Решение № 5595 от 25.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5595 гр. София, 25.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

ВАСИЛЕНА П. МИДОВА при участието на секретаря Ирена М. Апостолова като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА П. МИДОВА Въззивно гражданско дело № 20251100510066 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс.

Образувано е по въззивна жалба от М. А. С. срещу Решение № 7103 от 22.04.2025 г., постановено по гр. д. № 58687/2024 г. по описа на Софийския районен съд, 155-ти състав. С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от въззивницата срещу П. К. К. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване недължимост на сумата от 300 лв., представляваща главница по изпълнителен лист от 17.07.2017 г., както и на сумата от 286 лв., представляваща такси и разноски по изп. д. № 20227900401271 по описа на ЧСИ Р.М., поради погасяване на вземането по давност.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

В срок е подаден и отговор на въззивна жалба, с който се оспорва същата и моли решението да бъде потвърдено.

1

Предмет на въззивна проверка е и Определение № 45930/04.11.2025 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, атакувано пред СГС с частна жалба вх.№ 384363/24.11.2025 г. С нея се моли определението да бъде отменено, като жалбата на ищеца срещу решението в частта за разноските бъде уважена.

В срок е постъпил и отговор на частната жалба, моли да бъде оставена без разглеждане като недопустима, алтернативно без уважение като неправилна.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, а за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно, но частично недопустимо.

По отношение на претенцията, че не се дължи сумата от 286 лв. – разноски по изпълнителното дело, която претенция е квалифицирана като такава по чл. 439 ГПК от СРС, съдът намира, че в тази си част решението е недопустимо. В исковата молба са изложени твърдения, че е налице недължимост на сумата по изпълнителния лист /300лв./, тъй като вземането било погасено по давност преди образуване на изпълнителното дело. От там е и извода на ищцата, че щом не се дължи сумата от 300 лв., то не следва да понася и разноските в изпълнителното производство. С иска по чл. 439 ГПК длъжникът може да оспори изпълнението, като твърди, че не дължи на взискателя вземанията по изпълнителното основание, но в предмета на тази искова претенция не се включват разноските по изпълнителното производство, тъй като въпросът за дължимостта им от длъжника се разрешава в самото изпълнително дело съобразно правилата на чл. 79 ГПК.

Разноските по изпълнението могат да се оспорват с жалба по реда на чл. 436 ГПК на основание чл. 435, ал. 2, т. 7, а не с иск по чл. 439 ГПК /в този смисъл Определение № 303 от 29.09.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 404/2020 г., I т. о., ТК/. Предвид изложеното, претенцияте за установяване на недължимост на сумата от 286 лв. е недопустима съответно недопустимо е решението на СРС в тази част. Същото следва да бъде обезсилено, а производството – прекратено в посочената част.

2

По отношение правилността на решението в обжалваната част настоящият въззивен състав намира след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и доводите и възраженията на страните, за установено следното:

От фактическа страна

По делото е установено, че с Решение № 529 от 07.03.2017 г. по т.д. № 5035/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд е потвърдено решението на Софийския градски съд, с което М. А. С. е осъдена да заплати на адв. П. К.

К. сумата от 300 лв., представляваща адвокатски хонорар. Решението е влязло в сила на 11.05.2017 г.

Въз основа на влязлото в сила съдебно решение е издаден изпълнителен лист на 17.07.2017 г. Впоследствие, на 29.07.2022 г., П. К. К. е подал молба до ЧСИ Р.М. за образуване на изпълнително дело, по която е образувано изп. д.

№ 20227900401271. Към молбата е бил приложен изпълнителният лист.

По изпълнителното дело са били предприети изпълнителни действия, като от представените доказателства се установява, че запорно съобщение и призовка за принудително изпълнение са били изпратени от ЧСИ на 20.09.2024 г.

Спорният по делото въпрос е дали към момента на подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело – 29.07.2022 г., вземането на ответника е било погасено по давност.

От правна страна

Предявеният иск е с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК. Съгласно посочената разпоредба длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, когато то се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене по делото, по което е постановено изпълнителното основание.

Погасяването на вземането по давност, настъпило след постановяване на съдебното решение, представлява именно такъв факт, който може да бъде предмет на установяване в производството по чл. 439 ГПК.

Погасителната давност представлява установен от закона период от време, с изтичането на който при наличието на предвидените в закона предпоставки кредиторът губи възможността да реализира принудително 3 своето вземане. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, освен ако законът не предвижда друго.

Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, когато вземането е установено със съдебно решение, срокът на давността е винаги пет години. Разпоредбата има предвид влязлото в сила съдебно решение, с което съществуването и размерът на вземането са установени по задължителен за страните начин.

В конкретния случай вземането за сумата от 300 лв. е установено с влязлото в сила на 11.05.2017 г. решение на Софийския апелативен съд.

