Решение № 6246 от 14.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6246 гр. София, 14.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

ЧЛ.ве:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20221100505064 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 27.01.2022г. по гр.д. № 25332/2020 г. на СРС, 64-ти състав „Л.“ АД е осъдено да заплати на П. М. Ц., регистрирана като ЕТ „П.И. - П.

Ц.“, сумата от 7 399. 43 лева, платена при начална липса на основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /02.01.2020г./ до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 22 752. 30 лв.

Срещу решението в неговата отхвърлителна част е подадена въззивна жалба от ищцата П. М. Ц., действаща като ЕТ „П.И. - П. Ц.“, с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон и като постановено в противоречие с установената съдебна практика. Твърди се, че договорът за заем е сключен за покриване на нейни задължения към бюджета, т.е. за цели извън осъществяваната като ЕТ търговска дейност, поради което е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че договорът е търговски и не може да се ползва от специалната защита на потребителското право. Ищцата поддържа, че никога не е осъществявала търговска дейност и се е регистрала като търговец 6 работни дни преди подписването на договора единствено с оглед сключването му. Сочи, че никъде в договора не е била посочена търговска цел на кредита и поради това договорът попада в обхвата на ЗКНИП. Поддържа се, че в него се прикриват под различни наименования няколко вида неустойки, уговорени за едни и същи вреди и водещи до неоснователно обогатяване на кредитора. Твърди се, че в договора не е налице надлежно 1 посочен и описан ГПР съобразно изискването на чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП, обосноваващо нищожност на целия договор, в който случай се дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не и лихва и други разходи. Излагат се съображения за нищожност на неустойкта за предсрочно погасяване, като противоречаща и заобикаляща закона, тъй като надвишава размера на обезщетението за предсрочно погасяване по чл. 41, ал. 3 от ЗКНИП в размер на 1% от предсрочно погасената сума. Навеждат се доводи, че с оглед предсрочното погасяване на задълженията по договора, не следва да се дължат лихви за остатъка от срока на кредита. Излага, че предвидената такса от 8,5 % е начислена както върху главницата, така и върху предвидената възнаградителна лихва. Ищцата поддържа, че размерът на обезщетението за предсрочно погасяване се явява необосновано висок в сравнение с размера на възнаграждението на кредитодателя и не съответства на правото на потребителя по всяко време да погаси задължението си и да се освободи от лихвите и другите разходи по кредита. Навежда доводи, че предвидената такса за предсрочно погасяване възлиза на 35 % от размера на кредита и е повече от половината от общия размер на предвидената възнаградителна лихва. Излага съображения, че в случая приложение следва да намери правилото на чл. 32, ал. 8 от ЗПК, че кредиторът няма право да иска обезщетение за предсрочно прекратяване на договора, когато кредитът е погасен след изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му. Намира за правилен извода на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата за неустойка по договора.

Моли съда да отмени в решението в отхвърлителната част и да уважи изцяло предявените искове, с присъждането на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът „Л.“ АД в депозиран отговор оспорва въззивната жалба на ищцата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа, че процесният договор за кредит представлява търговска сделка, сключена между търговци и приложение следва да намери ТЗ. Оспорва потребителското качество на ищцата. Излага съображения, че таксата за предсрочно погасяване на кредита е добросъвестно уговорена и валидна. Навежда доводи, че с предсрочното погасяване на кредита няма да може да реализира печалба от възнаградителна лихва за периода до изтичане на срока на договора от 10 години, като размерът на таксата съответства на пропуснатите ползи и не противоречи на добрите нрави. Твърди, че клаузата има характер на неустойка и е уговорена на самостоятелно основание. Навежда доводи, че сумите по договора за кредит са заплатени от лице, различно от ищцата, поради което не се установява при нея да е настъпило обедняване. Моли съда да потвърди решението в отхвърлителната част, с присъждане на разноски.

