Определение № 3969 от 08.12.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3969 гр. София, 08.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

М. Христова като разгледа докладваното от М. Христова Касационно гражданско дело № 20238002100737 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба от И. А. И. и С. И. С., чрез адвокат К. Й., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд №1249/20.10.2022г. по в.г.д.№1573/2022г. в частта, с която са потвърдени първоначалното и допълнителното решения по г.д.№361/2021г. на Окръжен съд – София в частта, с която е прието за установено, че И. А. И. и С. И. С. дължат солидарно на М. К. Н., на основание договор за спогодба от 16.08.2018 г., сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 11.02.2019 г. по ч.гр.д. № 828/2018 г., както следва: 27 000 лева – главница; 6 280 лева – договорна лихва за периода от 01.05.2016 г. до 16.08.2018 г.; законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2018 г. до изплащане на вземането.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост.

Ответникът по касационната жалба М. К. Н. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Х. П., оспорва жалбата като недопустима. Твърди, че в изложението на касационните основания жалбоподателят не е обосновал нито едно от предвидените в чл.280, ал.1 от ГПК основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност твърди, че жалбата е неоснователна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

1

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

С решението на Софийски апелативен съд в обжалваната му част са потвърдени постановените по г.д.№361/2022г. първоначално и допълнително решения на Окръжен съд – София в частта, с която е прието, че И. А. И. и С. И. С. дължат солидарно на М. К. Н., на основание договор за спогодба от 16.08.2018 г., сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 11.02.2019 г. по ч.гр.д. № 828/2018 г., както следва: 27 000 лева – главница; 6 280 лева – договорна лихва за периода от 01.05.2016 г. до 16.08.2018 г.; законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2018г. до изплащане на вземането.

Въззивното решение №1249/20.10.2022г. по в.г.д.№1573/2022г. на Софийски апелативен съд в останалата му част е влязло в законна сила.

За да постанови решението, въззивният съд приел, че предявените по реда на чл.124 вр. чл.415 от ГПК искове са допустими, както и постановените от първостепенния съд първоначално и допълнително решения. Посочил, че по реда на чл.250 от ГПК страните не могат да искат допълване на решението с произнасяне по въведеното в производството възражение за прихващане, доколкото същото е процесуално средство за защита срещу иска. Изложил, че ако съдът е пропуснал да се произнесе по него, този пропуск следва да бъде отстранен по реда на обжалването, тъй като се касае за неправилно решение.

Противното би довело до изменение на първоначално постановеното от съответния съд решение по реда за неговото допълване.

От фактическа страна въззивният съд приел за установено, че на 16.08.2018г. между страните по делото била постигната Спогодба с нотариална заверка на подписите, с която бил разрешен съществуващ между тях спор относно неизпълнението на неформален договор за строителство на къща в собствения на М. Н. недвижим имот, представляващ ПИ № 042140, с площ 988 дка, находящ се в землището на [населено място], [община]. В спогодбата било посочено, че с неформалния договор И. И. се задължил да извърши строителство на къщата на М. Н., съгласно архитектурен проект и издадено Разрешение за строеж № 135/07.11.2016 г., за което получил сумата от 121 550 лева. Страните се споразумели, че към момента на подписване на спогодбата къщата била завършена до степен на „груб строеж“, като стойността за изграждането му заедно с договорените допълнителни работи били в размер на 94 550 лева. Съдът отбелязал още, че със споразумението И. И. се задължил да върне на възложителката Н. сумата от 27 000 лева, заедно с лихва за периода 01.05.2016 г. до 16.08.2018 г. в размер на 6 280 лева, на девет вноски, последната от които платима на 15.06.2019 г. Уговорили, че при неплащане на падеж на която и да е вноска, всички дължими суми стават незабавно изискуеми, а И. И. се задължава да заплати неустойка в размер на законната лихва, считано от датата на неплатената вноска до окончателното плащане на главницата. Съдът констатирал, че с процесната спогодба, задължение за заплащане на посочените суми, заедно с И. И. поела и ответницата С. С., в качеството си на поръчител.

