Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 3478 от 16.08.2024, Окръжен съд - Варна

Съд
Окръжен съд - Варна
Дело
Въззивно частно гражданско дело 1599/2024
Вид
Определение № 3478
Подписан
16.08.2024
В сила
16.08.2024
Състав
Галина Чавдарова, мл.с. Гинка Тодорова Иванова, Десислава Георгиева Жекова

Цитирани разпоредби

  • чл.248 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.276, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.278 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.633 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.38 · Закон за адвокатурата
  • чл.26, ал.1,пр.3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55, ал.1, пр.1 · Закон за задълженията и договорите

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3478 гр. Варна, 16.08.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на шестнадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Чавдарова

Членове:

Десислава Г. Жекова мл.с. Гинка Т. Иванова като разгледа докладваното от Галина Чавдарова Въззивно частно гражданско дело № 20243100501599 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.278 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от М. Д. Д. от гр.Варна, чрез мл.адв.С.K., срещу определение №7424/01.07.2024г., постановено по гр.д.

№15250/2023г. на ВРС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските.

В частната жалба се твърди неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Счита, че в случая не следва да се присъжда възнаграждение в по-нисък размер от минимално предвидения в наредбата, като се позовава на разрешението, дадено по дело С-57/15, според което разумния подход на изискването за пропорционалност означавало, че загубилата страна следва да понесе ако не всички, то поне значителна част от разноските, направени от спечелилата страна. Позовава се на практика на ВКС касателно критериите за определяне на адв.възнаграждение, като излага доводи, че наредбата за размерите на адв.възнаграждения служела за ориентир относно механизма за определянето им при различните видове дела. Сочи, че в случая процесуалното представителство е осъществено при предварително заплащане на адвокатския труд, като това, наред с броя на предявените искове и характера на защитата не обосновавало извод за прекомерност на адв.възнаграждение. Излага, че в случая заплатения адв.хонорар за два отделни иска, съобразен с минимума по наредбата, не е израз на съществено надценяване на труда на адвоката, а е съответен на осъщественото процес.представителство. Намира за справедлив размерът от 960лв, съотв. размерът от 800лв, като евентуално счита, че адв.възнаграждение следва да е в 1 минимален размер от 400лв. Моли да се отмени определението като се измени решението в частта за разноските.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК от насрещната страна НЕТКРЕДИТ ООД, ЕИК 201253421, е постъпил отговор на частната жалба, с който счита същата за неоснователна.

Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез надлежен пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество съдът намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

С решение №2014/03.06.24г. по гр.д.№15250/23г. на ВРС е прогласена нищожността на клаузата на чл.6 от договор за паричен кредит №202306010228350102/01.06.23г., сключен между М. Д. Д. и НЕТКРЕДИТ ООД, предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на гаранция, поради накърняване на добрите нрави, на осн.чл.26, ал.1,пр.3 ЗЗД, и е осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 30,70лв, представляваща платена без основание сума по нищожната клауза за неустойка, уговорена в чл.6 от договора, ведно със законната лихва върху вземането, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 27.11.23г. до оконч.погасяване, на осн. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. С решението в полза на ищеца са присъдени и разноски за адв.възнаграждение в размер на 200лв.

В срока по чл.248 ГПК от ищеца е постъпила молба с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските като му бъдат присъдени разноски за осъществено адв.възнаграждение в размер на 960лв. или същото да бъде намалено до 800лв, евентуално до 400лв.

С обжалваното определение ВРС е приел, че не са налице основания за изменение на решението и е оставил молбата без уважение.

Видно от материалите по гр.д.№15250/23г. на ВРС налице е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адв.А.Д., в който е договорено възнаграждение за процесуално представителство по делото в общ размер на 960лв, платени в брой, или по 480лв по всеки един от исковете.

На първо място съдът съобразява, че с Решение на СЕС от 25.01.24г. по дело С-438/22 е прието, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази 2 разпоредба. Прието е още, че чл.101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на така даденото разрешение с решението на СЕС, което съобразно чл.633 ГПК е задължително за всички съдилища, следва, че съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл.38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба №1/09.07.04г. минимални размери на адв.възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в понисък размер. Съгласно преобладаващата съдебна практика нормите от наредбата могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения, като преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото.

В разглеждания случай съдът отчита, че защитата на ищцовата страна се изразява в подаване на искова молба и осъществяване на процес.представителство в проведено едно открито съдебно заседание без събиране на други доказателства, освен вече представените писмени такива.

Действително касае се за потребителски спор, който обаче не се отличава с особена сложност с оглед типичните за потребителските спорове възражения и наличието на многобройна и постоянна съдебна практика по идентични дела. Макар и в случая да са предявени два иска – за недействителност на клауза за неустойка и за връщане на дадено без основание, то извършената работа е една и съща, доколкото исковете почиват на един и същ правопораждащ факт – сключването на един и същ договор, ангажирани са едни и същи доказателства и са извършени идентични правни действия от пълномощника. Ето защо и с оглед идентичната защита в случая не са налице основания за присъждане на адв.възнаграждение поотделно за двата иска.

Следва да се отбележи още, че по делото са налице данни за наличието на образувани и други дела от ищеца срещу ответника с идентичен предмет, основани на същия договор. Разпоредбата на чл.3 от ГПК задължава участниците в гражданското съдопроизводство да упражняват добросъвестно процесуалните си права и съобразно с добрите нрави, като задължение на съда е да не допуска злоупотреба с такива. Образуването на множество отделни производства между едни и същи страни и произтичащи от един и същ правопораждащ факт неминуемо сочи на стремеж за генериране на разноски, което не съответства както на целта на съдебната защита, така и на изискването за добросъвестно упражняване на процесуални права.

С оглед гореизложеното настоящият състав намира, че

3 присъденият от ВРС размер на адв.възнаграждение от 200лв се явява съответен на осъщественото по делото процесуално представителство.

Ето защо обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение №7424/01.07.2024г., постановено по гр.д. №15250/2023г. на ВРС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4