Решение № 1292 от 14.12.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1292 гр. Бургас, 14.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Елеонора С. Кралева

Златомира М. Стефанова при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Златомира М. Стефанова Въззивно гражданско дело № 20232100501689 по описа за 2023 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК. Образувано е по повод въззивна жалба, подадена от Д. И. М., ЕГН ********** от *** чрез адв.

Адриан Хаджиев против Решение №133/13.07.2023г. по гр.д. №2308/2006г. по описа на Районен съд Айтос в частта, с която съдът е прекратил гражданския брак, сключен на 18.03.1995г. в гр. Айтос с акт №0023/18.03.1995г. на Община Айтос между Г. А. М., ЕГН **********, с адрес *** и Д. И. М., ЕГН ********** от *** чрез развод, поради настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака, като е приел, че вина за брачното разстройство имат двамата съпрузи, както и е отхвърлил иск по чл. 145 от СК за осъждане на ищеца да й заплаща месечна издръжка в размер на една минимална работна заплата. Със същото решение съдът е предоставил ползването на семейното жилище, находящо се в *** на ищеца Г. А. М..

Във въззивната жалба са изложени твърдения, че първоинстанционният съд е приел изцяло доводите и аргументите на ищцовата страна и е разгледал едностранчиво посочените от нея гласни доказателства. Без представени доказателства безусловно съдът е приел твърдението на ищеца, че организираната в Анталия почивка била инициирана от дъщерята на страните, а не от ответницата, а в същото време тя била доказателство за опита на последната за сближаване със съпруга й, който факт не бил взет под внимание от съда. Твърди си, че с този и с много други доказани от ответната страна 1 факти, подкрепени от показанията на свидетелката С.Ю.М., включително и с показанията на ищцовия свидетел /без да се сочат конкретно кои са тези факти/, съдът не се е съобразил, а оттам решението му е необосновано и неправилно. Претендира се атакуваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което бракът да бъде прекратен по вина на ищеца, същият да бъде осъден да заплаща на ответницата месечна издръжка в размер на една минимална за страната работна заплата. Претендират се направените разноски в двете инстанции. Не са направени доказателствени искания.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Г.

А. М., с адрес: *** чрез адв. Антон Демирев. Твърди се, че решението на първоинстанционния съд е постановено в съответствие с доказателствата по делото. Оспорват се наведените във възивната жалба твърдения като неверни, а фактите, които въззивникът твърди, че не са обсъдени в мотивите на първоинстанционния съд, намира за ирелевантни по отношение на спора.

Твърденията във въззивната жалба, че именно съпругата Д. И. М. е заплатила почивката в Р.Т. сами по себе си опровергавали искането на възивницата да й бъде заплащана издръжка. Сочи се, че искането за издръжка е преклудирано, тъй като такова не е направено до приключване на първото съдебно заседание пред първоинстанционния съд. Изложени са съображения, че предоставянето на издръжка има за цел да осигури средства за единия съпруг, предоставени от другия, при условие, че нуждаещият се от издръжка не е в състояние сам да се издържа от своето имущество и е неработоспособен. В конкретния случай съпругата не отговаря на тези условия, като не са предоставени доказателства в тази насока. Въззивницата е здрава и трудоспособна и издръжка не се дължи. Сочи се, че за да бъде присъдена издръжка, дължащият я съпруг трябва да е виновен за разтрогването на брака. Такава вина не е доказана от въззивницата пред първата съдебна инстанция, като правилно първоинстанционният съд е приел, че вина за разтрогването на брака имат и двамата съпрузи. Твърди се, че свидетелските показания се препокриват по отношение дълбокото и непоправимо разстройство на брака, а по отношение на вината на съпруга Г. А. М. почиват на предположения. Моли се за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски. Не се правят доказателствени искания.

Бургаският окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства, наведените във въззивната жалба доводи срещу атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното от фактическа страна:

Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по искова молба на Г. А. М. срещу Д. И. М.. В същата ищецът е изложил твърдения, че с ответницата били съпрузи като гражданският им брак бил сключен на 18.03.1995г. в гр. Айтос. От брака си имали родено дете, което вече било пълнолетно. С ответницата не живеели заедно от около пет години.

Ищецът работел като международен шофьор и постоянно бил на курсове в 2 чужбина, а когато се прибирал в България ответницата я нямало. Същата се преместила да живее и работи в Т.. Бракът бил дълбоко и непоправимо разстроен, поради което е направено искане за прекратяването му без съдът да се произнася по въпроса за вината. Едновременно с този иск е заявена претенция за предоставяне ползването на семейното жилище на ищеца, както и възстановяване на предбрачното фамилно име на ответницата.

От ответницата Д. И. М. е постъпил отговор на исковата молба, с който същата е заявила изричното си желание бракът им да не се прекратява, но в случай че страните не вземат решение да съхранят брака си или да постигнат споразумение по чл. 49, ал. 4 от СК, то прави искане за прекратяването му по вина на ищеца като излага съображения относно искането си.

След депозиране на отговора на исковата молба и в открито съдебно заседание, проведено на 27.06.2023г., явяващо се второ по ред проведено съдебно заседание, процесуалниятпредставител на ответницата е заявил искане за присъждане на издръжка от съпруга-ищец.

Предявените пред районния съд искове са с правно основание чл. 49, ал.

1 и 3, чл. 56, ал. 1, чл. 53 от СК.

