Решение № 576 от 12.06.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 576 гр. Стара Загора, 12.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20245530105189 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от М. С. Б. от ************* против „Изи Асет Мениджмънт“ АД - гр.София и „Файненшъл България“ ЕООД - гр.

София.

Ищецът твърди, че на 08.08.2023г., като заемател, е сключил с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, договор за паричен заем № *************. Съгласно чл. 2 от договора, кредитодателят отпуснал сума в размер на 400 лева, при фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ от 40.00 %, годишен процент на разходите /ГПР/ от 49,03 %.

Договорът бил сключен за срок от 4 месеца, като вноската била месечна - общо 4 вноски, всяка от които, както съгласно погасителния план, така и съгласно обективираното в чл. 2 от договора, била в размер на 108,47 лева. Падежът на първата вноска бил на 07.09.2023г., а на последната - 06.12.2023г. Съгласно чл. 2, т. 7 от договора, ищецът следвало да върне за срока на договора сумата от 433,88 лв., като в тази сума се включвали заемната сума и възнаградителната лихва за целия срока на договора.

Съгласно чл. 4 от договора, ищецът се задължавал в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „ Редовен “; Поръчителят подписва договор за поръчителство; 2. банкова гаранция с бенефициер - заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на 1 задълженията по настоящия договор; 3. Одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.

В същият ден и час, на същото място, бил подписан и договор за предоставяне на гаранция № *************, по който страни били ищецът - в качеството на „Потребител“, и „Файненшъл България“ ЕООД - в качеството „Гарант“. Съгласно чл. 1 от този договор, гарантът се задължавал да издаде гаранция за плащане /изпълнение на парични задължения/ в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Съобразно чл. 3, ал.

1 от договора за гаранция, ищецът дължал на „Файненшъл България“ ЕООД възнаграждение в размер от 202,12 лв.

В погасителния план към договор за паричен заем № *************г., в колона № 6 било включено това възнаграждение, разсрочено на същия брой /4/ погасителни вноски, всяка от които в размер на 50,53 лева.

По този начин, общият размер на всяка една погасителна вноска ставал 159 лева, съгласно посоченото в колона № 7 от погасителния план, а общото задължение ставало 636 лева.

Изхождайки от предмета и страните по горецитираните два договора физическо лице, което при сключването на двата контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност, и финансова институция по чл. 3 ал. 1 от ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, се обосновавал извод, че страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Предвид създадената между страните облигационна обвързаност следвало, че ищецът има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП, с характеристика на потребителски договор бил и свързаният с кредитното правоотношение договор за предоставяне на гаранция № *************г., сключен между ищеца и "Файненшъл България" ЕООД.

По договор № *************г. ищецът извършвал плащания чрез посещения в офис на „Изи Асет Мениджмънт” АД. Последното дължимо плащане ищецът осъществил чрез рефинансиране към същия заемодател, като сключил договор № *************г. Съгласно записаното в чл. 3 от договор № *************г., страните се съгласявали да се рефинансира текущ заем на заемателя, като заемателят заявявал, че желае да погаси изцяло оставащата част от задълженията си, възникнали по повод договор за паричен заем № *************г., в размер на 310,14 лева. Също така, страните по договор № *************г. правели изрично изявление за прихващане на насрещни изискуеми задължения, а именно от непогасената заемна сума по настоящия процесен договор, заемодателят прихващал задължението на заемателя - сумата от 310,14 лева, с което задължението по договор № *************г. след извършеното прихващане се погасявало изцяло.

Предвид изложеното се обосновавал извод, че по този договор са извършени плащания в общ размер от 628,14 лева /при 400 лева отпуснат кредит/ само за срок от 2 месеца /от 08.08.2023г. до 18.10.2023г./.

Счита процесния договор за изцяло недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК.

В настоящия случай изискванията на чл. 11 т. 9 и т. 10 ЗПК следвало да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 4 от договора за кредит. Посочената разпоредба от договора, възлагала в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители /които 2 следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания/ или банкова гаранция в размер от 433,88 лв. /изискването е банковата гаранция да е в размера на сумата по чл. 2, т. 7 от договора, а именно - 433,88 лв./, или одобрено от заемодателя дружество поръчител /именно последното обезпечение е предоставеното от потребителя по договора за кредит/. Прочитът на съдържанието на клаузата на чл. 4 от договора за кредит и съпоставянето й с естеството на сключения договор, налагало разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя, били на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер /400 лв./. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 433,88 лв. /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или две физически лица - поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът целял да го „насочи” към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя „Изи Асет Мениджмънт” АД дружество. Това дружество било именно другият ответник - „Файненшъл България” ЕООД, който се явявал и свързано лице с кредитора по договора за заем. Предвид изложеното, то разходът за потребителя по договора за предоставяне на гаранция с "Файненшъл България" ЕООД е сигурен - от една страна предоставянето на гаранцията /поръчителство/ е необходимо условие да се усвои финансовият ресурс, а от друга условията за другите две обезпечения /две физически лица-поръчители и банкова гаранция/ са на практика невъзможни за осъществяване от длъжника. На практика за потребителя се явявало невъзможно да осигури което и да било от първите две обезпечения, поради което е принуден да сключи договор за поръчителство с посочено от кредитора дружество.

Въпреки факта, че договорът за поръчителство носел сериозна финансова тежест за ищеца /задължение за заплащане на 202,12 лв. за „предоставяне на гаранция за изпълнение на парично задължение” при главница 400 лв./, този разход по кредитното отношение не бил включен при формиране на ГПР по договора за кредит.

В действителност е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР /в размер 49,03 %/ и действителният му размер. Ако сумата по обезпечението е включена в ГПР, размерът му би бил доста над 50 % и по този начин би се нарушила императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 ЗПК. Невключването на възнаграждението по договора за гаранция към ГПР разкривало стремежа на кредитора по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19 ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се явявал недействителен, ако в същият не е посочен ГПР и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19 ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно дефиницията в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

3

В конкретния случай било посочено, че ГПР е 49,03 %, но от съдържанието на договора се установявало, че в посочения размер не се включва възнаграждението, дължимо по договора за поръчителство, който е пряко свързан с договора за предоставяне на паричен заем. Нещо повече - предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за предоставяне на поръчителство, то същото било с характер на сигурен разход и следвало да бъде включено изначално при формирането на ГПР. Тоест, изяснявало се е категоричност, че кредиторът неправилно формира приложимия към договора за кредит ГПР, като включва като разход единствено вземането за възнаградителна лихва, но не и това по договора за поръчителство. Предвид размера на възнаграждението по договора за поръчителство /202,12 лв./, то било явно, че с включването му при формиране на ГПР, същите превишават императивно посочения в чл. 19 ал. 4 ЗПК максимум. Позовава се на практика на СЕС, с която трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено, не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.

Счита, че записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68д ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.

В синхрон с практика на СЕС била и съдебната практика на българските съдилища, която приемала, че когато договор за кредит не съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици на поетото от него задължение. В ГПР следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г ал.