По отношение на въведеното в производството възражение за нищожност на спогодбата 2 съдът посочил, че според трайно установената съдебна практика разпоредбата на чл.26 ЗЗД определя основанията за нищожност на сделките, като съществуването на някой от пороците изключва или поглъща останалите. Посочил, че излагането на едни и същи факти, обуславящи порок на сделката, може да бъде свързано от страната с различни основания за нищожност, като подвеждането на конкретните факти под съответната правна норма е въпрос на правна квалификация. Отбелязал, че в конкретния случай, ответниците са въвели твърдение за нищожност на спогодбата поради липса на плащане на суми от ищцата М. Н. на ответника И. И.. Това твърдение съдът квалифицирал като възражение за привидност на споразумението по чл.26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Посочил, че по делото не са събрани доказателства за твърдяната привидност – обратно писмо, начало на писмено доказателство или свидетелски показания /ответниците са направили отказ от поисканите свидетели в откритото съдебно заседание пред въззивния състав/. Съдът изложил, че едва във въззивната жалба ответниците са навели твърдение, че липсват каквито и да са отношения между страните по спогодбата преди сключването ѝ, поради което тя е сключена при липса на основание /чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД/. Във връзка с това възражение съдът изложил, че „основанието“ е определена цел, която е типичната непосредствена причина за сключване на сделката. Спогодбата има установително действие между страните, като с нея могат да се изменят, прекратят или породят правоотношения между тях, което е проявление на нейното преобразуващо действие. Приел, че в подписаното между страните споразумение волеизявленията били насочени към преустановяване на правен спор във връзка със съществуващи техни правоотношения – неформален договор за строителство на къща, по който са заплатени 121 550 лева, а стойността на изработеното възлиза на 94 550 лева. Съдът изложил, че спогодбата има установително действие и съдържа признание относно факта, че към момента на сключването ѝ отношенията между страните са тези, които са посочени в нея. Оборването на посоченото изявление следвало да бъде извършено с твърдения са неавтентичност или порок на волята, каквито не били въведени, а тези, предмет на разглеждане, са останали недоказани.

Въз основа на изложеното, съдът направил извод за неоснователност на възражението за нищожност, съответно за установено наличието на преуредени със спогодбата отношения между страните, като приел, че правата и задълженията им са такива, каквито са разписани в споразумението, включително и по отношение на поетото от С. С. задължение за заплащане на задълженията на И. И. като поръчител. Последното обусловило и солидарната ѝ отговорност, съгласно разпоредбата на чл. 141, ал. 1 ЗЗД.

По отношение на задължението за плащане на неустойка, съдът приел, че доколкото същата е уговорена в размер на законната лихва, тя е лесно определяема и присъждането ѝ не е недопустимо или неправилно.

Предвид основателността на исковете, съдът разгледал въведеното в производството възражение за прихващане със сумата от 4085,47лв. /разходи за ток, данъци и строителни материали/, с които М. Н. се обогатила. Въззивният съд констатирал, че по делото са представени стокови разписки за плащания/предаване на строителни материали, както и разписка от 03.07.2020 г. за платени на „Чез Електро България“ АД 1206.78 лева по две 3 фактури, с наредител С. С., за имот в [населено място], [улица], но приел, че същите не установяват заплатените суми да погасяват задължения на ищцата М. Н., нито кой е извършил плащанията. По тези съображения съдът направил извод за основателност на предявените искове до посочените размери. Присъдил и законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2018г. до окончателното ѝ изплащане.

Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси:

1/ Длъжен ли е въззивният съд при направени оплаквания във връзка с доклада на първата инстанция да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на доказателства? Твърдят, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС и разясненията дадени в т.2 на ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. 2/ Длъжен ли е въззивният съд да уведоми страните и да им даде указания, ако е преценил, че дадената от първата инстанция квалификация на иска или възражението е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства?; 3/ Нарушава ли въззивният съд принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивно начало, ако измени правната квалификация на иска или възражението, определена от първата инстанция, без да уведоми страните за това, без да им даде възможност за становище и указания във връзка с подлежащите на доказване факти?.

По тези въпроси е налице трайно установена и задължителна съдебна практика, включително и сочената от касатора. Според даденото в същата разрешение, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора. Когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 от ГПК. Същият дължи даване на указания относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест и за необходимостта страните да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и указанията, в хипотезата на чл.266, ал.3 от ГПК. Неизпълнението на тези задължения и промяната на правната квалификация без въззивния съд да уведоми страните представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство, когато е довело до не попълване на делото с относимите към спора доказателства. В мотивите на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено още, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. От компетентността на въззивния съд е да даде правната квалификация на твърдените от страните материални права, според въведените от тях доводи, фактически твърдения и петитум. Съдът не е обвързан от посочените от страните правни норми.