Поради това именно от тази дата следва да се определи началният момент на новата петгодишна давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

Неправилен е изводът, че давностният срок следва да се брои от 17.07.2017 г. – датата на издаване на изпълнителния лист. Изпълнителният лист удостоверява подлежащото на изпълнение вземане и представлява изпълнително основание, но самото му издаване не представлява действие по принудително изпълнение и не поставя начало на нов давностен срок. В случая вземането вече е било установено с влязлото в сила съдебно решение, поради което издаването на изпълнителния лист не променя началния момент на давността. От значение за нейното начало е моментът, в който съдебното решение е влязло в сила – 11.05.2017 г.

Неоснователен е и изводът, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист представлява действие, прекъсващо давността по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД.

Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Прекъсването на давността представлява заличаване на изтеклия до момента давностен период, след което започва да тече нов давностен срок при условията на чл. 117 ЗЗД.

Предпоставка за прекъсващото действие по чл. 116, б. „в“ ЗЗД е наличието на същинско изпълнително действие, насочено към принудителното реализиране на вземането.

В тази връзка съгласно задължителното разрешение, дадено в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не всяко действие на кредитора, свързано с изпълнителното производство, има прекъсващ давността ефект. Такъв ефект имат действията, които представляват същински способи на принудително изпълнение или са 4 част от предприемането на такъв способ – например налагането на запор или възбрана, извършването на опис и други действия, чрез които се реализира конкретен изпълнителен способ.

За разлика от тях, издаването на изпълнителен лист, както и действията по снабдяването с изпълнителен титул, сами по себе си не представляват принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и не могат да доведат до прекъсване на давността.

При така определения начален момент петгодишният срок по чл. 117, ал.

2 ЗЗД би изтекъл на 11.05.2022 г., ако през периода не е било налице основание за спиране на давността.

В случая такова основание е налице по силата на специалната разпоредба на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците. Съгласно посочената разпоредба за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти.

С § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето е определен крайният момент на периода, за който давностните срокове са спрени, а именно 20.05.2020 г. включително. Така периодът на спиране на давността е от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително, или общо 69 дни.

Съгласно правното действие на спирането на давността времето, през което давностният срок е спрян, не се включва в продължителността на изтеклия давностен срок. Следователно към петгодишния срок, който би изтекъл на 11.05.2022 г., следва да бъдат прибавени 69 дни.

При това изчисление давностният срок е изтекъл на 19.07.2022 г.

Следователно към датата 29.07.2022 г., на която ответникът е подал молбата за образуване на изпълнително дело, петгодишният давностен срок вече е бил изтекъл. Липсват данни, а и твърдения, че в периода до 29.07.2022 г.

– когато е била подадена молбата за образуване на изпълнително дело, са били предприемани други действия, които биха прекъснали давността.

Неоснователно е възражението на ответника, че срокът следва да бъде продължен с още един месец на основание чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗМДВИП. Съгласно 5 тази разпоредба сроковете, определени със закон, извън тези по чл. 3, които изтичат по време на периода на извънредното положение, се удължават с един месец. От систематичното и граматическо тълкуване на нормата следва, че предвиденото в чл. 4 ЗМДВИП удължаване не се отнася до сроковете, изрично уредени в чл. 3. Погасителната давност е именно сред сроковете, за които чл.

3, т. 2 ЗМДВИП предвижда спиране, поради което чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗМДВИП не намира приложение към процесния давностен срок.

Следователно всички действия, предприети след изтичане на давностния срок, а именно образуваното изпълнително дело, както и действия по изпълнение в самото и.д. не могат да прекъснат или спрат давностния срок, тъй като същия е бил изтекъл. От представените по делото доказателства се установява, че запорното съобщение и призовката за принудително изпълнение са изпратени от ЧСИ едва на 20.09.2024 г. Към този момент обаче давността вече е била изтекла – на 19.07.2022 г. Поради това последващите изпълнителни действия не могат да прекъснат вече изтекла давност.

Следователно към момента на подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело – 29.07.2022 г., вземането за сумата от 300 лв. е било погасено по давност, респективно не е могло да се осъществи принудителното събирането на дълга. Макар и да е верен изводът, че в този случай претендираните в рамките на изпълнителното производство такси и разноски, доколкото същите са акцесорни на предприетото принудително изпълнение, не могат да бъдат възложени на длъжника, когато принудителното изпълнение е предприето въз основа на вече погасено по давност вземане, то тази претенция не следва да се релевира в иск по чл. 439 ГПК по вече изложените съображения.

При тези данни предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е основателен и следва да бъде уважен, като се признае за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сумата от 300 лв. – главница по изпълнителния лист от 17.07.2017 г.

Поради това обжалваното решение на Софийския районен съд, с което предявеният иск е отхвърлен, следва да бъде частично отменено като неправилно, а вместо него да бъде постановено решение, с което предявеният иск за сумата от 300 лв. да бъде уважен, а в останалата част, за сумата, представляваща разноски по изпълнителното дело – решението да бъде 6 обезсилено, а производството прекратено.