Решение № 103 от 09.03.2026, Софийски окръжен съд
- Съд
- Софийски окръжен съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1005/2025
- Вид
- Решение № 103
- Подписан
- 09.03.2026
- В сила
- 09.03.2026
- Състав
- Ивайло Христов Родопски, Катерина Въткова Ненова, Димитър Георгиев Цончев
Цитирани разпоредби
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 271, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 и ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 и ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 16 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 103 гр. София, 09.03.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Ивайло Хр. Родопски
Членове:
Димитър Г. Цончев
Катерина В. Ненова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Катерина В. Ненова Въззивно гражданско дело № 20251800501005 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 247/09.09.2024 г., постановено по гр. дело № 422/2023 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, е признато за установено по отношение на Д. Т. С., че същият дължи на „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД следните суми: 2 337,15 лв. (1 194,97 евро) – незаплатени вноски за периода 10.05.2021 г. – 10.05.2022 г. по Договор за потребителски кредит № 115/11.03.2020 г.; 445,74 лв. (227,90 евро) – незаплатена възнаградителна лихва за периода 10.05.2021 г. – 10.05.2022 г., 67,50 лв. (34,51 евро) – лихва за забавено плащане за периода 11.05.2021 г. 24.01.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.01.2023 г., като искът за мораторна лихва е отхвърлен за разликата над 67,50 лв. (34,51 евро) до пълния предявен размер от 367,50 лв. (187,90 евро). С решението в тежест на въззивника и ответник пред първата инстанция са присъдени и сторените в производството разноски.
Въззивникът Д. Т. С. е останал недоволен от така постановеното решение и го е обжалвал в законоустановения срок. В жалбата се твърди неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Не била съобразена практиката на СЕС, съгласно която когато заповедният съд не е обсъдил наличието на неравноправни клаузи в договора, то влезлите в сила заповеди по чл. 410 и чл. 417 ГПК подлежат на преразглеждане. Първоинстанционният съд неправилно уважил претенциите на ищеца и въззиваем, без да отчете, че потребителят е погасил 1 задълженията си почти в цялост. В разрез с нормите на ЗЗП в тежест на потребителя били начислени такси и разходи в размер над 60 % от кредита. По същество се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковите претенции.
В законоустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от въззиваемия „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД. В отговора се твърди неоснователност на въззивната жалба. Аргументите в отговора на въззивната жалба са идентични с изложените в отговора на исковата молба. В допълнение се акцентира, че първостепенният съд е съобразил решението си със заключението по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, като е отчел извършените погашения. По същество се иска потвърждаване на първоинстанционното решение и се претендират съдебно – деловодни разноски.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивникът не се явява и не се представлява. Въззиваемият не се представлява, но в предварително депозирано писмено становище заявява, че поддържа доводите се по същество и моли за отхвърляне на въззивната жалба.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, с оглед пределите на въззивната проверка съгл. чл. 269 ГПК, като обсъди доводите на страните и прецени относимите доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД срещу Д. Т. С.. В молбата се твърди, че на 11.03.2020 г. между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит № 115/11.03.2020г.
Кредиторът бил изпълнил задълженията си по Договора. На ответника бил отпуснат паричен кредит в размер на 4000 лева. Потребителят се е задължил да върне получения заем, ведно с уговорената възнаградителна лихва, съобразно погасителен план. Твърди се, че към момента на депозиране на исковата молба вноските по кредита са изцяло падежирали, но сумата не е възстановена от ответника и въззивник в настоящото производство. Искането към районния съд е било да се постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца: главница по Договора в размер на 2 337.17 лева, заедно със законна лихва, считано от 25.01.2023г. до окончателното изплащане; договорна възнаградителна лихва, дължима за периода 10.05.21г. до 10.05.22г. в размер на 445.74 лева; мораторна лихва върху главницата за периода 11.05.21г. до 24.01.23г. в размер на 367.50 лева. Претендирани са и разноските, сторени в заповедното производство, както и направените в исковото производство.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Прави правопогасяващо възражение, като твърди, че е извършил плащане. При условията на евентуалност прави възражение за 2 нищожност на клаузи по Договора, които били в противоречие със ЗПК и ЗЗП.
Оспорва по съдържание, дата и подпис представените с исковата молба доказателства.
Въззиваемият “Мъни Плюс Мениджмънт” АД се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 79/23г. по описа на РС – Елин Пелин, като със заповедта са уважени в цялост процесните претенции на заявителя, станали по – късно предмет и на отделни установителни искове в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК. Заповедта е връчена на длъжника и въззивник при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, с оглед на което въззиваемият “Мъни Плюс Мениджмънт” АД в указания му срок е предявил установителни искове за вземанията си пред първоинстанционния съд.
От Договор за потребителски кредит № 115/11.03.2020 г. се установява, че страните са уговорили помежду си следните параметри: главница в размер на 4000.00 лв.; обща сума за връщане 6527,32 лв., лихвен процент 28,33 %; годишен процент на разходите 48,29 %; погасяване на 26 месечни анюитетни вноски с падеж 10-то число от месеца, съгласно погасителен план. В договора е уговорена и еднократна такса за оценка на риска в размер на 480,00 лв. Уговорено е също в чл. 15 от договора задължение на потребителя в 3 – дневен срок след сключване на договора да представи оригинален „документ за доходите“ с подпис и печат на издалите го лица и/или компетентни органи (служебна бележка, подадена декларация, сключен договор и др.), удостоверяващ пълния размер на декларираните доходи от потребителя. В чл.
