Решение № 12188 от 19.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12188 гр. София, 19.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА при участието на секретаря ЙОАНА П. ПЪРВАНОВА като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА Гражданско дело № 20231110138087 по описа за 2023 година

Производството е образувано въз основа на подадена от Е. Д. М. срещу Народно събрание на Република България искова молба.

Ищецът твърди, че е претърпял неимуществени вреди в периода от 13.12.2020г. до 03.07.2023г. от поведение на ответника, изразяващо се в нарушение на правото на ЕС и по-конкретно- на чл.2, 3, 4, 5, 6 ДЕС, на чл.18, 20, 67, 82, пар. 2, т. Б и В ДФЕС, на Директива 2016/343 и на чл.6, 20, 21, 47, 53, 54 от ХОПЕС. Поддържа, че ответникът е създал дискриминационен закон, а именно- чл.422, ал.1, т.4 НПК, с който се създава възможност за възобновяване на наказателна дело, когато с решение на ЕСПЧ е установено нарушение на ЕКЗПЧ, което има съществено значение за него.

Твърди, че от текста на закона ставало ясно, че само нарушение на ЕКПЗЧ можело да послужи като основание за възобновяване на делото, а при нарушение на права, гарантирани от ХОПЕС такова производство не можело да бъде инициирано.

Поддържа, че дори държавата да бъде осъдена за съществено нарушение на правото на ЕС, НПК не предвиждал възможност за възобновяване на делото така както имало възможност за възобновяване на делото, след като ЕСПЧ осъди държавата за нарушение по ЕКПЗЧ. Сочи, че е жертва на дискриминация и не може да се ползва от възможността за възобновяване на делото, след като осъди държавата за съществено нарушение на правото на ЕС. Счита, че всички принципи, гарантирани от правото на ЕС съгласно чл.2 ДЕС, били нарушени от ответника, със създаването на дискриминационния закон – чл.422, ал.1, т. 4 НПК. Счита, че е налице злоупотреба с право и използване на правосъдието за цели, различни от целите на правосъдието и правото от ответника. Намира, че по този начин му се ограничава възможността да защити правата си след като осъди ВКС за нанесени вреди чрез нарушение на право на ЕС за противозаконното му лишаване от свобода и осъждане по непредявено обвинение да иска възобновяване на делата, по които е постановена присъдата муКНОХД №1018/2019г. по описа на ВКС и НОХД №5050/2022г. по описа на СРС, ГО, 1

125-ти състав. С оглед на изложеното отправя искане за уважаване на предявения иск.

С молба от 04.11.2024г. ищецът уточнява, че предявеният от него иск е по чл.2в ЗОДОВ, а не по чл.1 ЗОДОВ. Твърди, че искът бил за обезщетение от особено съществено нарушение на правото на ЕС. Поддържа, че гражданският съд има право да преценява законосъобразността на подобно бездействие като процесното, доколкото се касае за производство по чл.2в ЗОДОВ, в което за разлика от производството по чл.2 ЗОДОВ не са предвидени ограничения по отношение на пасивно легитимираните субекти и техните действия и бездействия.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът Народно събрание на Република България е оспорил предявения иск. Излага съображения, че разпоредбата на чл.2, ал.2, т.1 АПК изключва от приложното поле на кодекса актовете на Народното събрание. Поддържа, че разпоредбата на чл.2в ЗОДОВ също е неотносима към дейността на Народното събрание. Твърди, че законодателният орган не е сред определените в чл.7, ал.1 ЗОДОВ ответници по искове за обезщетение. Сочи, че Народното събрание не е административен или правозащитен орган. Поддържа, че орган на законодателната власт не може да отговаря за вреди на частноправни субекти поради липса на пряка каузална връзка – приложението на законите винаги е опосредено от действия или бездействия на органи на изпълнителната, местната или съдебната власт, за които изрично е предвидена възможност да бъде ангажирана отговорността им по ЗОДОВ. Счита, че не е налице увреждащо поведение от страна на Народното събрание, представляващо конкретни противоправни действия, от които за ищеца да са произтекли вреди. Поддържа, че настоящият спор не е свързан със законодателната дейност. Оспорва наличието на причинно-следствена връзка между евентуалното и недоказано нарушение и твърдяната от ищеца вреда. Поддържа, че доколкото ищецът твърди, че вредите му са причинени от законодателен пропуск в разпоредбите на чл.422, ал.1, т.4 ГПК не може да се приеме, че вредоносният резултат е пряко обусловен от дейността на ответника, тъй като същият не притежава законодателна инициатива и не може да отговаря за липсата на такава. Позовава се на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. С оглед на изложеното отправя искане за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Въжаров, изразява становище за неоснователност на предявения иск.

След като взе предвид изложеното в исковата молба и отговора на исковата молба и изявленията на страните в съдебно заседание, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предмет на разглеждане в настоящото производство е предявен от Е. Д. М. срещу Народно събрание на Република България иск с правно основание чл.2в ЗОДОВ за заплащане на обезщетение в размер на 12 271 евро /24 000 лева/ за претърпени от ищеца неимуществени вреди в периода от 13.12.2020г. до 03.07.2023г. вследствие на поведение на ответника, изразяващо се в приемане на дискриминационен закон, противоречащ на правото на ЕС- чл.422, ал.1, т.4 НПК, ведно със законната лихва от 13.12.2020г. до окончателното изплащане на сумата.

