Решение № 2 от 05.01.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№2 гр. Варна, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Иванка Д. Дрингова

Весела Гълъбова при участието на секретаря Петя П. П. като разгледа докладваното от Иванка Д. Дрингова Въззивно гражданско дело № 20253100502316 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 60763/07.07.2025г. от Н. Г. И., ЕГН ********** от с. Т., общ. Варна, ул. „Д-р Л.“ № **, чрез процесуалния му представител адв. Н. И., срещу решение № 2039/05.06.2025г., постановено по гр. дело № 14816/2024г. на ВРС, ХХХI-ви състав, с коeто е отхвърлен предявеният от възивника срещу Р. Д. Д., ЕГН ********** от с. Т., ул. „Д-р Л.“ № ** иск за заплащане на сумата от 10500 евро, претендирана като дължимо за периода от 15.03.2019г. до 04.2023г. договорно възнаграждение по чл. 4 от договор за заем от 14.03.2019г., на осн. чл. 86 от ЗЗД вр. чл. 240 от ЗЗД.

Въззивникът намира обжалваното решение за неправилно, поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Като съществено нарушение на процесуалните правила намира обстоятелството, че съдът не е обсъдил всички направени от страните доводи и възражения и не ги е съпоставил със събрания доказателствен материал. Намира за неправилен извода на съда, че договорката за заплащане на възнаграждение по договора за заем се явява нищожна поради липса на постигнато съгласие на страните относно размера и валутата на договореното.

Сочи, че възнаграждението е уговорено в евро, в каквато валута е и главницата. Оспорва извода на съда, че вземането на ищеца представлява периодични вземания, по отношение на които е приложима кратката погасителна давност. Отправеното искане е да се отмени обжалваното 1 решение и да се постанови друго, с което да се уважи изцяло предявената искова претенция. Претендират се и присъждане на сторените по делото съдебно – деловодни разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по жалбата, в който е изразено становище за неоснователност на оплакванията срещу постановеното решение, което намира за правилно и законосъобразно. Моли за потвърждаване на решението и за присъждане на направените съдебно–деловодни разноски пред въззивната инстанция.

Образувано е и по частна жалба вх. № 73444/26.08.2025г. от Н. Г. И., ЕГН ********** от с. Т., общ. Варна, ул. „Д-р Л.“ № **, чрез процесуалния му представител адв. Н. И., срещу определение № 9786/17.07.2025г., постановено по гр. дело № 14816/2024г. на ВРС, ХХХI-ви състав, с коeто съдът само частично е уважил възражението му за прекомерност на присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение от 2500 лв. на 2252 лв., на осн. чл.

248 от ГПК.

Частният въззивник се позовава на решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. и счита, че съдът следва да присъди възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, поради това, че определеният ограничава конкуренцията. Намира, че размерът на възнаграждението на адвоката за положения от него труд следва да е справедлив и обоснован.

В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по частната жалба със становище за нейната неоснователност. Намира, че обжалваното определение е постановено след конкретна преценка и в сихрон с цитиранато решение на СЕС и актуалната редакция на Наредба № 1/2004г.

За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по предявен иск с правно основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД от Н. Г. И. срещу Р. Д. Д. Т. за заплащане на сумата от 10500 евро, претендирана като дължимо за периода от 15.03.2019г. до 04.2023г. договорно възнаграждение по чл. 4, ал. 1 от договор за заем от 14.03.2019г.

В исковата молба ищецът твърди, че на 14.03.2019г. с ответника са сключили договор за паричен заем за сумата от 15000 евро. Излага, че заемателят е започнал да връща заемната сума на части. Към датата на подаване на исковата молба не му е изплатена сумата от 480 евро, за която е предявил иск и е образувано гр. д. № 9984/2023г. по описа на ВРС. Делото е приключило с влязло в сила на 19.06.2024г. съдебно решение, с което ответникът е осъден да му заплати левовата равностойност на 480 евро, представляваща дължим остатък от главница по сключения помежду им договор за заем от 14.03.2019г.

Ищецът излага, че по силата на чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че на заемодателят се дължи ежемесечно възнаграждение в размер на 1,5 % от заемната сума, или сумата в размер от 225 евро. Процентът е бил предложен от заемателят и лично той го е вписал в договора. Ищецът сочи, че с нотариална покана, връчена лично на ответника на 16.05.2023г., е поканил 2 последния да му заплати сумата от 10500 евро, представляваща неизплатено договорно възнаграждение по чл. 4, ал. 1 от договора за заем за периода от 15.03.2019г. до м. април 2023г. Твърди се, че до подаване на исковата молба ответникът не е заплатил на ищеца дължимото договорно възнаграждение за посочения период.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който изразява становище за допустимост и частична основателност на иска. Сочи, договореното възнаграждение между страните е 1 %, а не 1,5 % месечно.

Релевира възражение за изтекла погасителна давност върху претендираното възнаграждение за периода от 14.03.2019г. до 22.11.2021г. Ответникът счита, че дължи на ищеца сумата от 1160,74 лв. /при 1 % лихва/, в евентуалност – сумата от 1741,90 /при 1,5 % лихва./

С обжалваното решение районният съд е приел за нищожна клаузата на чл. 4 от договора за заем и е отхвърлил изцяло предявения иск като неоснователен.

Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, в предметните предели на жалбата, приема за установено от фактическа страна следното:

От представения от ищеца договор е видно, че на 14.03.2019г. Н. Г. И. се е задължил да предаде на Р. Д. Д. сумата от 15000 евро, а последният - да върне на заемодателя заетата сума в брой. В т. 4, ал. 1 от договора е уговорено заемателят да заплаща възнаграждение в размер на 300 ) 1.5 % от заемната сума месечно.

С отговора на исковата молба ответникът е представил идентично заверено копие от договора, с единствена разлика, изразяваща се в процента договорено възнаграждение по чл. 4, ал. 1, а именно 1 %, а не 1,5 %.

Към първоинстанционното дело е приложено гр. д. № 9984/2023г. по описа на ВРС, водено между същите страни, с предмет сумата от 480 евро, представляваща невърнат остатък от главницата от 15000 евро по договора за заем от 14.03.2019г. По това дело и двете страни са представили заверени копия от договора, в които уговорения размер на възнаграждението по чл. 4, ал. 1 е 1,5%. Нещо повече, по искане на ответника ищецът е представил оригинала на договора и съдът е констатирал пълна идентичност между оригинала и копието на договор, което не е оспорено от длъжника.

С нотариална покана, връчена на Р. Д. на 16.05.2023г., последният е поканен от Н. И. да му заплати в седмодневен срок сумата от 480 евро – главница и сумата от 10500 евро, възнаграждение по чл. 4, ал. 1 от договора за заем.

По делото е проведена съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която съдът ще коментира в мотивите си при необходимост.

Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По 3 отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като постановено от надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата форма и при наличието всички положителни, респ. липса на отрицателни процесуални предпоставки, обуславящи правото на иск и неговото надлежно упражняване.

В конкретния случай между страните липсва спор относно постигането на съгласие за сключването на договор на заем, получаването на сумата от 15000 евро от заемателя и извършени частични плащания от последния през периода от 14.09.2020г. до 21.03.2023г.

Първият спорен въпрос между страните е размера на договореното възнаграждение по чл. 4, ал. 1 от договора. При разрешаването на този въпрос следва да се съобрази обстоятелството, че при предходно воденото между страните гражданско дело № 9984/2023г. по описа на ВРС и двете страни са представили заверени копия от собствените си екземпляри от договора, а ищецът е представил и оригинала на същия за справка на съда, от които несъмнено се установява, че размерът на възнаградителната лихва е 1,5 % месечно. Вярно е възражението на въззиваемия, че по отношение размера на договорната лихва страните не са обвързани със СПН. Но факта, че в настоящото производство страната представя договор за заем с различно съдържание в тази му част, силно дискредитира представения от него писмен документ и същият не следва да се цени в тази част. Няма съмнение и че договорната лихва е дължима в евро, в каквато валута е и заетата сума. В договора страните не са уговорили срок за връщане на сумата, а покана за връщане на остатъка от предоставената сума и за заплащане на договорна лихва е отправена на 16.05.2023г. Следователно следва да се приеме, че през процесния период от 15.03.2019г. до 01.04.2023г. договорът за заем е бил безсрочен и ответникът дължи на ищеца договорената месечна възнаградителна лихва.

Ищецът претендира вземане за договорна лихва за период преди подаване на исковата молба - от 15.03.2019г. до 01.04.2023г. в размер на 10500 евро, но на същото е противопоставено от ответника правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност.

За вземането за възнаградителни лихви е приложима тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Като неоснователно се преценява релевираното въззивното оплакване за приложимост на петгодишната погасителна давност. Уговореното в договора възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума по същността си представлява договорна лихва и несъмнено попада в приложното поле на цитираната по-горе разпоредба, уреждаща кратката погасителна давност.

Съдебната практика, на която се позовава въззивникът е неотносима към конкретния случай, доколкото същата се отнася за разсрочено плащане на главница по договор за кредит и е постановена преди ТР № 3 от 18.05.2012г.

4 по тълк. дело № 3/2011г. на ВКС, ОСГК.

Основателността на възражението е предпоставена от разрешаване на въпроса за началния момент на давността. Както бе посочено, процесният договор е безсрочен, както по отношение на главницата, така и по отношение на възнаградителната лихва. Съгласно чл. 240, ал. 4 от ЗЗД, ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. По делото се установи, че заемодателят е поканил заемателя да му заплати възнаградителна лихва по договора с покана, връчена редовно на 16.05.2023г. Следователно, вземането е станало изискуемо на 16.06.2023г. От друга страна, вземането е възникнало при сключване на договора за заем – 14.03.2019г., когато сумата е предадена на заемателя.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая началният момент на давността следва да се определи съобразно разписаното правило в разпоредбата на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В този смисъл е и трайно застъпеното становище в съдебната практика, че задължение по договор, за който няма определен срок за изпълнение, става изискуемо след покана до длъжника, като в този случай поканата прави задължението изискуемо и поставя длъжника в забава. Когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора (чл. 84, ал. 2 ЗЗД) и това води до съответните санкционни последици, но не поставя начало на погасителната давност, тъй като съгласно чл. 114, ал. 2 от ЗЗД давността тече от възникване на задължението. Следователно, вземането на кредитора за възнаградителна лихва по процесния договор за заем е възникнало на 14.03.2019г., от която дата е започнала да тече давността, която не е прекъсвана или спирана до изтичането на тригодишния период – 14.03.2022г. и в резултат на това вземането е погасено, на осн. чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.