Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 6762 от 11.04.2026, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 21820/2025
Вид
Решение № 6762
Подписан
11.04.2026
Състав
СТАНИМИР НИКОЛОВ ЙОРДАНОВ КЮЛЕРОВ

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 6762 гр. София, 11.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 59 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СТАНИМИР Н. ЙОРДАНОВ

КЮЛЕРОВ при участието на секретаря *** като разгледа докладваното от СТАНИМИР Н. ЙОРДАНОВ КЮЛЕРОВ Гражданско дело № 20251110121820 по описа за 2025 година Предявен е иск по чл. 422 от ГПК.

Ищеца **** ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от адв. С. В. от САК, твърди в исковата си молба, че в негова полза е издадена заповед за изпълнение № 23315 от 27.07.2024 г. по ч.гр. д. № 35872 по описа за 2024 г., като поради подадено възражение от страна на ответницата счита, че за него е налице правен интерес от установяване на вземането си по реда на чл. 422 от ГПК. В съдебно заседание искът се поддържа.

Ответницата С. З. С. с ЕГН **********, от ***, в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е подала писмен отговор, в който оспорва предявените по делото искове, моли същите да бъдат отхвърлени, прети4днара разноски.

Съдът, след преценка на доказателствата по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от приетото и приложено като доказателство ч.гр. д. № 35872 по описа за 2024 г. на СРС, на 13.06.2024 г. било депозирано заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу ответницата за 1 цитираните суми. В закрито разпоредително заседание, проведено на 27.07.2024 г., по ч.гр. д. № 35872 по описа за 2024 г. на СРС, съдът уважил искането и издал заповед за изпълнение против длъжницата. Така издадената заповед била връчена на длъжницата, като същата в срока по чл. 414 от ГПК, депозирала възражение срещу заповедта за изпълнение, с оглед на което на ищеца бил даден срок по реда на чл. 415 от ГПК да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса.

По отношение на иска с правно основание 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл.

92, ал. 1 ЗЗД, съдът намира следното:

По главния иск с правно основание 234, ал. 3, т. 2 КТ, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка въз основа на договора за повишаване на квалификацията, основателността на същия се обусловя от кумулативното наличие на следните материални предпоставки: 1) валидно сключен договор за повишаване на квалификацията, в който е уговорено заплащането на неустойка при предсрочно прекратяване на договора на конкретни правни основания; 2) трудовото правоотношение да е прекратено предсрочно по инициатива или по вина на работника или служителя; 3) да е била уговорена неустойка като вид обезщетение за предсрочното прекратяване на трудовия договор по инициатива или вина на работника или служителя. Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, установяването на горните предпоставки е в тежест на ищеца. В тежест на ответника е, при установяване на горните обстоятелства от ищеца, да докаже плащане.

Съгласно разпоредбата на чл. 234, ал. 1 и ал. 3 КТ страните по трудовото правоотношение могат да сключат договор за повишаване на квалификацията на работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или специалност (преквалификация), като с договора те могат да уговорят задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години, както и отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение на задълженията по предходната точка. Именно реализиране на предвидената в чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ отговорност се релевира в настоящото производство. Целта на така предвидената по законодателя отговорност, чието прилагане е оставено в полето на договорната свобода – т.е. да се дължи само когато е уговорена, е работата в определения срок при този работодател да компенсира разходите за 2 обучение, както и работодателят да си осигури по-висококвалифицирани служители за уговорения период. За разлика от договора за ученичество /чл.

230 – 232 КТ/, при договора за квалификация и преквалификация не е уреден по императивен начин размерът на обезщетението при неизпълнение на договора от страна на обучавания - дали обезщетението следва да съответства на неизпълнената част от договора, или се дължи цялата сумата за разходите по обучението. Следователно този въпрос е предоставен на договорната свобода на страните. Във всеки конкретен случай договорът следва да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД, като се търси действителната воля на страните и клаузите се схващат в смисъла, който най-пълно съответства на целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Следователно основателността на предявения иск за заплащане на неустойка въз основа на договора за повишаване на квалификацията се обусловя от кумулативното наличие на следните материални предпоставки: 1) валидно сключен договор за повишаване на квалификацията, в който е уговорено заплащането на 2) неустойка при предсрочно прекратяване на договора на конкретни правни основания - по инициатива или вина на работника или служителя; 3) трудовото правоотношение да е прекратено предсрочно по инициатива или по вина на работника или служителя. Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, установяването на горните предпоставки е в тежест на ищеца. В тежест на ответника е, при установяване на горните обстоятелства от ищеца, да докаже плащане. В негова тежест е и доказване на възражението му за прекомерност на неустойката, съизмеримо с действителните вреди, изразяващи се в разходи за обучението.

По делото не е спорно и се установява от събрания в производството доказателствен материал, че ищецът *** и ответницата С. са били в трудово правоотношение по силата на трудов договор № ***/29.07.2022 г., въз основа на който ответницата е изпълнявала длъжността „ресторантски работник“; че между страните по правоотношението е сключен Договор за повишаване на квалификацията от 31.08.2022 г., както и че С. З. С. е подала молба от 03.01.2024 г. за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 04.01.2024 г., като същото било прекратено със Заповед № 2051/04.01.2024 г., получена лично от ответницата на 04.01.2024 г. Видно от съдържанието на сключения между страните договор за повишаване на квалификацията, страните са се договорили ответницата да премине два курса 3 на обучение - Basic Shift Management Class и Advanced Shift Management Class.