С оглед наведените от ответника възражения за допустимостта на исковото производство следва да бъде посочено, че отговорността на държавата за вреди произтича от принципа за лоялно сътрудничество на държавите-членки на Европейския съюз, като нейното формулиране и развитие като принцип на общностното право е осъществено посредством практиката на СЕС, според която 2 отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите, може да бъде ангажирана независимо от това кой е публичният орган, извършил нарушението, съответно независимо от вида на нарушението – неправилно транспонирана директива или поддържане в сила на национална правна норма, която е в противоречие с общностното право или пък решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция в разрез с него /в този смисъл Решения на СЕС по дело С6/90, дело № С-9/90, дело С 46/93, дело С-48/93, дело С-5/94, дело С-224/01, дело №160/14, дело С-173/03/. В съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ държавата участва чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия и бездействия са причинени вредите. В исковата молба ищецът се позовава на извършени от законодателния орган на Република България противоправни действия, като допустимостта на предявения срещу последния иск се обуславя от възложената му с чл.4, ал.5 КРБ отговорност за съответствието на законодателните актове с правото на Европейския съюз и другите международни договори, обнародвани и влезли в сила, станали част от вътрешното право. /в този смисъл Определение №50410 от 18.11.2022г. по ч.гр. д. №3500/2022г. на ВКС, III г.о., Определение №199 от 26.04.2021г. по ч.т.д. №50/2020г. на ВКС, II т.о., Определение № 60364 от 19.10.2021г. по ч.т.д. №1909/2021г. на ВКС, II т.о., Решение №14 от 15.02.2021г. по гр. д. №5165/2016г. на ВКС/.

На следващо място, изведеният от практиката на СЕС /Решение от 19.11.1991г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 – Francovich и Bonifaci; Решение от 05.03.1996г. по съед. дела C-46/93 и C-48/93 Brasserie du Pêcheur и Factortame; Решение от 30.09.2003г. по дело C-224/01 – Gerhard Kubler; Решение от 11.07.201 г. по дело С98/14 – Berlington Hungary, и др./ фактическият състав на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС предпоставя установяване на следните обстоятелства: 1) нарушение на общностна норма или принцип, които предоставят права на частноправни субекти; 2) достатъчно съществено нарушение на тази норма и 3) пряка причинна връзка между нарушението и настъпилите вреди. За да бъде прието за „достатъчно съществено“ едно нарушение, следва да бъде установено явно и значително неспазване от държава-членка на границите, които са предоставени в нейното право на преценка, като бъдат взети предвид следните фактори: степен на яснота и прецизност на нарушената правна норма, обхват и свобода на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, извиним или неизвиним характер на нарушение или причинени увреждане, както и дали вредата е причинена умишлено или не. Отговорността за вреди по ЗОДОВ е обективна, тъй като вината е без правно значение и не се изследва в хода на процеса. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“, но това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата. По аргумент от чл.154, ал.1 ГПК горепосочените предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване от ищеца с оглед уважаване на предявения от него иск.

Съгласно чл.422 НПК наказателните дела се възобновяват, при наличие на следните предпоставки: 1. когато някои от доказателствата, върху които се основава присъдата, решението, определението или разпореждането, се окажат неистински; 2. когато съдия, съдебен заседател, прокурор или разследващ орган е извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното производство; 3. когато чрез 3 разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не са били известни на съда, постановил присъдата, решението, определението или разпореждането, и имат съществено значение за делото; 4. когато с решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за делото; 5. когато са допуснати съществени нарушения по чл.348, ал.1, т.1 – 3 НПК по съдебни актове по чл.354, ал.2, т.2 и ал.5 НПК, както и по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната; 6. когато е допусната екстрадиция в случай на задочно осъждане при дадена гаранция от българската държава за възобновяване на наказателното дело - за престъплението, за което екстрадицията е допусната. Хипотезата по чл.422, ал.1, т.4 НПК предполага сезиране от подсъдимия след постановяване на решение от ЕСПЧ, с което съдът е установил нарушения, които са от съществено значение за делото.

Съгласно чл.420, ал.1 и 2 активно легитимиран да иска възобновяване на делото на това основание е главният прокурор и самият подсъдим при условията в чл.420, ал.2 НПК. Следва да бъде спазен и срокът по чл.421, който за подсъдимия е шестмесечен от узнаване на решението.

Съобразявайки изложеното, съдът намира, че в случая не се установява нарушение на правото на ЕС, което да обуслови ангажиране на отговорността на ответника за причинени на ищеца неимуществени вреди. Съгласно установената съдебна практика макар в НПК да не е изрично посочено, наказателното производство може да бъде възобновено и при установено нарушение на норми от правото на Европейския съюз, в т.ч. и от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ като част от него. В този смисъл е Решение №58 от 07.02.2025г. по н. д.

№823/2024г. на ВКС, I I н.о., в което е посочено, че предвид наличието на допирни точки между решенията на ЕСПЧ и на СЕС, изразяващи се в установяването на нарушения на правни норми, имащи примат над българското законодателство, от институции, чиито актове са задължителни за съдилищата в Република България, е обосновано да бъде прието, че нарушение на правото на Европейския съюз също може да послужи като основание за възобновавяне на наказателното производство.

Този извод следва и от поставеното пред страната като член на Европейския съюз изискване за спазване принципите на лоялно сътрудничество, изведени от чл.4, пар.3 ДЕС и на равностойност и ефективност при гарантиране защитата на правата, които субектите черпят от правото на ЕС. Принципът на равностойност изисква равно третиране на исканията, които субектите могат да направят в случай на нарушения на права, произтичащи от националното право и на сходни искания за нарушения на правата, произтичащи от правото на Съюза, а принципът за ефективност налага преценката дали националната правна уредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагане правото на Съюза като се държи сметка за мястото на съответните правила в цялото производство, за протичането му и за особеностите му пред различните национални инстанции /Решения на СЕС- С-2/08, т.27, С-93/12 т.48/.

Разпечатката съдържа 22 от 34 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/7296c7aa-fac7-4c78-a479-7cb3913aa6a8