Решение № 334 от 27.01.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 334 гр. София, 27.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 109-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: РОСИ П. МИХАЙЛОВА като разгледа докладваното от РОСИ П. МИХАЙЛОВА Административно наказателно дело № 20211110209468 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл.145 и сл.

От

Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.72, ал.4 от Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/.

Образувано е по касационна жалба на Е.Б, чрез пълномощника му адв. Ч. срещу Заповед за задържане с рег. номер 3384зз-575/20.05.2020 г., издадена от инспектор Д.И. Ч от 09 РУ-СДВР. Изложени са доводи, че жалбоподателят е бил задържан в неадекватно състояние, тъй като страдал от психично заболяване, липсвало фактическо посочване на основанието за задържане, че на задържаното лице не е било разяснено правото да бъде информирано за основанието за задържане. Твърди се, че полицията не е разполагала с основание за задържане. Наведени са аргументи, че тази принудителна административна мярка е превишавала целта на закона, тъй като задържаното лице има постоянен адрес, който не е променян от 20 години, не е осъждано, няма висящи наказателни дела, нито е обявявано за издирване. Сочи се, че е нарушено правото на защита на задържаното лице, както и са липсвали спешност и неотложност. Претендира се възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Ответникът по жалбата в качеството си на полицейски инспектор на длъжност разузнавач по криминална линия в 01 група С“ПКП“ при 09 РУСДВР, гр. София, редовно призован, се явява лично в откритото съдебно заседание. Посочва, че в Б са били намерени наркотици, като лицето е заведено в районното управление и той е издал заповед за задържане.

Софийска районна прокуратура, редовно призована, не изпраща представител.

1

Софийският районен съд, след като разгледа жалбата, изложените в нея доводи, направените възражения на страните и като се запозна с материалите по делото, намира за установено от фактическа страна следното:

На 20.05.2020 г., в 14:50 часа била издадена Заповед за задържане за срок до 24 часа, с рег. номер 3384зз-575/20.05.2020 г. на лицето Е.П. Б, издадена от инспектор Д.И. Ч от 09 РУ-СДВР. Като основание за задържането е посочено „чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР – данни за извършено престъпление по чл. 354а от НК по досъдебно производство 3384 ЗМК787/2020 г. по описа на 09 РУ- СДВР. От представеното по делото доказателство – постановление от 21.05.2020 г. на прокурор Л. Н. при СГП, се установява, че към датата на издаване на това постановление Б е имал само процесуално качество на свидетел. От представените по делото обвинителен акт по същото досъдебно производство, се установява, че е било повдигнато обвинение на друго лице – Цв.Б.Б., като Б дори не е вписан в списъка на лицата за призоваване, а от представения по делото протокол от проведено съдебно заседание на 23.05.2020 г., по отношение на обвиняемия Цв.Б.Б. е взета мярка за неотклонение. Административно-наказателната преписка във връзка със задържането на Б съдържа единствено обжалваната заповед за задържане, декларация, протокол за обиск на лице.

С атакуваната Заповед за задържане на лице, с рег.№ 3384зз575/20.05.2020 г., издадена от инспектор Д.И. Ч от 09 РУ-СДВР , на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, във връзка с чл. 354а от НК на задържаното лице били разяснени правата му по чл.72, ал. 3,4,5,6, чл.73 и чл.

74 от ЗМВР. Лицето е било уведомено и че при задържане на осн. чл.72, ал.1 т.1-4 от ЗМВР, не могат да му бъдат ограничавани други права, освен правото на свободно придвижване.

Извършен е и обиск на лицето Е.П. Б, за който е съставен Протокол от 20.05.2020 година в гр. София в 17:59 часа, при който са намерени 1 (един) бр. портфейл, тъмно червен на цвят, 1 (един) бр. банкова карта на ДСК банк, и 1 (един) бр. банкнота от 5 лв. и сумата от 3 лева на стотинки. Обискираното лице дало сведения, според които тези вещи са негови.

