Решение № 1895 от 28.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1895 гр. София, 28.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели Маринова

Анна Кофинова при участието на секретаря Мариана Д. Ружина като разгледа докладваното от Нели Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100505250 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 4787/18.03.2024 г., постановено по гр. д. № 60064/23 г. по описа на СРС, 125 състав, при участието на „Бруната България“ ООД като трето лице – помагач на страната на ищеца, е признато за установено, че Л. И.

Г. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумите: 1245,54 лв. – главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. *******, аб. № *******, за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва за периода от 17.08.2023 г. до изплащане на вземането, както и обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия в размер на 176,64 лв. за периода от 15.09.2021 г. до 08.08.2023 г., както и 33,89 лв., представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.08.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва за периода от 17.08.2023 г. до изплащане на вземането, за които суми по ч. гр. д. № 46162/23 г. на СРС, 125 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.

1

С решението са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Л. И. Г. искове за установяване на вземания по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 46162/23 г. на СРС, 125 състав, за горницата над уважената претенция за топлинна енергия от 1245,54 лв. до пълния предявен размер от 2572,35 лв., както и за периода от 01.05.2020 г. до 30.06.2020 г., за горницата над уважената претенция за обезщетение за забава от 176,64 лв. върху главницата за топлинна енергия до пълния предявен размер от 378,36 лв., за сумата от 3,22 лв. – главница за дялово разпределение по фактура, издадена на 31.07.2020 г., както и за сумата от 15,24 лв. – мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.09.2020 г. до 08.08.2023 г.

С решението Л. И. Г. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД строените разноски: сумата от 53,10 лв. по ч. гр. д. № 46162/23 г. на СРС, 125 състав, и сумата от 140,07 лв. по гр. д.

№ 60064/23 г., а

„Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на Л. И. Г. сторените разноски: сумата от 104,11 лв. по ч. гр. д. № 46162/23 г. на СРС, 125 състав, и сумата от 338,36 лв. по гр. д. № 60064/23 г.

Подадена е въззивна жалба от „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение № 4787/18.03.2024 г., постановено по гр. д. № 60064/23 г. по описа на СРС, 125 състав, в отхвърлителните му части. Твърди, че решението в обжалваните части е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответницата следва да отговаря само за ½ от претендираните вземания, тъй като ответницата не била оспорила размера на отговорността й, претендирана от ищеца. Твърди, че направеното от ответницата възражение за погасителна давност има характер на признание на иска. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в обжалваните части, и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло исковете. Претендира разноски.

Въззиваемата страна – Л. И. Г. е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли за потвърждаване на решението в обжалваните части.

Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Далсия“ ООД /с предишно наименование 2

„Бруната“ ООД/ не е подало отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Съдът, след като взе предвид доводите на въззивника, становището на въззиваемата страна и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че е налице облигационно правоотношение с ответницата Л. И. Г., възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл.

150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Твърди, че съгласно тези Общи условия е доставил през процесния период на ответницата топлинна енергия, но същата не е заплатила дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни вноски, изготвени по реда на дяловото разпределение. Посочва, че съгласно Общите условия от 2016 г. купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимата цена в 45 – дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Твърди, че потребителите в сградата – етажна собственост, в която се намира процесният имот, са сключили договор с лице, регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ, извършващо дялово разпределение. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 2572,35 лв. – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м. 05.2020 г. до м. 04.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК – 17.08.2023 г. до окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 378,36 лв. за периода от 15.09.2021 г. до 08.08.2023 г., сумата от 71,04 лв. – главница за възнаграждение за дялово разпределение за периода от м. 07.2020 г. до м. 04.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 17.08.2023 г. до окончателното плащане, и 15,24 лв. – мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до 08.08.2023 г. Претендира разноски.

Ответницата Л. И. Г. оспорва исковете като неоснователни. Оспорва, че е клиент на ищеца поради липса на доказателства, че е собственик или вещен 3 ползвател на имота. Оспорва дължимостта на вземането за възграждение за дялово разпределение, както и на лихвата за забава. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски.

Третото лице – помагач – „Бруната България“ ООД /с ново наименование „Далсия“ ООД/ не изразява становище по исковете.

Въззивната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо – в обжалваната част. Решението в обжалваната част е и правилно, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението в обжалваната част, настоящият съдебен състав намира следното:

Спорно обстоятелство във въззивното производство е дали въззиваемата страна – ответница в първоинстанционното производство се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по отношение на целия процесен имот.

