Определение № 1258 от 04.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1258 гр. София, 04.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вероника Н.а

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20258002902531 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Застрахователна компания „ЛЕВ ИНС“ АД, срещу въззивното решение № 339 /16.06.2025г. по в.т.д. № 304/2025г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 78 от 15.01.2025г. по т.д. № 540/2023г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу ЗД „Бул Инс“ АД искове с правно основание чл. 411 КЗ за сумата от 88 356,92 лв. – изплатено застрахователно обезщетение за вреди от ПТП на 05.08.2018 г. и с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 15 752,82 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 25.06.2021 г. - 17.03.2023 г..

Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. В жалбата се изтъква, че въззивният съд неправилно е приел по какъв механизъм е настъпило ПТП. Касаторът твърди, че водачът на лекия автомобил „Бентли“ не е извършил нарушение, предприемайки маневра изпреварване при наличие на двойна смесена линия М 5, която го позволява. Счита, че виновен за инцидента е водачът на лекия автомобил „Пежо“, който е бил и алкохолно повлиян. Касационният жалбоподател сочи, че действително в исковата молба е описан различен механизъм на ПТП – неспазване на знак Стоп и отнемане на предимство, но и с оглед установения по делото е налице деликтна отговорност на водача, застрахован при ответника, а твърденията относно настъпилото произшествие не давали основание за изменение на иска му и не е налице негов процесуален пропуск. Поддържа се в жалбата, че постановеното решение е в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК. По подробно 1 изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковите му претенции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1. „Процесуално допустимо ли е при търговски спор в хода на процеса да се извърши изменение на фактическите твърдения, изложени в исковата молба, на които се основават ищцовите претенции?“; 2.

„Изменение на фактически твърдения предполага ли задължително изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК, когато по иска не се изменят страните, размера и правното основание?; 3. „Следва ли съдът да разгледа и обоснове крайния съдебен акт, съобразявайки новоустановени в процеса фактически констатации, различни от твърдените в исковата молба и без да е по искане на страна в процеса?“; 4. „Допустимо ли е постановяване на отхвърлителен диспозитив единствено въз основа на установяване на факти, различни от твърдените в исковата молба, без да се разглежда относимостта им относно основателността на исковата претенция?“; 5. „Установяването пред първоинстанционния съд на различен механизъм от твърдения в исковата молба и липсата на изменение на иска следва ли да се разглежда като пропуск по смисъла на чл. 266 ГПК?“.

Касаторът поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС по Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 331 по гр.д. № 1649/2010г. на 1 г.о. на ВКС, решение №36 по т.д.

№ 2366/2013г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 197 по гр.д. №7364/2013г., 3 г.о., решение №217/09.01.2014г. по т.д. № 971/2012г. на 2 т.о. на ВКС и др., а по въпроса по чл. 266 ГПК – в противоречие с решение №284/21.07.2010г. по гр.д. №378/2009г. на 4 г.о. на ВКС, решение № 328 от 15.05.2014 г. по гр. д. № 805/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 60 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 4474/2013 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др., като изтъква и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба – ЗД „БУЛ ИНС“ АД, я оспорва чрез процесуалния си пълномощник – адв. М. Г., по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 03.11.2025г. Поддържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е безспорно сключването с ответното застрахователно дружество на застрахователен договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за водача на лек автомобил „Пежо 307“ с peг. № В 2864 КА, действал към датата 2 на настъпване на процесното събитие, както и че ищецът е страна по договор за имуществено застраховане за лек автомобил „Бентли Континентал“ с peг. № СВ 0507 АХ. САС е счел, че е налице хипотезата на чл.406 КЗ / възстановяване на щета в натура/, тъй като на „Автоексперт сервиз“ ЕООД за ремонта на застрахования л.а. „Бентли Континентал“ е платена сумата от 88 356,92лв.. Въззивният съд е изложил, че водачът на л.а. „Пежо 307“ - В. В. по приложеното НОХД № 395/2020 г. на Районен съд - Несебър, приключило със споразумение от 07.08.2020 г., се е признал за виновен в това, че на 05.08.2018 г. на главен път 1-9 Варна - Бургас е управлявал л.а. „Пежо 307“ с концентрация на алкохол над 0,5 промила. Въззивният съд е изтъкнал, че престъплението е по чл. 343б, ал. 2 НК и извън неговия фактически състав е настъпването на процесното пътно произшествие и вредите от него, поради което нормата на чл. 300 ГПК не може да намери приложение. Апелативният съд е посочил, че е налице противоправно поведение на водача в разрез със забраната на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДП, но не се установява то да е в причинна връзка с настъпване на пътното произшествие и причинените вреди.