Приетата от съда фактическа обстановка по делото се установява от събраната по делото доказателствена съвкупност, а именно: Протокол за обиск от 20.05.2020; постановление от 21.05.2020 г. на прокурор Л. Н. при СГП; обвинителен акт по досъдебно производство 3384 ЗМК-787/2020 г. по описа на 09 РУ- СДВР; протокол от проведено съдебно заседание на 23.05.2020 г.; с рег.№ 3384зз-575/20.05.2020 г., издадена от инспектор Д.И. Ч от 09 РУ-СДВР, както и от останалия надлежно приобщен доказателствен материал.

Съдът кредитира доказателствения материал, събран и приобщен по предвидения в закона ред в своята съвкупност, като го намира за непротиворечив и допълващ се поотделно и в своята съвкупност.

Въз основа на изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните изводи от правна страна:

2

Съдът намира жалбата, срещу заповедта за задържане за допустима, тъй като е депозирана в законоустановения срок по чл.149, ал.1 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването, срещу индивидуален административен акт /ИАА/, подлежащ на законов съдебен контрол. Жалбата е изготвена в предвидената законова форма и е придружена от необходимите приложения. А на основание чл. 168, ал. 1 от АПК съдът извърши служебна проверка както по отношение на изтъкнатите в жалбата съображения, така и за наличието на всички основания за оспорване на процесния индивидуален административен акт посочени в нормата на чл. 146 от АПК в изпълнение на служебното си начало по отношение тези производства.

В оспорения административен акт изрично е посочено, че лицето Е.П.

Б, веднага след задържането си е запознато с правата по чл.72, ал.3, 4, 5, 6 и чл.73 ЗМВР, за което е положило подпис.

Спазено е изискването за писмена форма, актът е подписан и по отношение на изброените реквизити са спазени изискванията на ЗМВР.

След извършена служебна проверка съдът установи, че в обжалваната заповед е посочено със съответна правна квалификация основанието на издаването, а именно: „чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР – данни за престъпление по чл. 354а от НК, , с което не се изпълнява изискването на чл.74, ал.2, т.2, предложение първо от ЗМВР за излагане на фактическите основания за задържане на лицето. Липсва словесно посочване на фактическото основание за задържане, което ограничава правото на защита на задържаното лице, лишавайки го от възможността да научи в какво е обвинено и да организира защитата си. Ограничено е предвиденото в ЕКПЧ право на жалбоподателя да бъде информиран за основанието за задържането си. Съгласно т. 577 от Дело С-467/2018 г., образувано по Преюдициално запитване, отправено от РС Луковит, България „към качеството на заподозряно лице може да се прибави това на арестувано или задържано лице. Член 4 и член 6, параграф 2 от Директива 2012/13 визират именно тази хипотеза, като задължават държавите членки да гарантират, че на лице в такова положение „се предоставя незабавна писмена декларация за правата“ (член 4) и то бива информирано относно основанието за ареста или задържането му (член 6). В случая това право на на жалбоподателя е нарушено.

Оспорваната заповед обаче не съдържа никакви фактически основания за издаването й. Единственото сочено за основание за издаване на оспорвания акт е чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР – престъпление по чл. 354а от НК, като не е изписан текстът и на наказателната разпоредба. От този начин на посочване на фактическите основания за издаване на оспорваната заповед за задържане не става ясно въз основа на какви факти и обстоятелства административният орган е направил своето обосновано предположение за евентуалната съпричастност на задържания Б в извършване на конкретно престъпление и за необходимостта за прилагане на принудителна административна мярка задържане на лицето за срок от 24 часа. В мотивационната част освен цифровото изписване на конкретните разпоредби липсва словесното 3 изписване на фактическите основания за издаването , няма описание на факти и обстоятелства, въз основа на които би могъл да се направи извод за приложението на така цитираната правна норма. Фактическите съображения за издаването на административния акт не могат да бъдат заместени от позоваването и препращане към досъдебно производство с посочен номер, във връзка с което се твърди е издадена обжалваната заповед. От представените по делото писмени доказателства във връзка с цитираното досъдебно производство, които са описани и обсъдени във връзка с констатациите на съда по отношение на фактическата обстановка, се установява, че Б не е привлечен в процесуално качество на обвиняем.

