Решение № 136 от 03.08.2023, Районен съд - Мездра

РЕШЕНИЕ

№ 136 гр. Мездра, общ. Мездра, обл. Враца, 03.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МЕЗДРА, II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иван Б. Вътков при участието на секретаря Валя Г. Пенова като разгледа докладваното от Иван Б. Вътков Гражданско дело № 20221450100929 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе в предвид следното:

З. Т. Г., ЕГН ********** от гр. Роман, е предявила иск против „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК 202527341 със седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, с който ищцата моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че не дължи неустойка в размер на 2508.24 лв. дължима въз основа на сключения договор за кредит № 5585966 от 01.02.2020 г. сключен между ищцата и „Вива Кредит“ ООД, вземанията по който са прехвърлени на ответника с цесия, поради нарушение на разпоредбите на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответника оспорва иска изцяло. Твърди, че процесния договор е сключен съобразно разпоредбите на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП и сумата е дължима от ищцата. Претендират се и разноски.

В срока за отговор, и по реда на чл. 211 ал. 1 ГПК ответника предявява насрещен иск против ищцата, с който моли съда да осъди ищцата – ответник по насрещната искова молба да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК 202527341 сума в общ размер на 3241.79 лв., от които главница в размер на 2084.80 лв. ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, възнаградителна лихва в размер на 372.72 лв. както и лихва за забава в размер на 758.07 лв. дължима за периода от 02.04.2020 г. до 06.10.2022 г. Претендират се и разноски.

След размяна на насрещния иск, в срока за отговор, е постъпил такъв, в който ответника взема становище, че процесния договор е нищожен по същите съображения изложени в първоначалната искова молба и при това положение се дължи само чистата 1 стойност по кредита без лихви и разноски. Направено е искане да бъде извършено прихващане на сумата заплатена от страна на кредитополучателя по договора за кредит със сумата по дължимата главница.

Правната квалификация на първоначалния иск е чл. 124 ал. 1 ГПК вр. с чл. 26 ал. 1 пр. 3 ЗЗД.

Правната квалификация на насрещния иск е чл. 79 ЗЗД.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните по делото и от приетите писмени доказателства се установява, че между „Вива Кредит“ ООД и Н. Н. Н. е сключен Договор за паричен заем Standard 30 № 5585966/01.02.2020 г., по силата на който на ищцата е предоставена сумата от 2200.00 лева, съобразно условията по договора. Сумата е следвало да се върне на 15 вноски, всяка по 296.86 лв., с краен падеж 26.04.2021 г. Страните не спорят и по отношение на останалите клаузи по договора - годишен лихвен процент за целия срок в размер на 40,32 %, годишен процент на разходите - 49,50 %. Съгласно чл. 5 ал. 1 от Договора заемателят се задължава в тридневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията по договора: поръчител физическо лице или банкова гаранция. В чл. 5 ал. 2 от договора страните са уговорили изрично, че при непредставяне на обезпечение от посочения вид в уговорения тридневен срок от сключване на договора, кредитополучателят ще дължи неустойка в размер на 1077.30 лева, платима разсрочено на равни части към всяка от погасителните вноски, като дължимата вноска е в размер на 368.68 лева, а общото задължение става в размер на 5530.20 лева. Не е спорно, че вземанията по договора са прехвърлени с цесия на ответника.

Установява се също така, че кредиторът по процесния договор е небанкова финансова институция, по смисъла на чл. 3 ал. 2 от Закона за кредитните институции, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства и това го определя като кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 от Закона за потребителския кредит. От друга страна ищцата по делото има качеството на „потребител“ по смисъла на §13 т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите. В този смисъл сключения договор е потребителски, поради което следва да отговаря на изискванията уредени за форма и съдържание съгласно чл. 22 от Закона за потребителския кредит, където са регламентирани нарушенията, които водят до извод за недействителност /нищожност/ на този вид договори и ищцата разполага с възможност да търси защита срещу наравноправни клаузи предвидени в Глава шеста на ЗЗП.

Предвид така установените обстоятелства, настоящият състав намира предявения иск за основателен, тъй като уговорената в договора клауза за неустойка е нищожна, като противоречаща на добрите нрави по следните съображения:

