Решение № 129 от 23.06.2025, Районен съд - Левски

РЕШЕНИЕ

№ 129 гр. ЛЕВСКИ, 23.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛЕВСКИ в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стойка Г. Манолова Стойкова при участието на секретаря Янка Д. И. като разгледа докладваното от Стойка Г. Манолова Стойкова Гражданско дело № 20254410100004 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е установителен иск срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем №5276996/ 13.11.2024г.

Предявен е установителен иск срещу „Файненшъл България“ ЕООД с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД за прогласяване на нищожност на Договор за предоставяне на гаранция №5276996/13.11.2024г. поради противоречие със закона и добрите нрави.

В РС – Левски е постъпила искова молба от Н. Л. Н., ЕГН **********, с адрес: *****, чрез ЕАД Е. И., булстат *****, *****, срещу: "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК*****, със седалище и адрес на управление:

*****, представлявано от управител С.К.К. и срещу: „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: *****.

Твърди се в ИМ, че договор за паричен заем № 5276996/13.11.2024г., сключен с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт" АД противоречи на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Според ищеца е нищожен и акцесорния договор за предоставяне на гаранция №5276996/ 13.11.2024г, сключен чрез „Изи Асет Мениджмънт" АД с втория ответник „Файненшъл България" ЕООД. Същият бил лишен от правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави и не е породил правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка.

Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 1

50,00 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение. Навежда подробни съображения и се позовава на съдебна практика, според която противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва.

Според ищеца в настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 50 % годишно надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

Твърди се, че не са спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителния размер на ГПР, както и че приложеният в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 64,32% е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

Твърди се в договора, че уговореното възнаграждение за фирмата – гарант, е разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Според ищеца в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в договорения ГПР от 49,03 % разходите, които следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение на фирмата – гарант и поради невключването на възнаграждението в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, както и посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявал „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.

Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 64,32 % съставлявал невярна информация, която заблудила потребителя относно действителния размер на разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно увредил потребителя, който сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 64,32 % ГПР. Поради непредставянето на вярна информация, потребителят бил лишен от възможността да вземе информирано решение.

Кредиторът нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР.

Твърди се, че на собствено основание е нищожен и сключеният договор за предоставяне на гаранция и уговорката за заплащане на възнаграждение за гарант не е породила правни последици. Навежда съображения, според които 2 поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, че от член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.

Сочи се, че на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.

Искането е съдът да прогласи спрямо „Изи Асет Мениджмънт" АД нищожността на договор за паричен заем №5276996/13.11.2024г., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит; както и да прогласи спрямо „Файненшъл България" ЕООД нищожността и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № 5276996/13.11.2024г., като лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречи на добрите нрави и не е породил правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка.

Направени са доказателствени искания.

Претендират се направените деловодни разноски.

В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от страна на ответника „Изи Асет Мениджмънт" АД, в който се сочи, че ИМ е нередовна, поради непредставяне на пълномощно за процесуално представителство, както и договор за правна помощ.

Възражението е неоснователно.

Ответникът изразява становище, че твърденията на ищеца за недействителност на договора за паричен заем са неоснователни. Навежда съображения, че съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от закона и че във всички останали случаи и в Закона за потребителския кредит и в Закона за защита на потребителите се визират нищожни клаузи, които не се отразяват непосредствено на действителността на договора за потребителски кредит.

Сочи, че надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите не води до недействителност на договора за кредити че съгласно императивната разпоредба на чл.19, ал.5 ЗПК само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита.

Законът за потребителския кредит не предвиждал в подобни случаи да се обяви целият договор за недействителен и според разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

3

В отговора на ИМ се твърди, че е неоснователно твърдението на ищеца, че клаузата за договорна лихва е нищожна, поради нейното противоречие с добрите нрави и нейната неравноправност. Аргументира се, че разпоредбите на Закона за потребителския кредит са специални по отношение на разпоредбите на Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията и договорите. В закона изчерпателно били изброени основанията за недействителност на договорите за потребителски кредит (чл. 22 ЗПК), посочени били и основанията за нищожност на отделни договорни клаузи, а именно такива имащи за цел или резултат заобикаляне на изискванията на този закон (чл. 21 ЗПК).

Единственото ограничение на размера на възнаградителната лихва с оглед разпоредбите на закона, по-специално чл. 19, ал. 1 ЗПК, бил размерът на годишния процент на разходите. Размерът на договорената лихва по договора, като елемент на годишния процент на разходите, както и годишният процент на разходите по договора били по-ниски от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Твърди се, че размерът на лихвеният процент по договора за паричен заем е в съответствие с изискванията на ЗПК. Размерът на лихвения процент по договора бил в рамките на ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК. В ЗПК не било предвидено изрично ограничение на размера на годишния лихвен процент (възнаградителна лихва).

Във връзка с твърденията на ищеца, че уговореният лихвен процент внася неравноправие между страните посочва, че съгласно чл. 145, ал. 2 от Закона за защита на потребителите ,,преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми.“ Твърди се, че ищецът по своя инициатива се е обърнал към дружеството за кредитиране. Въз основа на предлаганите от дружеството условия и съобразно изразените от ищеца предпочитания, Дружеството предоставило на ищеца предложения за кредит (Стандартен европейски формуляр), в които параметрите на съответния кредит били изрично посочени - общ размер на кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните обезпечения и срока за представяне на избраното от ищеца обезпечение.

Ищецът, предварително запознат със съществените условия на кредита изразил съгласие за сключване на договор.

Сочи, че договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Лихвеният процент по процесния договор бил фиксиран и ясно посочен в чл. 2, т. 6 от договора – 50 %.

Условията за прилагането на лихвения процент също били записани в договора.

Счита, че договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 11 ЗПК, като в договора били посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, информация за размера (454,96 лв.), броя (15), периодичността (месечни) и датите на плащане на погасителните вноски (чл. 2, т. 5 от ДПЗ). Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 4

ЗПК не съдържала каквито и да е било условия или указания, отнасящи се до годишния процент на разходите. Такива условия се съдържали в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди се, че ГПР по договора включвал всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Счита твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР по договора следвало да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/ поръчителство, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД за неоснователно, че в изпълнение на поетото задължение по сключения договор за паричен заем за представяне на обезпечение, ищецът решил да обезпечи изпълнението на задълженията си чрез дружество-гарант, като за целта е сключила договор с „Файненшъл България“ ЕООД. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не се включвало при изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в §1, т.1 ДРЗПК. Навежда подробни аргументи.