От представения като доказателство по делото договор за продажба на държавен недвижим имот от 27.04.1990 г. се установява, че ответницата Л. И.

Г. и третото неучастващо по делото лице – Р.М.Г. са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот, представляващ ап. 4, находящ се в гр. София, ж. к. *******.

Тъй като в договора не са посочени квотите, при които купувачите са придобили правото на собственост върху имота, настоящият съдебен състав приема, че всеки от тях е придобил по ½ ид. ч. от него – по арг. от чл. 30, ал. 2 ЗС.

Именно в качеството й на собственик на ½ ид. ч. от процесния имот въззиваемата се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди и страна 4 по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/, и дължи ½ от цената на доставената топлинна енергия за процесния период.

Неоснователни са доводите на въззивника, че по делото ответницата не е оспорила наличието на облигационно правоотношение с ищеца за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния имот. Видно от отговора на исковата молба ответницата изрично е оспорила посоченото обстоятелство, в т. ч. и че не е собственик или ползвател на процесния имот.

Не се спори между страните по делото, че обемът на доставената топлинна енергия по отношение на процесния имот за процесния период възлиза на сумата от 2572,35 лв. /1/2 = 1286,18 лв./.

Предвид направеното от ответницата възражение за изтекла погасителна давност първоинстанционният съд е приел, че непогасените по давност вземания за доставена топлинна енергия възлизат на сумата в размер на 2491,09 лв. за периода от 01.07.2020 г. до 30.04.2022 г., респ. за ½ - 1245,54 лв.

Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи за неправилност на първоинстанционното решение в тази част, поради което настоящият съдебен състав приема, че искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ следва да се отхвърли като неоснователен за разликата над уважената претенция за топлинна енергия в размер на 1245,54 лв. до пълния предявен размер от 2572,35 лв. и за периода от 01.05.2020 г. до 30.06.2020 г. В частта, в която искът за главница за доставена топлинна енергия е уважен, решението е влязло в сила като необжалвано.

На следващо място, от събраните по делото писмени доказателства /договор между СЕС и ФДР за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, документи за главен отчет и изравнителни сметки/ се установява, че е сключен договор за дялово разпределение между етажните собственици на топлоснабдената сграда и третото лице - помагач, както и че през процесния период услугата е била извършвана от третото лице – помагач.

По делото не се спори между страните, че стойността на извършената услуга дялово разпределение за процесния период възлиза на сумата от 71,01 лв.

Предвид направеното от ответницата възражение за изтекла погасителна 5 давност първоинстанционният съд е приел, че непогасените по давност вземания за възнаграждение за дялово разпределение възлизат на сумата от 67,79 лв. за периода от 01.08.2020 г. до 30.04.2022 г., респ. за ½ - 33,89 лв.

Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи за неправилност на първоинстанционното решение в тази част, поради което настоящият съдебен състав приема, че искът за възнаграждение за дялово разпределение следва да се отхвърли като неоснователен за разликата над уважената претенция в размер на 33,89 лв. за периода от 01.08.2020 г. до 30.04.2022 г. до пълния предявен размер от 71,04 лв. В частта, в която искът за възнаграждение за дялово разпределение е уважен, решението е влязло в сила като необжалвано.

Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.

На основание чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане по давност се погасяват и акцесорните вземания, произтичащи от него. Ето защо, по отношение на погасените по давност вземания за главница за потребена топлинна енергия не се дължи мораторна лихва на основание чл. 119 ЗЗД.

Предвид изложеното по – горе, искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърли за разликата над сумата от 176,64 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2021 г. до 08.08.2023 г. върху главницата за доставена топлинна енергия, до пълния предявен размер от 378,36 лв. В частта, в която искът за мораторна лихва е уважен, решението е влязло в сила като необжалвано.

На следващо място, съдът намира, че искът за мораторна лихва, начислена върху възнаграждението за дялово разпределение, следва да се отхвърли като неоснователен. По отношение на възнаграждението за дялово разпределение не е уговорен срок за плащане, поради което за да изпадне в забава ответницата, същата следва да бъде поканена от ищеца /арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД/. Не се твърди и не се доказва такава покана да е била отправена от ищеца, поради което изпадането й в забава не е доказано по делото.