В този смисъл съдът взе предвид постановеното Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, с което е прието, че неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции е нищожна поради 2 противоречие с добрите нрави. Действително критериите за наличието на нищожност следва да се преценяват за всеки отделен случай с оглед фактите и обстоятелствата относими към размера на кредита, размера на обезпеченото с неустойката задължение, вида на уговорената неустойка, съотношението между размера на неустойката и очакваните от кредитора вреди при евентуално неизпълнение на задължението, като освен обезпечителна и обезщетителна, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая от представения по делото договор се установява, че страните по него са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, а при неизпълнение се дължи неустойка в размер, който надвишава многократно печалбата на кредитора, която се формира от уговорената възнаградителната лихва по договора. Уговорената неустойка несъмнено цели да санкционира заемателя при виновно неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, но несъмнено това задължение за предоставяне на обезпечение на главния дълг има второстепенен характер и дори кредитополучателят да не го изпълни, това по никакъв начин не рефлектира пряко върху основното задължение, което той има за погасяване задълженията си по договора за заплащане на дължимата главница и лихви, съобразно клаузите на процесния договор. Видно е от клаузите на сключения между страните договор и погасителния план към него, че в случая размерът на уговорената неустойка почти се равнява на почти половината от предоставената по кредита сума от 2200.00 лева, като размерът й предварително е включен още при сключването на договора в погасителния план като задължителен елемент от дължимата за месеца вноска, която неустойка също следва да се заплаща разсрочено, едновременно с дължимите суми за главница и лихва.

Неустоечната клауза е нищожна, тъй като нейната дължимост не е обусловена от евентуално настъпили вреди поради неизпълнение на задължението за връщане на отпуснатия кредит, а за да доведе макар и прикрито до недопустимо увеличение възнаграждението на кредитора.

Ето защо съдът намира, че клаузата в договора уреждаща дължима неустойка, която противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД, тъй като по този начин е нарушен основния принцип на справедливостта и несъмнено излиза извън обсега на своята обезпечителна и обезщетителна функции, които законодателят й е придал. Следва да се отбележи също, че уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задължение, свързано с обезпечаване вземането на кредитора се явява и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 т. 5 от Закона за защита на потребителите. С § 13а от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, която е съобразена с практиката на Европейския съд по Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори „...националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това.“. По смисъла на § 13 т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, ищцата по делото има 3 качеството на потребител, тъй като е физическо лице, ползващо финансови услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Съгласно чл. 143 от Закона за защита на потребителите, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а в т. 5 е визирана хипотеза на задължаване на потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Несъмнено уговореното в случая заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за обезпечение поставя потребителя в неравностойно положение, тъй като е довело до неблагоприятни последици в правната му сфера, които са по-големи от законоустановените. Правната същност на неустойката има санкционен характер за една от страните по договора във връзка с изпълнението на самия договор, а уговарянето на неустойка за неизпълнение на задължения във връзка с обезпечаване на вземането на кредитора несъмнено е в противоречие със закона, тъй като законодателят е предвидил достатъчно други гаранции и механизми, които гарантират възможностите на кредитодателя да реализира вземанията си от длъжника. Съгласно чл. 133 от ЗЗД, цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане.

Нищожността на уговорената неустойка произтича и от факта, че за да бъде уговорена тази неустойка още към момента на сключване на договора, както в случая е сторено и тя да бъде определена по размер и в погасителния план, то вредите за кредитодателя следва предварително да са били известни, а не да касаят едно бъдещо събитие. В случая кредиторът не е изпълнил задължението си за предварителна оценка на финансовата обезпеченост на вземането си към момента на предоставяне на заема и не може да обоснове и изведе интерес въз основа на който да претендира процесната неустойка още към момента на сключване на договора.

Ето защо с уговарянето на процесната неустойка, с която кредиторът е поставил на заемателя условие, след получаването на заема в тридневен срок да осигури поръчители е нарушение на чл.138 ал.1 от Закона за задълженията и договорите, тъй като договорът за поръчителство между поръчителя и кредитора, следва да бъде сключен в писмена форма, а в случая се иска отговорност от длъжника за действия на трети лица, каквато отговорност съгласно договора те не могат да носят. Тези доводи касаят и исканата алтернативно банкова гаранция, което отново представлява ангажиране на трети лица - банкови институции с ангажименти по изпълнение на договор, по който те не са страни. Налице е и сочената от ищцата нищожност на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП, тъй като уговорената клауза с чл. 5 ал.

2 от договора не се явява индивидуално уговорена, както предвижда нормата на чл. 146 ал. 2 от ЗЗП, а представлява част от стандартен, бланкетен договор, изготвен предварително от кредитодателя, поради което кредитополучателят не е имал възможност да уговаря съдържанието на договора към момента на неговото сключване.

Констатира се противоречие на разглежданата уговорка за заплащане на неустойка с 4 нормата на чл.19 ал. 4 вр. чл. 21 ал.1 от ЗПК.

Съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, която цели заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. В случая въведения разход по кредита уговорен с чл. 5 ал. 2 от договора несъмнено заобикаля разпоредбата на чл.19 ал. 4 от ЗПК, според която Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. От така уговореното следва, че с неустойката по чл. 5 ал. 2 от договора се цели компенсиране на вреди от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неизпълнение на задължението по договора. В този смисъл вредите, които тази неустойка цели да компенсира са несъизмерими с конкретен интерес за кредитора, а с риск от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.