Определение № 3921 от 04.08.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3921 гр. София, 04.08.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20248002103851 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Национален исторически музей, представляван от директора Б. П., чрез адвокат К. Б., срещу въззивно решение № 2495 от 24.04.2024 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 11838/2022 г.

Касаторът излага съображения за неправилност.

Насрещната страна Е. С. С., чрез адвокат Ц. Г., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Софийски градски съд, като изменил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил Националния исторически музей да заплати на Е. С. С. сумата от 13497,66 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в периода 27.01.2016 г. - 01.11.2018 г., в резултат на извършено от ответника спрямо ищцата дискриминационно действие - неравноправно третиране при определяне на основното трудово възнаграждение, на осн. чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр., ведно със законната лихва, считано от 28.01.2021 г. до окончателното издължаване; осъдил Националния исторически музей да заплати на Е. С. С. сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени 1 вреди, причинени на ищцата в периода 27.01.2016 г. - 01.11.2018 г., заради извършено спрямо нея от ответника дискриминационно действие - неравноправно третиране при определяне на основното й трудово възнаграждение, ведно със законната лихва, считано от 28.01.2021 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр, като отхвърлил претенцията до пълния предявен размер от 37000 лв.;

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че с влязло в сила решение № 270 от 22.04.2019 г. по преписка № 165/2017 г. на Комисията за защита от дискриминация, е признато, че работодателят Национален исторически музей е извършил дискриминация спрямо Е. С. С., като за периода, предмет на настоящия спор, е определяна най-ниска заплата в сравнение с други главни уредници в НИМ - Л. А. Г., М. И. З. и Е. Й. С..

Съдът е изяснил, че в случаи на установено от КЗД дискриминационно действие, съдът по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр не установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого, а преценява единствено има ли причинени на пострадалото лице вреди, какви са те, пряка последица ли са от дискриминационното нарушение и какъв е размерът на обезщетението.

Въззивната инстанция, като съобразила приетото с влязлото в сила решение на КЗК и заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, изслушана от районния съд, намерила, че С. е претърпяла имуществени вреди в размер на разликата между най-високото основно трудово възнаграждение, което друг служител, заемащ същата длъжност (Л. Г.) е получавала в исковия период и основното трудово възнаграждение, което ищцата е получавала в исковия период. Съдът се обосновал с това, че С. и Г. са полагали равен труд като „Главен уредник“ в НИМ и са имали равностойни трудови задължения и отговорности. Съдът намерил иска за основателен в размера, който е предявен.

По отношение на иска за неимуществените вреди, съдът е изяснил, че от значение са претърпените такива в резултат именно на установеното дискриминационно действие, изразяващо се в неравното третиране на служителя, при определяне на основното й трудово възнаграждение. Установил, че тя търпяла негативни изживявания още от период преди исковия, а именно от 2015 г., когато била уволнена с отменената по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ заповед, предмет на друго, влязло в сила решение; неочакваният момент на уволнението е бил с най-висок стресогенен потенциал, а след възстановяването на работа е последвало натрупване на негативни преживявания заради проявената дискриминация на работното място. Съдът, във връзка с това, посочил, че няма да взима предвид обстоятелства, касаещи отношенията на С. с колегите и ръководителите й на работното място, като неотносими към предмета на съдебния спор. Поради това не обсъдил и показанията на Б. М. и Н. В., защото те се отнасят именно към подобни ирелевантни факти. Съдът, във връзка с твърдяните вреди от дискриминационното действие, приел за установено, че тя изпитвала тревога от финансовото обедняване, чувствала се недооценена в сравнение с колегите си, неудовлетворена и безполезна; тревожила се , че не може да помогне на семейството си финансово поради ниската заплата, която получавала; изпаднала в депресия, затворила се в себе си. Въззивната инстанция заключила, че така установените негативни преживявания на С., съставляващи неимуществени вреди в пряка причинноследствена връзка с установената 2 спрямо нея от работодателя дискриминация, следва да бъде обезщетена парично. Съдът определил сума от 3000 лв. по справедливост, като отчел вида, интензитета, продължителността на причинените вреди, обществено-икономическите условия в страната и периода на извършване на вредите. Отхвърлил претенцията за разликата над 3 000 лв. до претендирания размер от 37 000 лв.

За неоснователно е прието възражението на ответника за погасяване на вземанията на ищцата по давност. Съдът приел, че предявените искове не са трудови и не се погасяват с изтичане на тригодишния срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, не представляват и вземания по чл.

111 ЗЗД, включително и по б. „а“ от същия (вземания за възнаграждения за труд, за които не е предвидена друга давност), поради което се погасяват с изтичане на общия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.

Касторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставя процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 202 ГПК, както следва: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, спазвайки правилата за формалната логика, опита и научното знание, както и да изложи собствени мотиви по всички доказателства, доводи и възражения на страните във връзка със спорното право; длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал събраните в хода на производството свидетелски показания като изложи мотиви защо кредитира едни свидетелски показания, а други не; длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал заключението на вещото лице, както и да изложи мотиви защо не кредитира първоначалното заключение, прието и неоспорено от страните, а кредитира повторното заключение, оспорено от едната от страните и изготвени при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила; може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалия събран доказателствен материал и без да изложи съображения защо отхвърля част от доказателствата; длъжен ли е въззивният съд обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл.235 ал.2 ГПК и чл.12 ГПК.

По всички тези въпроси се твърди противоречие с общо цитирана съдебна практика: ППВС № 1/53 г, ППВС № 7/1965 г и ППВС № 1/1985 г, Тълкувателно решение №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 100/08.07.2020 г. по гр.д.

№4564/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 210/09.02.2018 г. по т.д. №1115/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. №1163/2010г. на ВКС, IV г.о.; решение № 493 от 05.03.2013 г. по гр. д. № 236/2012 г. на ВКС, I г.о.; решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр. д.

№ 59/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 134 от 08.12.2021 по гр.д. № 1081/2020 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 97 от 15.09.2020 по гр.д. № 2479/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение №163 от 03.02.2021 по гр.д. № 123/2020 г. на ВКС, III г.о.; решение № 89 от 27.10.2020 г. по гр.д. № 1694/2019 г. на ВКС, III г.о.; решение № 69 от 07.07.2021 по гр.д. № 3418/2020 г. на ВКС, I 3 г.о.; решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о; решение № 136 от 06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т.о; решение № 180 от 11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т.о; решение № 94 от 13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о; решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о; решение № 81 от 09.06.2017 г. по гр.д. № 2631/2016 г. на ВКС, III г.о.; решение № 222 от 06.04.2017 г. на ВКС по т.д. № 425/2015 г. на ВКС, II т.о; решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о; решение № 147 от 31.07.2018 г. по т.д. № 1715/2017 г. на ВКС, II т.о.; решение № 145 от 05.08.2021 г. по гр.д. № 1178/2020 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о; решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д.№ 823/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 826/09 на ВКС, IV г.о.; решение № 67 от 16.06.2020 г. по № 882/2019 г. на ВКС, I г.о.; решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. 165/2020 г. на ВКС, IV г.о.

Въпросът/въпросите са от значение за всяко исково производство, като относимостта към предмета на въззивното решение следва да се прецени с оглед предмета на конкретното въззивно производство, който се очертава по правилата на чл. 269 ГПК, както и в рамките на конкретните касационни оплаквания за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, имащи отношение към зададените въпроси (в този смисъл позоваването на - ППВС № 1/53 г, ППВС № 7/1965 г и ППВС № 1/1985 г, Тълкувателно решение №1/2001 г. на ОСГК на ВКС е не съвсем коректно. Постановлението е при действие на ГПК от 1952 г., преди измененията му с ДВ бр. бр. 124 от 23.12.1997 г., в сила от 1.04.1998 г., а ТР 1/2001 г. – при действието след 01.04.1998 г. на ГПК от 1952 г., отм. Настоящият спор се развива при друг кодекс - ГПК от 2007 г., в който са предвидени преклузии, а второинстанционното производство е организирано като ограничен въззив).

Касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивното решение само по конкретно посочените в жалбата доводи по чл. 281 ГПК, с някои изключения за засилено служебно начало, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус.

Гражданският процес е диспозитивен, а касационното производство – контролноотменително, което значи, че съставът на ВКС е ограничен в своята проверка до конкретните касационни доводи. Касационната инстанция няма как да предполага, според страната, кои нейни доводи и възражения въззивната инстанция е трябвало, но не е обсъдила, кои доказателства въззивният съд не е обсъдил. На следващо място, ако действително въззивният съд е пропуснал да обсъди довод, възражение и обстоятелство, касационният състав трябва да прецени дали те са релевантни, включени в предмета на ограничения въззив по правилата на чл. 269 ГПК, а на следващо място – и от значение за резултата по делото, като биха обусловили по – нисък размер на обезщетенията от присъдения (според интереса на касаторите в случая), съответно биха довели до отхвърляне изцяло на исковите претенции.

По това касационно дело конкретните оплаквания на касатора са за необсъдено заключение по първоначалната съдебносчетоводна експертиза, което не било оспорено и от двете страни по делото, както и за необсъдени показания на съпруга на ищцата и на свидетеля Н. В.. В рамките на тези конкретни касационни оплаквания касационната инстанция следва да 4 провери относимостта на поставените по-горе правни въпроси, значението им за крайния резултат, евентуално противоречието им с тълкуването, дадено в цитираната практика на ВКС.