Решение № 1113 от 10.12.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1113 гр. Стара Загора, 10.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20255530100413 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Б. Ж. Б. против „КРЕДИСИМО“ ЕАД - гр. София и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД - гр. София.

Ищецът твърди, че е сключил с „КРЕДИСИМО“ ЕАД онлайн, през техния официалния сайт, Договор за потребителски кредит № *************г. Съгласно Приложение № 1 към договора, ищецът следвало да върне сумата по кредита в общ размер на 2 561,41 лв., при сума на получаване 2 100 лв., при срок на кредита от 24 месеца.

Във връзка с Договора и на основание чл. 4 ал. 1 от същия, ищецът сключил и Договор за предоставяне на поръчителство с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, с цел обезпечаване на вече сключения договор за потребителски кредит. С договора за поръчителство се уговаряло, че ищецът дължи възнаграждение на втория ответник „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД за това, че става гарант по кредитното правоотношение, което възнаграждение следвало да се заплаща директно по сметката на „КРЕДИСИМО“ ЕАД ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителна вноска по кредита. По Договора за предоставяне на поръчителство, ищецът следвало да заплати сумата от 1 936 лв., разпределена на 24 месечни вноски, като по този начин, общото задължение, което следвало да заплати, било 4497,42 лв. Това обстоятелство, обаче, не било отразено и включено в годишния процент на разходите и не се сочело в приложение № 1 към договора за потребителски кредит, въпреки че трябвало.

Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждали формата и съдържанието на 1 договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключвал в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представяли с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит се явявал недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците били уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпадала изцяло, но той дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, с отпускането на кредит в размер на 2 100 лева в полза на ищеца, като физическо лице, му била предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполагал със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП. При преценка на реквизитите на договора за кредит, следвало да се приемат за основателни съображенията за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 22 ЗПК.

Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквал в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза следвало да се приеме, че ГПР по договор за потребителски кредит № ************* и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включвали и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Възнаграждението на поръчителя се явявало разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи - нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. Процесният договор за кредит формално отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него бил посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не 2 съответствали на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски затова неправилно не било калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора.

Действително възнаграждението за предоставеното поръчителство не възниквало от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащали за услуга в полза на заемодателя, заложена като изискване за предоставяне на заема, съгласно чл. 4, ал.

1 от договора за заем. То представлявало допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което е уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Изложеното се подкрепяло и от факта, че кредитодателят и поръчителят били свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, предвид това, че „Кредисимо“ ЕАД е едноличен собственик на капитала на „Ай Тръст“ ЕООД. Поради това независимо, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължало на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл.

19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следвало да бъдат включени при изчисляване на ГПР. В резултат последният не съответствал на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налице било заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Посоченото поведение на заемодателя целяло единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури скрито възнаграждение, забранено от императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС било прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“ от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябвало да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Изложеното дотук обосновавало извод, че процесният договор за потребителски заем не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящи се до посочване на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради което и на основание чл. 22 от ЗПК същият следвало да се прогласи за недействителен.

Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит се намирал за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият се явявал изцяло недействителен.

3

За пълнота и за пълна изчерпателност, следвало да се посочи, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 4043 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С- 565/12 на четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното, клауза, която предвижда, че следва да се предостави поръчител след подписване на основания договор било в пряко противоречие с целта на директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията, в случай че е уговорено възмездно поръчителство. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като обезпечението вместо да облекчи условията по договора и да спомогне редовното обслужване на заема, водело до нарастване на дълга и вероятността от просрочие по последния. Тоест с такива нелоялни търговски практики се създавала предпоставка за свръхзадлъжнялост на длъжника. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит /в тази връзка решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson/. Всичко изложено именно обосновавало факта, че поръчителството е предварително предвиден разход по заема и следвало да бъде калкулирано в годишния процент на разходите по 4 заема, каквото не е сторено, с оглед което и предявения иск срещу ответника „Кредисимо“ ЕАД се явявал основателен и като такъв следвало да бъде уважен.

В продължение на развитите по-горе аргументи следвало да се посочи, че е нищожен и договора за предоставяне на поръчителство от същата дата, сключен с втория ответник „Ай Тръст" ЕООД, тъй като същият се явява лишен от основание, предвид недействителността на договора за кредит, който той обезпечава и във връзка с който е възникнало правоотношението по поръчителството. Т.е. липсвала необходимостта от сключване на акцесорния договор. Същият бил нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване.

Съгласно съдържанието на договора, за поръчителя е уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче, за последния се пораждало, съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от поръчителя суми. Следователно поръчителят получавал едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежали на възстановяване - веднъж потребителят заплащал възнаграждение на поръчителя и втори път следвало да му възстанови заплатеното от поръчителя на кредитора по договора за потребителски кредит. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явявало безпредметно, защото той всякога щял да дължи сумите по кредита и нямало да се освободи от задължението си при погасяването на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че била налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсвала престация от една от страните по договора - поръчителя, поради което и този договор се явявал недействителен като лишен от основание.