Определение № 22780 от 15.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 22780 гр. София, 15.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цвета Желязкова

Членове:

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Цветанка Бенина Въззивно частно гражданско дело № 20251100512610 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ чрез адв. Д. М. –в качеството му на процесуален представител на ищеца в първоинстанционното производство – А.Г.А., против определение № 43324/18.10.2025 г. по гр.д. № 63375/2024 г. по описа на СРС, 32 състав, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решение № 15999/25.08.2025 г. в частта му за разноските.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение. Излагат се доводи, че предмет на разглеждане в първоинстанционното производство са обективно съединени два установителни и един осъдителен иск, като за всеки от тях дължимото възнаграждение за процесуално представително е по 480 лв. с ДДС. Излага оплаквания, че присъденият с обжалваното определение размер за адвокатско възнаграждение сочи на явна обезценка на адвокатския труд.

По делото е постъпил писмен отговор на частната жалба от насрещната страна по нея – „Кредисимо“ЕАД, в който същата се оспорва по основателност. Излагат се съображения за приложимост на тълкуването, дадено от СЕС в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, съгласно което член 101, параграф 1 ДФЕС, във вр. член 4, параграф 3 ДЕС, съгласно което въведените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на възнагражденията за адвокатската работа, които са задължителни за съда и страните, ограничават свободата на конкуренцията. Счита определения в решението размер на адвокатското възнаграждение за съответен на правната и фактическа сложност на спора и извършените в производството процесуални действия от името на ищеца.

По делото не е постъпил писмен отговор от другия ответник по жалбата – „Ай Тръст“ЕООД.

Съдът, като взе предвид изложените оплаквания в жалбата и доказателствата по делото, намира следното от фактическа и правна страна:

В разпоредбата на чл.248, ал. 3 ГПК е предвидена възможността правоимащата 1 страна да обжалва с частна жалба определението, с което е било оставено без уважение искането й за изменение на крайния съдебен акт на съда в частта му за разноските.

Жалбата е подадена в установения в разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК, във вр. чл. 275, ал. 1 ГПК, 2-седмичен срок за това от надлежна страна – разполагаща с правен интерес, срещу акт подлежащ на обжалване по приложения процесуален ред, като се явява процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна по следните съображения:

По предявените искове предмет на разглеждане в производството по гр.д. № 63375/2024 г. по описа на СРС, 32 състав, е постановено решение № 15999/25.08.2025 г., с което са уважени предявените искове за прогласяване за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 22 и чл. 19, ал. 5 ЗКП, съответно на Договор за потребителски кредит № 2959928/18.04.2024 г., който е иск е предявен против ответника „Кредисимо“ЕАД и Договор за предоставяне на поръчителство от 18.04.2024 г., който иск е предявен против ответника „Ай Тръст“ЕАД, както и предявеният осъдителен иск против „Ай Тръст“ЕАД на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10 лв. /частичен иск от 100.27 лв/ - недължимо платена по договора за предоставяне на поръчителство. С решението си съдът е осъдил на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв ответниците „Кредисимо“ЕАД и „Ай Тръст“ЕАД да заплатят на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, сумата в общ размер на 240 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска защита.

С обжалваното определение от 18.10.2025 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ЕАД „Д. М.“ за изменение на решението в частта му за разноските, като е приел, че присъденият адвокатски хонорар е съответен на работата на адвоката, както и на фактическата и правна сложност на делото, която е определил като по-ниска от обичайната за този вид дела.

В случая с решението по съществото на спора са уважени предявените в обективно съединение два установителни и един осъдителен искове, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи да възстанови сторените от ищеца разноски, като част от същите са за адвокатско възнаграждение при предоставена безплатна правна помощ.

Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, при оказана безплатна правна помощ и осъждане на насрещната страна за разноски, адвокатът има право на възнаграждение в размер не по-малък от установения минимален такъв в наредба на Висшия адвокатски съвет за съответния вид работа. Доколкото страни в производството са само един ищец и един ответник, адвокатското възнаграждение в размер по чл. 36 ЗАдв следва да бъде определено съобразно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа върху цената на всеки от исковете по отделно, а не като сбор. В този смисъл е и константната съдебна практика /Определение № 146 от 04.04.2022 г. по ч.т.д. № 358/2022 г. по описа на ВКС, ІІ ТО;

Определение № 77/24.02.2022 г. по ч.т.д. № 1692/2021 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО/.