Също така по силата на чл. 12 от договора служителят е поел задължение да не прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и 18 месеца след неговото завършване, а по силата на чл. 13 от договора се е задължил при едностранно прекратяване на трудовото правоотношение преди изтичане на сроковете по чл. 12, да заплати на работодателя неустойка в размер на 1 500 лева. Страните не спорят, че в изпълнение на поетата обвързаност по силата на договор за повишаване на квалификацията, ответницата С. З. С. е преминала два курса на обучение – Basic management Course и Advanced Shift Management Course, приключили съответно на 20.10.2022 г. и 12.01.2023 г.

При тълкуване на волята на страните съобразно посочените в разпоредбата на чл. 20 ЗЗД критерии, съдът намира, че уговореният 18-месечен срок, през който служителят се задължава да работи при ищцовото дружество, тече от датата на приключване на втория курс, респективно същият изтича на 12.07.2024 г.

Правото да се начисли неустойка е обусловено освен от реализиране на юридическите факти, при които е уговорена, още и от валидност на клаузата, която я предвижда. Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Въз основа на тази регламентация в доктрината и практиката са изведени безпротиворечиво функциите на неустоечното съглашение като форма на договорна отговорност – обезпечителна (стимулираща изпълнението), обезщетителна и санкционна.

Като проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД) допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от неизпълнението, но само в рамките на присъщите посочени по-горе функции.

Когато неустойката излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция, същата би била нищожна поради накърняване на добрите нрави. Преценката за нищожност като изначален и несанируем порок на сделката или на част от нея е винаги конкретна и се прави за всеки отделен случай в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии, сред които вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението. Преценката наред с това се извършва всякога към момента на сключване на договора, а не 4 с оглед конкретното неизпълнение – в този смисъл са мотивите в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. За нищожността като най-тежък порок на сделката съдът следи служебно. Възможността да се присъжда неустойка без да се доказват конкретните вреди я характеризира като облекчена форма за реализиране на договорна отговорност. Улесненият път за признаване на вземането за неустойка обаче поставя риска такава да се договаря и в случаи, в които изобщо не се очаква понасяне на вреди от страната, чието вземане се обезпечава с неустоечното съглашение. В този случай неустойката би била изцяло лишена от обезпечителната си функция и ще има подчертано санкционна такава, приближаваща я до източник на неоснователно обогатяване. Липсата на необходимост от доказване на вредите при присъждане на неустойка не означава, че такива не е необходимо да съществуват изобщо. Аргумент в полза на този извод се черпи от разпоредбите на чл. 92, ал. 1, изр. второ и ал. 2 ЗЗД. Възможността за намаляване на неустойка поради прекомерност – когато тя значително надвишава претърпените вреди, както и тази да се претендира обезщетение за по-големи вреди (когато неустойката не е уговорена като изключителна), подчертават връзката на неустойката с вредите. Ето защо освобождаване от нуждата за доказване на вредите не дава заключение, че тя се присъжда в случаи, в които изобщо вреди липсват, като санкционната й функция сама по себе си не може да обоснове обратния извод. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното разбиране е извеждането на съотношението между очакваните вреди и размера на договорената неустойка като критерий за преценка на валидността й, посочено изрично в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. На база на тези изложени принципни съображения, в настоящия случай съдът достигна до убеждението, че процесната неустойка не е нищожна. На първо място тя е уговорена за обезпечаване изпълнението на едно непарично задължение – полагане на труд в определен срок от провеждане на обученията, в случая 18 месеца, който сам по себе си не е с необоснована и прекомерна продължителност. От друга страна характерът на обезпеченото задължение като непарично изключва оценката на неизпълнението му в точен паричен еквивалент. Отделно от това, очакваните вреди от неизпълнението не се съизмеряват и ограничават единствено до разходите, които работодателят е 5 направил във връзка с обучението. На следващо място за конкретното задължение, за неизпълнение на което е уговорена неустойката, не е предвидено друго обезпечение. В тази връзка, неустойката по чл. 14 от договора (предвидена при дисциплинарно уволнение) се отнася до друг вид неизпълнение, който може да се разглежда като частен случай на прекратяването по инициатива на работника, но при всички положения двете обезщетение не се кумулират.

За неоснователно настоящата инстанция намира и релевираното от ответната страна възражение за прекомерност на неустойката, съизмерено с действителните вреди от неизпълнението. Целта на уговорената неустойка е не само покриване на разходите, които работодателят е направил за провеждане на двата курса на обучение, но и обезщетение за нарушаване на позитивния му интерес от точно изпълнение на договора, при което той би имал на разположение служител със съответната по- висока квалификация за уговорения минимален срок. Ето защо съдът намира, че конкретната неустоечна клауза е не само валидна, но и размерът на начислената неустойка не се явява прекомерен, поради това не подлежи на намаляване по реда на чл.