Решение № 69 от 16.05.2023, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 69 гр. Велико Търново, 16.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20234001000064 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозиранa въззивнa жалба от „Дженерали Застраховане“ АД срещу Решение № 4/ 16.01.2023 г. по т.д. № 91/ 2022 г. по описа на ОС – Плевен, с което съдът е осъдил дружеството да заплати на П. Р. А. застрахователно обезщетение за претърпени в резултат от ПТП на 18.12.2021 г. неимуществени вреди в размер от 40 000 лв. и имуществени вреди в размер на 885.90 лв., ведно със законната лихва, считано от 24.02.2022 г. до окончателното изплащане. Счита решението в тези му части за неправилно и необосновано. Присъденото от съда обезщетение за неимуществени вреди било завишено и не отговаряло на принципа за справедливост при съобразяване на реално претърпените от А. вреди. Съдът не съобразил, че съгласно заключението на приетата съдебномедицинска експертиза ищцата не е имала нужда от чужда помощ при самообслужване и оздравителният период е около 3-4 седмици, протекъл без усложнения, че липсата на проведена физиотерапия и рехабилитация способствало за по-бавното й възстановяване, че отпреди инцидента тя имала дископатия и болки в кръста, че по показания на свидетелите тя не работела не поради невъзможност да стори това, а защото близките й не й позволявали и че непосредствено след ПТП тя се грижила за малко дете, вършела домакински дейности и шофирала автомобил. Присъденото обезщетение водело до неоснователно обогатяване на ищцата, защото при отчитане официалната статистика на НСИ такъв 1 доход тя би реализирала по трудово правоотношение за повече от 5 г. По отношение на решението по иска за обезщетение за имуществени вреди счита за неправилно приетото от съда, че претендираните разходи са свързани с процесното ПТП. Ищцата не доказала връзката на закупените лекарства с процесното събитие, а заплащането на разходи за престой в болницата и за прегледи не било в причинно-следствена връзка с ПТП, а вследствие от незаплатени от пострадалата здравни осигуровки.

Жалбоподателят изразява несъгласие и с началния момент, от който съдът е присъдил лихва за забава върху обезщетенията. Поддържа, че с писмо от 23.05.2022 г. е изискал от ищцата да представи документи, установяващи начина на настъпване на ПТП и с оглед непредоставянето на такава информация не е изпаднал в забава. Моли решението да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна П. Р. А. е подала отговор на въззивната жалба със становище за нейната неоснователност. Счита за неоснователно оплакването на жалбоподателя за присъждане на обезщетение в размер, който не отговаря на изискванията за справедливост. Съдът преценил всички релевантни към определянето на размера обстоятелства и определил адекватно обезщетение. Моли решението да бъде потвърдено. Процесуалният й представител претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗАдв.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените с жалбата оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното: П. Р. А. е пострадала на 18.12.2021 г. около 17 ч. на път 3-401 км. 38+200 при ПТП, реализирано между управлявания от нея лек автомобил „Мерцедес А 170“ с рег.

№ ЕН 39**** и лек автомобил „Фолксваген Голф“ с рег. № ЕН 21****, управляван от С. С. Б.. Механизмът на ПТП е изяснен от показанията на самия Б. и заключението на комплексната експертиза в автотехническата й част: При навлизане в десен завой С. Б. изгубил контрол над автомобила, навлязъл в лентата на насрещно движение и се осъществил страничен сблъсък с управлявания от А. автомобил. Според вещото лице причината за ПТП е управлението на лекия автомобил със скорост 68,18 км/ч., 2 несъобразена с атмосферните условия –мокър и частично заледен асфалт и намалена видимост вследствие на здрачаване – и по-висока от критичната на занасяне съобразно вида и геометричните размери на пътното платно. Вследствие на реализираното ПТП на А. са причинени травматични увреждания, като в медицинската част на приета експертиза са анализирани получената травма, проведеното лечение и възстановителния период, както и е дадено заключение за актуалния здравен статус на ищцата. Във връзка с ПТП е образувано ДП №11-сл/2022 г. по описа на ВОП – София , което е прекратено по искане на пострадалата. Отговорността на водача на лек автомобил „Фолксваген Голф“ с рег. № ЕН 21**** е застрахована при ответното застрахователно дружество ЗК „Уника“ АД по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, валидна към датата на ПТП. Пострадалият е предявил претенция пред застрахователя за изплащане на застрахователно обезщетение и на 24.02.2022 г. е образувана преписка по щета, по която е постановен отказ за изплащане на застрахователно обезщетение поради непредставени достатъчно доказателства за механизма на ПТП.

ВТАС споделя формирания въз основа на така изяснената фактическа обстановка правен извод на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към изложените в тази насока мотиви. Доказани са изискуемите от закона предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП: Налице е виновно противоправно поведение на водач на МПС, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество. С. С. Б. е релевирал виновно противоправно поведение, като е управлявал автомобила си с несъобразена с атмосферните условия и с релефа на местността скорост – допуснал е нарушение на чл.20 ал.2 ЗДвП.