С решението си районният съд е прекратил брака между съпрузите, като е приел, че безспорно е налице дълбоко и непоправимо разстройство на брака, но същото не може да се вмени в изключителна вина само на единия от съпрузите, а е резултат от поведението и на двамата. Посочил е, че това е станало поради липсата на достатъчно упорити съвместни усилия за преодоляване на сполетелите ги през годините трудности, а също отчасти поради липсата на близост през последните години, резултат от фактическата раздяла. Първоинстанционният съд е предоставил семейното жилище за ползване на ищеца, възстановил е предбрачното фамилно име на ответницата и се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив относно искане за присъждане на издръжка в полза на ответницата.

Пред настоящия съд спорът е висящ в частта относно вината и претендираната издръжка. Бившите съпрузи не спорят, че бракът им е бил дълбоко и непоправимо разстроен, по тази причина и е прекратен, без решението да се обжалва в тази част. Жалбоподателката оспорва изводите на районния съд, че вината за разтрогването на брака е на двамата съпрузи.

Претендира издръжка.

За установяване на обстоятелствата относно брачните отношение на страните пред първоинстанционния съд са били ангажирани двама свидетели – св. О., баща на ищеца и свекър на ответницата и св. М. – приятелка на ответницата.

От показанията на св. О. се установява, че съпрузите са се разделили преди четири години като не му е известна причината за това. Ищецът Г. работил от 13 години в Х. като си идвал един или два пъти в годината. Преди 2019г. се прибирал на три или на шест месеца, а след това по-рядко.

Същевременно ответницата заминала за Т.. За влошените отношения на сина 3 си със съпругата му, свидетелят разбрал преди четири години, тъй като живеел в една къща със сина си. Споделя, че тогава синът му се върнал за един месец в гр. Айтос и съпругата му не се появила. През това време същата се намирала в с.Тополица и продавала разсад с майка си.

По делото е ангажиран и свидетел от страна на ответницата – св. М.. От показанията на същата се установява, че двете с ответницата се познават от много години и са приятелки, като с ищеца свидетелката не се познава „много“. Свидетелката разказва, че откакто познава Д. тя винаги живеела сама като съпругът й бил тираджия и се прибирал по един – два пъти в годината. Същата заявява, че от три, четири години тя не живеела в гр. Айтос, но въпреки това връзката им с ответницата не била прекъсвана и се чували и си споделяли постоянно. Свидетелката определя отношението на ищеца спрямо ответницата като „консервативно“ – тъй като същият не е излизал с нея по заведения, излизал само с приятели, въпреки желанието на ответницата да посещават заведения или да ходят на почивка, ищецът не искал. Заявява, че от това, което ответницата й споделяла си правила извод, че ищецът е охладнял към нея или че има трети човек във връзката. Свидетелката разказва, че ответницата сама е отгледала детето, което вече било на 27г. От две –три години Д. живеела в Истанбул, наложило се да замине, за да си намери работа, тъй като ищецът не й изпращал пари, а в България не успяла да си намери работа. От показанията на същата се установява, че и в Т. страните са се виждали. Споделя за настъпила раздяла между страните през което време, ответницата и детето живели при майката на Д..

По делото от страна на ответницата е представен превод на фактура за резервация в турски курорт.

След съвкупна и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, настоящата съдебна инстанция в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания и при съобразяване на императивните норми, я намира за неоснователна, по следните съображения:

По отношение на вината:

Съгласно чл. 49, ал. 3 от СК с решението за допускане на развод съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това. В случая такова искане е направила ищцата.

Законовата уредба не дефинира понятието "вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака". Съдът приема това понятие като компилация от обективно и субективно отношение на всеки от съпрузите към брачната връзка, неизпълнение на поетите брачни задължения за взаимност, съвместно живеене на съпрузите и грижи за семейството Районният съд след преценка на ангажираните по делото доказателства е приел, че вина за разстройството на брака имат двамата съпрузи като настоящата инстанция споделя този извод.

4

В разглеждания случай по несъмнен начин е установено продължителното разделно живеене на съпрузите /обективно наложено и от трудовата заетост на ищеца, свързана с дълготрайни отсъствия от страната/.

Страните са живели заедно по-малко време, отколкото са били разделени.

Постепенно наложилите се във времето продължителни фактически раздели безспорно са дали своето отражение в негативен план в отношенията между страните. Правилно районният съд е приел, че разтрогването на брака не може да бъде вменено в изключителна вина само на съпруга. И двамата съпрузи не са проявили безкомпромисно воля за преодоляване на празнотите помежду си, като по такъв начин са възпрепятствали поддържането на семейната връзка. И двамата твърдят охладняване на отношенията им. Следва да се посочи и това, че по делото липсват фактически твърдения на съпругата, които да насочват към конкретно сериозно брачно провинение на нейния съпруг. Ответницата, като претендираща вина на ищеца, следва да изложи ясно и недвусмислено причините, поради които същата счита, че именно той е виновният за влошаване на брачните им отношения съпруг. Такива фактически твърдения от нейна страна обаче липсват като липсата им не може да бъде компенсирана и от показанията на разпитаната по делото св. М..

Сведенията, които същата дава относно отношения между съпрузите не могат да бъдат преценяни като доказателство за противобрачно поведение на ищеца. Както самата свидетелка е заявила, информацията, с която тя разполага е от това, което ответницата й е споделяла и в този смисъл изложеното от нея до голяма степен отразява гледната точка на ответницата за това какви са били отношенията й със съпруга й. Не следва да бъдат кредитирани показанията на свидетелката М. в частта им, в която същата изразява съмнения за намеса на „трети човек“ в отношенията между съпрузите от страна на съпруга Г., тъй като това са единствено нейни предположения и същите не могат да послужат за изграждане на фактически изводи на съда. От друга страна, не се установиха по категоричен начин твърдените от ответницата множество опити за сближаване със съпруга й.