Същевременно при разглеждане въпроса относно дължимия размер за предоставената правна помощ следва да бъдат взети предвид и извършените процесуални действия по осъществяване на защитата, които според настоящият съдебен състав не оправдават присъждане на адвокатско възнаграждение в претендирания от жалбоподателя размер. В хода на първоинстанционното производство осъществените от адв. М. процесуални действия като пълномощник на ищеца се състоят в изготвянето и депозирането на искова молба, както и молба със становище, което да бъде взето предвид в проведеното едно открито съдебно 2 заседание, в което не е взел участие.

От значение за определяне размера на възнаграждението за осъщественото процесуално представително е и фактическата и правна сложност на спора. В тази връзка следва да се има предвид, че исковете предмет на разглеждане в производство са за претенции, произтичащи от взаимосвързани правоотношения – по договора за кредит и договора за поръчителство, който служи за обезпечение на кредита, като повечето от установимите и относими по основателността на исковете факти се припокриват, а съображенията по основателността на исковете са сходни, като установителните искове са с еднаква правна квалификация. Освен това, на съдебния състав е служебно известно множеството образувани дела по искове с такъв предмет от потребител срещу финансова институция, както и установената вече константна съдебна практика по тяхната основателност и мотивите, от които се извежда, което сочи на неголяма правна и фактическа сложност на исковете, предявени пред първоинстанционния съд.

Правото на разноски е свързано с обективната отговорност на страната, която според процесуалния закон дължи такива съобразно изхода на спора, като в този смисъл присъдените за адвокатско възнаграждение следва да бъдат съответни да обезщетят дължимите разходи от страната за осъщественото от нейно име процесуално представителство, без да водят до неоснователното й обогатяване, произтичащо от правото й на присъждане на разноските. Относно дължимия размер на разноските за процесуално представителство трябва да бъде съобразена с функцията, която произтича от процесуалната норма за страната – предизвикала провеждането на съдебно производство /ответника при успешно проведено исково производство/, като тези разноски не трябва да надвишават размера, който й е съответен.

Съдебният състав споделя изложеното в становището на ответната страна относно приложимост на тълкуването, дадено от СЕС в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, съгласно което член 101, параграф 1 ДФЕС, във вр. член 4, параграф 3 ДЕС, допускащо определяне на дължимото адвокатско възнаграждение в размер под установения минимум в Наредба №1/2004 г. за ВАР при съобразяване на относимите критерии при определянето му.

Според трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС по приложението на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на страната следва да бъде определено възнаграждение, което без да е обвързано с минималните размери по Наредба № 1/2004 г. следва да отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, като бъдат съобразени правата и фактическа сложност на спора, положения от адвоката квалифициран труд и извършените от него процесуални действия в производството, материалния интерес, като при определяне на възнаграждението следва да бъде включен и дължимият ДДС.

Предвид всичко гореизложено, според настоящия съдебен състав справедлив размер за дължимото адвокатско възнаграждение срещу предоставената безплатна правна помощ е възлизащ на 480 лв. с ДДС при прилагане на посочените по-горе критерии.

С оглед на това, обжалваното определение следва да бъде отменено, като бъде постановено изменение на решението в частта за разноските до размера от 480 лв., дължими на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на жалбоподателя – ЕАД „Д. М.“.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

3

ОТМЕНЯ по жалба на ЕАД „Д. М.“ чрез адв. Д. М. –в качеството му на процесуален представител на А.Г.А., определение № 43324/18.10.2025 г. по гр.д. № 63375/2024 г. по описа на СРС, 32 състав, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решение № 15999/25.08.2025 г. в частта му за разноските, като ИЗМЕНЯ, на основание чл. 248 ГПК, решение № 15999/25.08.2025 г., постановено по гр.д. № 63375/2024 г. по описа на СРС, 32 състав, като ОСЪЖДА „Кредисимо“ЕАД, ЕИК 175330437, и „Ай Тръст“ЕООД, да заплатят на основание чл.

38, ал. 2 ЗАдв на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ 177492004, сумата от 480 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска защита по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4