Апелативният съд е приел, че всички събрани по делото доказателства и заключенията /основно и допълнително/ на автотехническата експертиза сочат, че вина за ПТП има водачът на л.а. „Бентли“. Счел е, че процесното произшествие е настъпило по съвсем различен начин от отразения в протокола за ПТП и описанието в исковата молба. Въззивният съд е изложил, че при настъпване на произшествието двата автомобила са се движели по главен път I-9 Варна - Бургас в една посока - към гр. Бургас, като л.а. „Пежо 307“ се е движел пред л.а. „Бентли Континентал“, и при достигане на 168 км. и Т образното кръстовище, което свързва пътя за хотелите и морето с главния път, водачът на л.а. „Пежо 307“ е предприел позволена маневра ляв завой с цел да напусне главния път и да навлезе в пътя за хотелите, а движещият се зад него л.а. „Бентли Континентал“, в разрез с правилото на чл. 43, т. 2 ЗДвП, е предприел забранено изпреварване на кръстовище и е навлязъл в насрещната лента, където е причинил удар с вече завиващия л.а. „Пежо 307“. Съдът е изтъкнал, че този извод следва както от констатациите на вещите лица относно мястото на удара между двата автомобила, така и от фотоснимките, на които е изобразена „зона от стъкла и пластмаса", намираща се в насрещната лента за движение. За горното се е позовал и на факта, че от заключението се установява, че е увредена задната лява част на л.а. „Пежо 307“, а не задна дясна, както е описано в протокола за ПТП, което е аргумент, че същият не е излизал от пътя към хотелите и не е нарушил изискването, налагано от Знак Б2, който се отнася за водачите на автомобили, идващи от второстепенния път и целящи да навлязат по главния път. Приел е, че водачът на лекия автомобил „Пежо“ не е отнел предимството на водача на лекия автомобил „Бентли“. Във връзка с механизма на ПТП, САС е изтъкнал, че въззивникът е въвел недопустими оплаквания за първи път във въззивната си жалба и нови обстоятелства по делото, които не е посочил в първоинстанционното производство, в противоречие с разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК, като конкретно е посочил, че това са твърденията, че на пътя липсвал знак за кръстовище и че водачът на л.а.“Пежо“ е засякъл водача на л.а.“Бентли“. С 3 тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от изложението към касационната жалба.

Първите два поставени от касатора въпроси относно изменението на фактическите твърдения по исковата молба при търговски спор и по реда на чл. 214 ГПК са взаимосвързани и следва да бъдат разгледани общо. Те не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд и не удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като за да отхвърли предявените искове апелативният съд подробно е обсъдил има ли противоправно поведение на водача на лекия автомобил „Пежо“, застрахован при ответника, с оглед установения от изслушаните автотехнически експертизи и другите събрани по делото доказателства механизъм на настъпване на ПТП, а не е приел, че исковите претенции са неоснователни поради описването по различен начин на пътното произшествие в исковата молба и непредприето изменение на твърденията на ищеца. Предвид горното дали е могло да бъде заявено надлежно изменение на фактическите твърдения по обстоятелствата относно механизма на настъпването на ПТП в конкретния случай, каквото не е сторено от ищеца нито с допълнителната искова молба по чл. 372, ал.2 ГПК, нито с молба за изменение на иска, е ирелевантно. Доводи за допуснати процесуални нарушения по отношение на изменение на иска или уточнение на фактическите твърдения с допълнителната искова молба не са въведени във въззивната жалба, поради което въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда може ли да бъде заявено надлежно изменение на фактическите обстоятелства, като посоченото относно разпоредбата на чл. 266, ал. 1 ГПК в мотивите на акта му не е единствен и самостоятелен решаващ аргумент. Предвид горното по тези два въпроса не е налице общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не е заявил конкретно кое допълнително селективно основание поддържа по питанията – по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК или по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че не са налице и двете, тъй като по ясните разпоредби на чл. 372, ал. 2 ГПК и чл. 214 ГПК има практика 4 на ВКС, обективирана в решение по т.д. № 61210/16г. на 4 г.о на ВКС, определение по ч.т.д. № 3160/15г. на 2 т.о., определение по ч.т.д.№ 2465/16 на 1 т.о. и мн. др., относно преклузията на чл. 372, ал. 2 ГПК и в кои хипотези при търговските спорове намира приложение разпоредбата на чл. 214, ал. 1 ГПК.

Както се посочва в решение №55/27.04.2015г. по гр.д. №5558/2014г., 1 г.о. на ВКС, допустими са уточнения на исковата молба по реда на чл. 143, ал.2 ГПК от ищеца, направени в първото по делото съдебно заседание посредством релевиране на конкретни фактически твърдения в рамките на спора, очертан с исковата молба, но в конкретния случай не са предприемани такива процесуални действия. Въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС, не е обсъждал дали има отказ на съда да приеме надлежно заявено изменение на фактическите обстоятелства или на иска в нито една от хипотезите, като не е бил и сезиран с такива доводи за твърдяни допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд във въззивната жалба.