Срещу решението в частта за уважаване на иска е подадена въззивна жалба от ответника „Л.“ АД, с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон. Въззивникът поддържа, че неустойката има функция да стимулира страните да изпълняват задълженията си, поради което е нормално да надвишава реално претърпените вреди. Твърди, че е изпълнил задължението си по договора да предостави кредитните средства, като за ищцата е възникнало задължение да върне предоставената сума съгласно 2 погасителния план към договора, за което е уговорена и процесната неустойка. Навежда доводи, че съответствието на неустойката с правилата на морала и добрите нрави следва да се извършва към момента на подписване на договора, като към този момент в случая, нейният размер не е бил прекомерен и отговаря на функциите й. Сочи, че натрупаният размер на неустойката, въз основа на който районният съд е направил извод за нейната нищожност, се дължи на поведението на кредитополучателя – продължителното неизпълнение на задълженията му по договора. Излага съображения, че длъжникът е можел да препятства по-нататъшното нарастване на неустойката, като изпълни задължението си. Подържаа, че договорът за кредит представлява търговска сделка, сключена между търговци, които действат на свой риск, като критерият за справедливост при тях е по-различен от този в гражданските отношения. Навежда доводи, че сумите по договора за кредит са заплатени от лице, различно от ищцата, поради което не се установява при нея да е настъпило обедняване от заплащането им. Моли съда да отмени решението в уважителната част, като отхвърли изцяло предявения иск, с присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК в депозиран от отговор ищцата оспорва въззивната жалба на ответника като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Твърди, че кредитните средства не са получени във връзка с качеството й на търговец. Посочва, че регистрацията й като едноличен търговец в ТРЮЛНЦ е направена шест дни преди подписването на договора и изцяло с оглед сключването му. Излага съображения, че договорът е сключен за цели извън нейната търговската или професионална дейност, което било видно и от обстоятелството, че задълженията по него са погасени със средства по друг договор за кредит, сключен от нея като физическо лице. Навежда доводи, че тя има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и приложение следва да намерят правилата на ЗКНИП. В тази връзка посочва, че в нарушение на изискването на чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИ, в договора не е налице надлежно посочен и описан ГПР, което обуславя неговата нищожност по силата на чл. 38 от ЗКНИП. Намира за правилен извода на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата за неустойка по договора, поради излизането от нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Навежда доводи за неравноправност на клаузата. Моли съда да потвърди решението в частта за уважаване на иска, с присъждане на разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби са процесуално допустими, като подадени от надлежни страни и в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми 3 на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Производството е образувано по предявен от П. М. Ц., действаща като ЕТ „П.И. - П. Ц.“ срещу „Л.“ АД иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати суми в общ размер от 22 752. 30 лева, платени при начална липса на основание при изпълнението на договор за бизнес кредит с кл. № 6196/03.12.2018г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба. В исковата молба са изложени доводи, че ищцата има качеството на потребител, въпреки че договорът е сключен от нея в качеството й на ЕТ. Сочи се, че търговската регистрация е направена изцяло във връзка със сключването на договора. Поддържа се, че договорът симулативно е сключен като търговска сделка, за да се заобиколи приложението на ЗКНИП. Наведени са доводи, че уговорената в договора неустойка е прекомерна и противоречаща на добрите нрави. Изложени са твърдения за нищожност на договора като цяло, като противоречащ на добрите нрави поради нееквивалентност на престациите, поради което на връщане подлежат всички заплатени суми извън първоначално предоставената сума от 25 947. 70 лв.

С отговора на исковата молба е оспорено потребителското качество на ищцата, както и твърденията за противоречието на договора с добрите нрави, вкл. и на уговорената в него неустойка, както и че същият се явява привиден, прикриващ потребителски договор.

По делото е представен договор за бизнес кредит, кл. № 6196/03.12.2018г., по силата на който „Л.“ АД (предходно наименование на ответното дружество) се е задължило да предостави на ищцата, действаща като ЕТ „П.И. - П. Ц.“, лихвоносен обезпечен заем с максимален размер на главницата до 15 000 евро, като заемателят се задължава да върне заема, заедно с натрупаната по него лихва. Като солидарен и ипотекарен длъжник отново е посочена ищцата, но в лично качеството. В чл. 2.1 са описани етапите за отпускане и усвояване на кредитните средства. Първи етап включва удържането от заемателя от размера на кредита на суми от 1 917. 63 лв. за юридически и административни разходи във връзка със сключването на договора за кредит и учредяване на обезпечението към него, както и сумата от 138 лв. – възнаграждение за оценителски услуги. Вторият етап се изразява в погасяване на задължения на П. М. Ц. към НАП за здравноосигурителни вноски. След направените удръжки и плащания към НАП, остатъкът от сумата се превежда на ищцата „за оборотни средства“. За обезпечаването на кредита е предвидено учредяването на договорна ипотека върху описан в чл.

4.1, б. „а“, т. i недвижим имот. В чл. 2.3 б. „с“ от договора е предвидена неустойка за забава в размер на 0,27 % от сбора от цялата непогасена част от заема и натрупалата се до момента договорна лихва, за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за: главница, лихви и неустойки и други такси и разноски по договора, като е посочено, че с цел избягването съмнение, неустойката по тази точка се изчислява върху цялата 4 непогасена сума на Заема по чл. 2.1(а), независимо дали заемът е усвоен изцяло и се дължи независимо от издаването на счетоводни или други документи за начисляването й. Съгласно чл. 2.4, б. „е“ от договора, заемополучателят има право да погаси предсрочно Заема при условие, че заплати всички дължими до момента суми по договора (главница, лихви, неустойки) в съответствие с погасителния план, както и такса за предсрочно погасяване в размер на 8,5 % от всички вноски, които заемополучателят би дължал според погасителния план, ако заемът не бе изцяло или частично погасен предсрочно. Съгласно чл. 4.4 б. „h“, при пълното изплащане или погасяване по друг начин на задълженията по договора за кредит, заемодателят издава нотариално заверено съгласие за заличаване на учредените обезпечения, за което заемателят следва да заплати такса в размер на 1 % от размера на заема, но не по-малко от 680 евро.