На лицето, по отношение, на което се прилага задържане за 24 часа, задължително трябва да бъде разяснено въз основа на какви данни, за какво конкретно действие или бездействие се извършва ограничаването на правото му на свободно придвижване. Посочването само и единствено на цифрово определена правна норма е грубо нарушение на правото на защита на гражданина, по отношение на който е предприета съответната принудителна административна мярка. Необективирането на твърдения за наличие на някой от релевантните юридически факти, с които законът свързва полицейското задържане, прави заповедта немотивирана и препятства възможността на задържаното лице да се запознае с мотивите на акта и да ангажира доказателства за оборване на твърденията, довели до задържането му.

В заповедта не се съдържат фактически основания и описание на относимите факти и доказателства. Такива не са посочени и в друг документ, съставен преди или по време на издаването на акта. Издавани в последствие такива документи не са част от административната преписка по самото издаване на акта. Подобни мотиви не могат да се обективират впоследствие, включително и по време на процеса по оспорване на заповедта. Само това основание е достатъчно, за да се отмени процесната заповед, като издадена в противоречие с изискванията за форма и реквизити по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК и по чл.74, ал.2, т.2 от ЗМВР.

В посочената преписка не се съдържат данни да са били предявявани обвинения при задържането на лицето Е.П. Б. Няма данни същата да е имала поведение, с което да е създала пречки или затруднения за разследване на противоправното деяние. Нито ЗМВР, нито Конституцията на РБ или международните правни актове, регламентиращи човешките права, дават право и основание на органите на реда да задържат принудително всяко лице, което им се струва съмнително и за което не са налице проверка и събрани доказателства за участието му в престъпно деяние.

Действително в ЗМВР е предвидено, че при данни за извършено престъпление е допустимо задържането на лице, като при това не съществува изискване тези данни да бъдат достатъчно и с такава пълнота и убедителност каквито следва да бъдат тези данни, за да бъде привлечено едно лице в процесуално качество обвиняем във водено срещу него наказателно производство. Същевременно в процесната заповед за задържане не са посочени като словесно описание данни за извършено престъпление, което по недопустим начин препятства правото на защита на задържаното лице да 4 разбере защо по отношение на него се прилага ограничаваща свободата му принудителна административна мярка.

В обжалваната заповед за задържане липсва задължителен реквизит– словесно посочване на основанието за задържане, което представлява съществено процесуално нарушение, тъй като е ограничило правото на защита на задържаното лице.

Целта на принудителната административна мярка - задържане за срок до 24 часа, налагана по реда на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин престъпление, а да се попречи на уличения да се укрие, да извърши друго престъпление или да осуети наказателно преследване, чрез заличаване на улики на местопрестъпление, укриване на улики или лица - като за всеки конкретен случай на задържане данните следва да бъдат категорично установени, което е изцяло в тежест на административния орган, издател на акта. Издаването на оспорваната заповед на основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР, с която е разпоредено задържането на Е.П. Б очевидно не допринася за постигане на посочените цели и съставлява акт на неоснователна принуда върху дееца чрез лишаването му от свобода до 24 часа, който противоречи изцяло на същността и предназначението на принудителните административни мерки, съгласно легалното им определение в чл.22 от ЗАНН. По изложените съображения съдът намира, че е налице още едно самостоятелно основание по смисъла на чл. 146, т.5 от АПК. Горното сочи и на предприето налагане на мярката в нарушение на целта на закона и принципа за съразмерност по чл.6, ал.2 от АПК.