18 се съдържа клауза с неустоечен характер, която предвижда, че при неизпълнение на задължението по чл. 15 в определения срок, потребителят дължи на кредитора сума в размер на 481,52 лв. за извършени разходи по оценяване на риска от просрочие.
От заключението по съдебно – счетоводната експертиза, неоспорено от страните, се установява, че ответникът и въззивник е направил погашения по процесния договор в общ размер на 3 284,00 лв., последното от които на 02.06.2021г.
След това въззивникът изпаднал в забава, считано от 10.05.2021г. При изготвяне на заключението вещото лице е съобразило всички налични по делото платежни документи (квитанции и платежни нареждания), касаещи усвояването и погасяването на кредита, поради което въззивният съд не намира за необходимо да ги обсъжда поотделно.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, след като обсъди доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, позовавайки се на закона, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба против първоинстанционното решение е подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което жалбата се явява допустима и настоящият съдебен състав я разгледа по същество.
С оглед пределите на проверката по чл. 269 от ГПК, настоящата съдебна 3 инстанция счита, че обжалваното решение е изцяло валидно и допустимо. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочено във въззивната жалба.
Съдът в първоинстанционното производство е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415 ГПК вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
За да бъдат уважени исковите претенции, ищецът следва да е провел в първоинстанционното производство пълно и главно доказване на следните факти: 1.) наличие на свое договорно правоотношение с насрещната страна; 2.) изпълнение от страна на кредитора по договора, т. е., че е предоставил сумата по кредита; 3.) изпадане на длъжника в забава; 4.) период и размер на всяко от вземанията.
Страните по делото са сключили индивидуален договор за потребителски кредит, подписан от тях на всяка страница. На потребителя е предоставена преддоговорна информация под формата на стандартен европейски формуляр (СЕФ), както и погасителен план. Уговорената главница е усвоена, като значителна част от същата е преведена по банкови сметки на трети лица, към които потребителят и въззивник е имал съществуващи задължения. По договора дори за извършвани погашения. Всичко изложено обосновава извода, че между страните по делото е възникнало потребителско правоотношение.
Поради потребителският характер на договора за кредит, съдът има задължение да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи и за евентуалното нарушаване на императивни правни норми. В случая въззивният съд не споделя изводите на първата инстанция, че сключеният договор за потребителски кредит не страда от никакви пороци и отговаря на всички изисквания за валидност.
В договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР) – 48,29 %. Това посочване обаче е само формално. От съдържанието на договора не става ясно какви компоненти се включват при изчисляване на ГПР и на какво се дължи разликата между размера на ГПР и размера на възнаградителната лихва, която е част от него. В действителност ГПР е по – висок от посочения в договора. Показателен за това е фактът, че при усвоена главница от 4000,00 лв., общата сума за връщане е 6527,32 лв., т. е. оскъпяването е 63,18 %.
В ГПР не е включена и т. нар. „еднократна такса за оценка на риска“ в размер на 480,00 лв., която е изначално и винаги дължима при самото сключване на договора.
Подобна такса е в разрез с императивната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Оценката на риска е задължение на кредитора, съгл. чл. 16 ЗПК. В прерогативите на кредитора е предварително да провери кредитоспособността на потребителя, като извърши служебно справки в Централния кредитен регистър и други база данни. Касае се за действия с 4 подготвителен и спомагателен характер спрямо предмета на дейност – кредитиране.
Тези действия не могат да бъдат прехвърляни върху потребителя и по аргумент на по – силното основание за тях е противоправно да се събират такси.
По аналогичен начин кредиторът е предвидил в договора с чл. 15 и чл. 18 неустойка при непредставяне на „документ за доходите“ в 3-дневен срок от сключването. Касае се за неустойка в размер на 481,52 лв., която също не е включена в ГПР и която е на практика винаги дължима с оглед краткия 3 – дневен срок, необходимостта на съдействие на трети лица за снабдяване с документите и технологичното време, което се изисква. Систематично тълкувани, чл. 15 и чл. 18 от договора нарушават императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, т. к. отново са свързани с действия по усвояване на кредита, изразяващи се в проучване кредитоспособността на потребителя.
В обобщение и т. нар. „еднократна такса за оценка на риска“, и неустойката по чл. 18 вр. с чл. 15 представляват скрито възнаграждение за кредитора, уговорено по заблуждаващ начин за икономически по – слабата страна потребител. Срещу въпросната „еднократна такса“ кредиторът не предоставя услуга, каквото е изискването на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. „Неустойката“ по чл. 18 вр. с чл. 15 пък не е предназначена да изпълнява присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционираща функция, т. к. е винаги дължима и не покрива претърпени от кредитора вреди, а единствено генерира за него скрита печалба. Същественото в случая е, че потребителят при сключване на договора не може да получи реална представа за оскъпяването на кредита и за кредитната тежест, която поема. Именно затова законодателят е въздигнал като самостоятелно условие за действителността на ДПК коректното посочване на годишния процент на разходите – чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При неизпълнение на това задължение, съгл. чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, какъвто е процесният случай. На основание чл. 23 ЗПК, при такава хипотеза, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Разпечатката съдържа 37 от 135 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/72a686a6-5545-4771-8001-cb4e9b3cf6a6