджмънт” АД се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 79/23г. по описа на РС – Елин Пелин, като със заповедта са уважени в цялост процесните претенции на заявителя, станали по – късно предмет и на отделни установителни искове в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК. Заповедта е връчена на длъжника и въззивник при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, с оглед на което въззиваемият “Мъни Плюс Мениджмънт” АД в указания му срок е предявил установителни искове за вземанията си пред първоинстанционния съд.

От Договор за потребителски кредит № 115/11.03.2020 г. се установява, че страните са уговорили помежду си следните параметри: главница в размер на 4000.00 лв.; обща сума за връщане 6527,32 лв., лихвен процент 28,33 %; годишен процент на разходите 48,29 %; погасяване на 26 месечни анюитетни вноски с падеж 10-то число от месеца, съгласно погасителен план. В договора е уговорена и еднократна такса за оценка на риска в размер на 480,00 лв. Уговорено е също в чл. 15 от договора задължение на потребителя в 3 – дневен срок след сключване на договора да представи оригинален „документ за доходите“ с подпис и печат на издалите го лица и/или компетентни органи (служебна бележка, подадена декларация, сключен договор и др.), удостоверяващ пълния размер на декларираните доходи от потребителя. В чл.

18 се съдържа клауза с неустоечен характер, която предвижда, че при неизпълнение на задължението по чл. 15 в определения срок, потребителят дължи на кредитора сума в размер на 481,52 лв. за извършени разходи по оценяване на риска от просрочие.

От заключението по съдебно – счетоводната експертиза, неоспорено от страните, се установява, че ответникът и въззивник е направил погашения по процесния договор в общ размер на 3 284,00 лв., последното от които на 02.06.2021г.

След това въззивникът изпаднал в забава, считано от 10.05.2021г. При изготвяне на заключението вещото лице е съобразило всички налични по делото платежни документи (квитанции и платежни нареждания), касаещи усвояването и погасяването на кредита, поради което въззивният съд не намира за необходимо да ги обсъжда поотделно.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, след като обсъди доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, позовавайки се на закона, въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба против първоинстанционното решение е подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което жалбата се явява допустима и настоящият съдебен състав я разгледа по същество.

С оглед пределите на проверката по чл. 269 от ГПК, настоящата съдебна 3 инстанция счита, че обжалваното решение е изцяло валидно и допустимо. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочено във въззивната жалба.

Съдът в първоинстанционното производство е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415 ГПК вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

За да бъдат уважени исковите претенции, ищецът следва да е провел в първоинстанционното производство пълно и главно доказване на следните факти: 1.) наличие на свое договорно правоотношение с насрещната страна; 2.) изпълнение от страна на кредитора по договора, т. е., че е предоставил сумата по кредита; 3.) изпадане на длъжника в забава; 4.) период и размер на всяко от вземанията.

Страните по делото са сключили индивидуален договор за потребителски кредит, подписан от тях на всяка страница. На потребителя е предоставена преддоговорна информация под формата на стандартен европейски формуляр (СЕФ), както и погасителен план. Уговорената главница е усвоена, като значителна част от същата е преведена по банкови сметки на трети лица, към които потребителят и въззивник е имал съществуващи задължения. По договора дори за извършвани погашения. Всичко изложено обосновава извода, че между страните по делото е възникнало потребителско правоотношение.

Поради потребителският характер на договора за кредит, съдът има задължение да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи и за евентуалното нарушаване на императивни правни норми. В случая въззивният съд не споделя изводите на първата инстанция, че сключеният договор за потребителски кредит не страда от никакви пороци и отговаря на всички изисквания за валидност.

В договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР) – 48,29 %. Това посочване обаче е само формално. От съдържанието на договора не става ясно какви компоненти се включват при изчисляване на ГПР и на какво се дължи разликата между размера на ГПР и размера на възнаградителната лихва, която е част от него. В действителност ГПР е по – висок от посочения в договора. Показателен за това е фактът, че при усвоена главница от 4000,00 лв., общата сума за връщане е 6527,32 лв., т. е. оскъпяването е 63,18 %.

В ГПР не е включена и т. нар. „еднократна такса за оценка на риска“ в размер на 480,00 лв., която е изначално и винаги дължима при самото сключване на договора.

Подобна такса е в разрез с императивната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Оценката на риска е задължение на кредитора, съгл. чл. 16 ЗПК. В прерогативите на кредитора е предварително да провери кредитоспособността на потребителя, като извърши служебно справки в Централния кредитен регистър и други база данни. Касае се за действия с 4 подготвителен и спомагателен характер спрямо предмета на дейност – кредитиране.

Тези действия не могат да бъдат прехвърляни върху потребителя и по аргумент на по – силното основание за тях е противоправно да се събират такси.

По аналогичен начин кредиторът е предвидил в договора с чл. 15 и чл. 18 неустойка при непредставяне на „документ за доходите“ в 3-дневен срок от сключването. Касае се за неустойка в размер на 481,52 лв., която също не е включена в ГПР и която е на практика винаги дължима с оглед краткия 3 – дневен срок, необходимостта на съдействие на трети лица за снабдяване с документите и технологичното време, което се изисква. Систематично тълкувани, чл. 15 и чл. 18 от договора нарушават императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, т. к. отново са свързани с действия по усвояване на кредита, изразяващи се в проучване кредитоспособността на потребителя.

В обобщение и т. нар. „еднократна такса за оценка на риска“, и неустойката по чл. 18 вр. с чл. 15 представляват скрито възнаграждение за кредитора, уговорено по заблуждаващ начин за икономически по – слабата страна потребител. Срещу въпросната „еднократна такса“ кредиторът не предоставя услуга, каквото е изискването на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. „Неустойката“ по чл. 18 вр. с чл. 15 пък не е предназначена да изпълнява присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционираща функция, т. к. е винаги дължима и не покрива претърпени от кредитора вреди, а единствено генерира за него скрита печалба. Същественото в случая е, че потребителят при сключване на договора не може да получи реална представа за оскъпяването на кредита и за кредитната тежест, която поема. Именно затова законодателят е въздигнал като самостоятелно условие за действителността на ДПК коректното посочване на годишния процент на разходите – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При неизпълнение на това задължение, съгл. чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, какъвто е процесният случай. На основание чл. 23 ЗПК, при такава хипотеза, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.