Определение № 2149 от 29.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2149 гр. София, 29.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20248002100154 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по първоначалните искове „Изи Паркет“ ООД и по касационна жалба на ответника по обратния иск „Вико“ ЕООД срещу въззивно решение № 158 от 15.08.2023 год., постановено по в. гр. дело № 170/2023 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

Ищецът по първоначалните искове „Изи Паркет“ ООД обжалва въззивното решение в частта му, в която е потвърдено решение № 5 от 11.01.2023 год., постановено по гр. дело № 315/2021 год. по описа на Окръжен съд – Ловеч, в частта, в която са отхвърлени предявените от него срещу частен съдебен изпълнител Р. Й. Д. искове с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД и с правно основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 14 503.16 лв. до пълния претендиран размер от 28 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди от процесуално незаконосъобразно действие /изплащане на недължими разноски от постъпила от публична продан сума/, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.07.2021 год. до окончателното изплащане; за разликата над 2 767.91 лв. до пълния претендиран размер от 8 532.22 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 05.07.2019 год. до 21.05.2021 год., за разликата над 674.80 лв. до пълния претендиран размер от 4 666.67 лв., заявен като частичен от 44 018.44 лв. – обезщетение за имуществени вреди от процесуално незаконосъобразно действие /начисляване и внасяне на ДДС в недължим размер от постъпила от проданта сума/ и за разликата над 205.64 лв. до пълния претендиран размер от 1 422.04 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 21.05.2018 год. до 21.05.2021 год.

Ответникът по обратния иск „Вико“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта му, в която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която е уважен предявения срещу него от частен съдебен изпълнител Р. Й. Д. обратен иск за сумата от 14 503.16 лв., представляваща недължимо платени разноски по изпълнително дело № 701/2017 год. по описа на частен съдебен изпълнител Р. Д., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.09.2021 год. /предявяване на обратния иск/ до окончателното й изплащане.

1

При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба на ищеца по първоначалните искове е процесуално недопустима в частта й срещу тази част от въззивното решение, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 674.80 лв. до пълния претендиран размер от 4 666.67 лв., заявен като частичен от 44 018.44 лв. – обезщетение за имуществени вреди от процесуално незаконосйобразно действие /начисляване и внасяне на ДДС в недължим размер от постъпила от проданта сума/ и за разликата над 205.64 лв. до пълния претендиран размер от 1 422.04 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 21.05.2018 год. до 21.05.2021 год. Цената на тези искове, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, е до 5 000 лв. /предмет на делото е само въведената с исковата молба част от вземането, за която се иска осъждане на ответника, а не цялото вземане, вкл. и непредявената с исковата молба негова част – Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2016 год., ОСГТК/ и въззивното решение в частта му по тези искове не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Според разпоредбата на чл. 296, т. 1 ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила от датата на постановяването и обявяването му. Ето защо подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като процесуално недопустима.

Касационната жалба на ищеца по първоначалните искове в останалата й част и касационната жалба на ответника по обратния иск са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите.

В жалбата на първоначалния ищец се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Длъжен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви, когато въззивната жалба е мотивирана и в нея са направени изрични доводи за неправилност на първоинстанционното решение?

2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията и доводите на страните?

3/ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/.

Ответникът по касационната жалба Р. Й. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната от ищеца част.

Ответниците по касационната жалба „Вико“ ЕООД и ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД не са депазирали писмени отговори.

В жалбата на ответника по обратния иск се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че липсва правен интерес от привличането му като трето лице-помагач на страната на ответника, тъй като последният няма регресно вземане. Предмет на първоначалните 2 искове били вземания за непозволено увреждане, в случай на деликт законът конкретно и недвусмислено сочел хипотезите, при които деликвентът /в случая ответникът частен съдебен изпълнител/ би могъл да има регресни права спрямо трети лица – например при наличие на застраховател или неколцина зеликвенти /чл. 53 ЗЗД/.

Неправомерно извършеното разпределение било изцяло в тежест на частния съдебен изпълнител. Дори и последният да имал вземане спрямо ответника /за неоснователно обогатяване, както било възприето от въззивния съд/, то нямало характера на регресно.