Вследствие на това поведение са причинени вреди на ищеца и при наличието на застрахователно събитие по см. на §1 т. 4 от ДР на КЗ застрахователят следва да заплати застрахователно обезщетение. Застрахователят не е упражнил правото си да обжалва решението във връзка с така формирания извод, при което страните са преустановили спора по този материалноправен въпрос. Пред въззивния съд спорът е сведен само до справедливия размер на дължимото обезщетение при преценяване обема и степента на засягане на телесния интегритет на ищцата.

За да определи справедливия размер на обезщетението, съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи, съдът в настоящия казус отчете следните обстоятелства:

При реализираното ПТП ищцата А. е получила счупване на дъгата на трети 3 шиен прешлен, което представлява средна телесна повреда по смисъла на чл.129 ал.2 НК, водеща до трайно затрудняване на движенията на врата за около 2-3 месеца.

Проведено й е консервативно лечение с 3-дневен болничен престой и последващ домашно-амбулаторен режим. Според вещото лице оздравителният процес налага обездвижване на шията за около 3-4 седмици, като пострадалата е следвало да носи шийна яка за стабилизиране на врата. По твърдения на свидетелите И. В. и А. М. чиито показания съдът цени в съответствие с разпоредбата на чл.172 ГПК, защото първата е нейна снаха, а втората – нейна дъщеря, А. е носила яката около 6 месеца, като четири месеца тя я носила по лекарско предписание, а после още два месеца по нейно желание.

Същевременно св. В. сочи, че при прегледа лекарят казал на свекърва й да махне яката, а видно от амбулаторните листи последният преглед е бил на 15.02.2022 г., т.е. два месеца след ПТП на ищцата е предписано сваляне на яката. С оглед на тези показания на свидетелката, би следвало А. да е носила яка не 6 месеца, а 4, който период е в рамките на сочения от вещото лице като нормален за възстановяването. Вещото лице дава заключение, че полученото счупване и носенето на шийна яка затрудняват самообслужването, но не налагат необходимост от чужда помощ. Свидетелите обаче излагат, че ищцата 3-4 месеца не е можела сама да се грижи за себе си и ежедневните си нужди, а те изцяло са полагали грижи за нея – къпели я, обличали я, хранели я.

Съдът не кредитира показанията на свидетелите, че пострадалата изцяло е зависила от чужда помощ в ежедневието си в продължение на 4 месеца поради противоречие в показанията им. Св. В. твърди, че свекърва й била на легло, не можела да стане, дори за да отиде до тоалетна, и двете с другата свидетелка я придържа и я водили. Докторът бил забранил да става и те само леко я надигали с възглавници по за пет минути и после пак я слагали да легне. Св. М. от друга страна твърди, че майка й си ставала, движила се, но ръцете й били сковани в раменете и не можела да ги движи, какъвто проблем не се сочи от другата свидетелка. Съдът приема, че описаното от св. В. състояние на пострадалата касае първоначалния период на възстановяването, непосредствено след инцидента, за който период и двете свидетелки безпротиворечиво твърдят, че тя е имала силни болки, не е можела да спи нормално и е приемала обезболяващи лекарства, съответно логично е тази болкова симптоматика и ограниченията в движението на шията й да са наложили обгрижването й в значителна степен за задоволяване на нейните хигиенно-битови нужди. След това според съда свидетелките са полагали за нея грижи в по-голям обем от дължимите съобразно действителното й състояние, защото самите те са имали опасения и притеснения, в каквато насока са техните показания. Те многократно подчертават, че постоянно били с нея, не я пускали сама; от страх да не я заболи отново не й позволявали да върши физическа работа освен да се занимава с бебето на сина си и св. В. или да сготви; страх ги било да я пуснат на работа; макар че вече си била добре, страхували се да не й стане нещо. Св. В. казва: „Ние си я гледаме – заради наши притеснения“ и не може да 4 прецени дали свекърва й се е възстановила именно по причина, че тя, съпругът й и зълва й не й позволяват да извърша трудова дейност. Според вещото лице такова травматично увреждане препятства възможността пострадалият да полага физически труд за около 3-4 месеца и по делото не е доказано при А. този период да е бил подълъг. Не се установява да е била налице обективна пречка за упражняване на труд, а напротив, това, че тя си е останала вкъщи, а не се е върнала на работа, е нейно и на близките й субективно решение, което категорично се установява от събраните гласни доказателства. По делото не е доказано и не се твърди в исковата молба получената при ПТП травма да има трайни последици за здравето на ищцата – според свидетелите тя изпитвала болки при претоварване и при студено време, но тези оплаквания по време не излизат от рамките на посочения от вещото лице оздравителен период и липсват данни за друга остатъчна симптоматика. Освен това свидетелите излагат, че тя не е провеждала рехабилитация и физиотерапия, каквато й е била препоръчана от лекаря и която несъмнено би спомогнала за намаляване на болковия синдром. Установено е, че пострадалата е имала притеснения да пътува сама с лек автомобил извън населеното място, където живее с близките си, но очевидно е, че тя е преодоляла вредоносното събитие и работи върху страха си, след като е в състояние да шофира и го прави. От всичко изложено следва, че ищцата е претърпяла обичайните при подобна травма физически болки и страдания, че възстановяването й е протекло нормално – без усложнения, в обичайния период за такова увреждане – 3-4 месеца, че е търпяла неудобства и ограничения в ежедневния живот, нормално присъщи на получената травма.