Решение № 2614 от 26.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2614 гр. Пловдив, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330116052 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. С. И. ЕГН ********** против Профи кредит България ЕООД с ЕИК 175074752, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата от сключено между тях допълнително споразумение към договор за потребителски кредит № ***, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че страните по делото са сключили договор за кредит ***, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 600 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 50.95 % и ГПР 62.41 %. Била постигната договореност съобразно чл. 10 от Общите условия към договора, че задължението по договора следва да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или солидарен длъжник, който да отговаря на многобройни, подробно описани в исковата молба изисквания. Твърди се че на същата дата – ***, ищцата подписала и 1 допълнително споразумение към договора, с което поела задължение при неизпълнение на условията по ч 10 от ОУ да заплати неустойка в размер на 390 лева, разсрочено за 10 месеца.

Посочената клауза, според ищеца, заобикаляла закона и накърнявала правото на другата страна по облигаторното задължение. Същата не била включена и в ГПР, по който начин се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

Поради изложеното се иска за уважаване на иска за прогласяване нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД. В същия се признава, че между страните е сключен *** и допълнително споразумение към него. Твърди се договорът за кредит отговаря на всички изисквания на ЗПК. Излагат се съображения, че клиентът дължи неустойката по допълнителното споразумение единствено при непредставяне на обезпечение по договора и начисляването й представлява санкция за неизпълнение на поетото договорно задължение. Сочи се, че неустойката не следва да се включва в ГПР, такава не е начислена и не е дължима към датата на сключване на договора. Клаузата предвиждаща неустойка не е неравноправна, индивидуално уговорена е и не е прекомерна.

Поради изложеното моли да се отхвърли предявения от ищцата иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С Определение № 4019 от 28.03.2026 год., на основание чл. 146, ал. 1, т.

3 и т. 4 ГПК, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен договор за потребителски кредити № ***, по който на ищеца е предоставена заемна сума от 600 лева, както и, че с допълнително споразумение към договора от *** е уговорено заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 390 лева, както и че вземането за неустойка не е включено в ГПР по договора.

2

С разпоредбата на т. 10.1. от Общите условия /л. 5-8/ е предвидено, че клиентът се задължава да предостави на кредитора обезпечение за гарантиране и обезпечаване на всички изискуеми вземания на кредитора, като предостави някое от следните обезпечения: 1. банкова гаранция, издадена от българска търговска банка със задължително плащане, равно на общата дължима сума; 2. гаранция, издадена от финансова институция, вписана в Регистъра на БНБ; 3. солидарен длъжник, който да отговаря на следните условия: физическо лице на възраст между 23 и 64 години с осигурителен доход в минимален размер от 1300 лв., да има доказуем доход, който да надвишава месечните разходи по кредита, да работи по безсрочен трудов договор, да работи при настоящия работодател минимум 6 месеца, да не е клиент или солидарен длъжник по договор за потребителски кредит, сключен с кредитора, да няма задължения към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“ в системата на ЦКР към БНБ; или 4. ипотека върху недвижим имот.

С Допълнително споразумение от 16.06.2025 г. към Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *** /л.9 /страните са констатирали, че кредиторът е поискал обезпечение, което не е предоставено, поради което на потребителя е предоставен допълнителен срок от 14 календарни дни за предоставяне на обезпечение по чл. 10 от Общите условия, при неизпълнение на което длъжникът ще дължи неустойка в размер от 390 лв., разсрочена за 10 месеца. Към допълнителното споразумение е представен нов погасителен план, в който е включено и задължението за заплащане на неустойка, разсрочено ведно с първите 10 вноски по кредита.

По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез 3 извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената в допълнителното споразумение неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР /това обстоятелство не се оспора от ответника и е отделено за безспорно/ като реално води до оскъпяване на кредита над 100 %. Доколкото посочения в договора ГПР е 62.41 %, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият на годишна база положително ще надвиши законоустановения лимит т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

4

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие.

В негова полза ще се присъди сумата от 50 лева разноски за държавна такса.

Следва да бъде определено възнаграждение и за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. С. Н.. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., съдът счита следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, 5 националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе съображения и като взе предвид фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебне заседание, не са изслушвани свидетели, вещи лица, както и като съобрази размер на исковата претенция, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв.

Н. се дължи възнаграждение в размер от 160 евро.

Съобразно влезлия в сила Закон за въвеждане на еврото в Република България присъдените суми следва да бъдат превалутирани в евро.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. С.

И. ЕГН ********** и „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752, че клаузата от сключено между тях допълнително споразумение към договор за потребителски кредит № ***, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 199.40 евро, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, както и основание чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК.

ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК 175074752, да заплати, на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД, на М. С. И. ЕГН **********, сумата о т 25.56 евро – разноски за заплатена държавна такса в настоящото производство.