Освен това ищецът по обратния иск бил задължително застарахован – чл. 25, ал. 1 ЗЧСИ, поради което и бил привлякъл своя застраховател като трето лице-помагач по делото. А законът не допускал да има паралелни регресни правоотношения, тъй като така длъжникът щял да обезпечи двойно отговорността си. Решението било недопустимо и с оглед основанието на иска, който бил разгледан – първоинстанционният иск бил квалифицирал иска по чл. 59 ЗЗД, а въззивният съд – по чл. 55 ЗЗД. Неправилно въззивният съд отхвърлил възражението за давност, релевирано в отговора на исковата молба, относно част от сумата в размер на 9 781 лв., като приел, че давността започва да тече едва през 2019 год. Ако имало основание за ангажиране на отговорността на ответника по обратния иск, то началният момент бил 01.07.2015 год., когато Апелативен съд – Велико Търново се бил произнесъл с окончателно решение по гр. дело № 243/2015 год. и отменил разпределението на частния съдебен изпълнител, като извършил окончателно разпределение – т. 7 от ППВС № 1/1979 год.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част, като е поставен следния правен въпрос: Кога може да се допусне привличане на подпомагаща страна, респективно може ли съдебен изпълнител да иска привличане на взискател по изпълнително дело като подпомагаща страна в производство по иск с правно основание чл. 441 ГПК и при какви предпоставки, както и има ли съдебен изпълнител регресно вземане спрямо взискател в случай, че съдебният изпълнител бъде осъден по реда на чл. 441 ГПК?

Релевирано е и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

В изложението са формулирани и следните правни въпроси, за които се поддържа, че са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора:

1/ От кой момент започва давността за неоснователно обогатяване?

2/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотивите на решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?

3/ Кога е налице обедняване в хипотеза на изпълнителен процес, респективно може ли съдебен изпълнител да обеднее, когато се твърди, че е превел парични суми по изпълнително дело на взискателя?

4/ Възможно ли е кумулативно ангажиране на отговорността на взискател в изпълнителния процес, когато съдебният изпълнител може да привлече застрахователя като подпомагаща страна?

5/ Какво е значението на дело, водено между длъжник и взискател в изпълнителния процес с предмет обезщетение за вреди, когато същият длъжник впоследствие предяви иск срещу съдебния изпълнител и съдебният изпълнител привлече взискателя като подпомаща страна?

Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първите два от горопосочените въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/, а всички въпроси са от значение за точното 3 прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът по касационната жалба Р. Й. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната от ответника по обратния иск част.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че „Изи паркет“ ООД е длъжник по изпълнително дело № 92/2014 год. по описа на частен съдебен изпълнител Р. Д., образувано по изпълнителен лист от 03.06.2013 год., издаден от Районен съд – Троян, с първоначален взискател „Вико“ ЕООД. „Изи Паркет“ ООД е длъжник и по изпълнително дело №701/2017 год. по описа н а частен съдебен изпълнител Р. Д., с първоначален взискател Община – Троян и присъединен взискател „ Вико“ ЕООД. По двете посочени изпълнителни дела е извършена публична продан на недвижим имот, собственост на „Изи Паркет“ ООД, на съответни идеални части от един и същ недвижим имот, като купувач и по двете публични продажби е взискателят „Вико“ ЕООД. С решение от 01.07.2015 год., постановено по в. гр. дело № 234/2015 год., което е влязло в сила, Апелативен съд – Велико Търново е извършил окончателно разпределение на сумата от 236 113 лв., получена при публичната продан по изпълнително дело № 92/2014 год., съгласно което „Вико“ ЕООД като купувач следвало да внесе сумата от 146 298.19 лв., изчислена към 05.03.2014 год., която сума обаче била внесена със значителна забава едва на 18.02.2019 год., като ЧСИ не обявил публичната продан за нестанала, тъй като сумата не била внесена в срок. По изпълнително дело № 92/2014 год. била извършена публична продан на / ид. ч . от поземлен имот с идентификатор по кадастралната карта и кадастралния регистър на с.

Б. О., заедно с построените в него четири сгради и този имот бил възложен на взискателя „Вико“ ЕООД при цена 236 113 лв., като било издадено постановление за възлагане от 18.02.2019г. на ЧСИ. По изпълнително дело № 701/2017 год. била извършена публична продан на останалите / ид.ч. от същия недвижим имот, а именно поземлен имот с идентификатор по кадастралната карта и кадастралния регистър на с.