Решение № 657 от 04.11.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 657 гр. София, 04.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева при участието на секретаря Нели Й. Първанова като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20258002100092 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Т. К., чрез адв. Б. – П. срещу Решение №484 от 10.04.2024г. по в.гр.д. № 20235300502278 по описа за 2023г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявеният от него иск е отхвърлен като неоснователен. Според касатора окръжният съд неправилно е приложил материалния закон и незаконосъобразно е тълкувал фактите с правно значение. Счита за неправилен извода на съда, че Протоколът на Комисията към общината не е възстановил собствеността върху недвижим имот, както и съображенията му във връзка с действието на съставения АДС. Излага, че неправилно е тълкуван и приложеният към исковата молба изпълнителен лист. Твърди, че въззивното решение е необосновано и неправилно, постановено при неправилно прилагане на материалния закон, и в противоречие с практиката на ЕСПЧ. В изложението към касационната жалба се посочва, че касационната жалба е допустима съобразно изискванията на чл. 280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Ответникът по касационна жалба – Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез гл. юрисконсулт А. изразява становище за недопустимост на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като наведените от жалбоподателя доводи за отмяна на обжалваното решение са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. В заключение се моли касационно обжалване да не бъде допускано, тъй като въззивното решение е допустимо, правилно, обосновано, 1 законосъобразно, и поставено съобразно събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност.

С определение №3705 от 16.07.2025г., постановено по настоящото дело, на основание чл.280, ал.2 ГПК касационно обжалване е допуснато служебно по съмнение за неговата допустимост.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл.54, ал.2 от ЗКИР, предявен от Х.

Т. К. срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство. Ищецът твърди, че е собственик на 1/18 ид. ч., придобита по наследство от Н. И. Д., от имот с площ от 4,3 дка, при граници: шосето между [населено място] и [населено място] село, вада, имот на военно поделение и земеделска земя, находящ се в землището на [населено място] село, общ. С., обл. П.. Твърди, че имотът бил собственост на И. Н. Д., бивш жител на [населено място], починал на 16.06.1964г., от когото бил национализиран със ЗНЧИМП от 27.12.1947г., а в последствие бил възстановен на неговите наследници със ЗВСОНИ от 21.02.1992г. Наследниците А. Д., Н. Д. и П. Д. се снабдили през 1994г. с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Ищецът твърди, че в кадастралната карта имотът неправилно не е заснет като самостоятелен, а попада изцяло в границите на поземлен имот с идентификатор [№] по КК на [населено място] село, разположен в североизточната му част, като спорната част заемала цялото лице към пътя, съгласно представена ситуация от юни 2011г., при граници на тази част: пътя П. – [населено място] село, на запад, юг – имот [№] – на МНО, на изток землищна граница между [населено място] село и [населено място]. Предвид изложеното, ищецът моли да бъде установено правото му на собственост на 1/18 ид. ч. върху имота с площ от 4 300 кв.м., както и, че същият неправилно е заснет в границите на поземлен имот с идентификатор [№] по КК на [населено място] село, както и да му бъдат присъдени разноски.

Ответникът -Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, оспорва така предявения иск. Твърди, че тя е собственик на процесната част от имот № 000620, за който бил съставен АДС №0323/30.11.2001г., целият с площ от 14,091 дка застроена и незастроена площ, който бил публична държавна собственост, предоставен за управление на Министерство на отбраната за изпълнение на функциите му на основание ПМС №232/29.11.1993г., и върху който държавата си е запазила собствеността по силата на Приложение 1 към чл. 1 от ПМС №232/29.11.1993г. Счита че собствеността върху имота публична държавна собственост не подлежи на възстановяване съгласно чл.7, ал.4 от ЗДС. Твърди, че процесната земя се ползва за цели на отбраната като още преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, било извършено строителство на сгради в имота, като в приложение №1 на ПМС №232/ 29.11.1993г. издадено за изпълнение на чл. 24 от ал.3 от ЗСПЗЗ, били посочени имоти, необходими на МНО, в това число и процесния, върху които Държавата си запазва правото на собственост.

От фактическа страна, въззивният съд е установил, че ищецът е наследник по закон на И. Н.

Д., починал на 16.6.1964г. От Записка от 1943г. за вписване на частен писмен договор за 2 продажба на недвижим имот от 1938г. на основание чл. 25 и 26 от Закона за допълнение на Закона против спекулата с недвижими имоти, е приел за установено, че наследодателят на ищеца през 1938г. е закупил 1/8 ид. части от описания в нея имот, представляващ мелница, находяща се в землището на [населено място], местността „П. воденица”, при съседи: вада, савачна вада и шосе, състоящ се от мелница с три камъка бурати, еврика, две сушилни за пипер и двор от около 3 дка. От приложения Акт за завземане на недвижим имот за държавен и предаването му на ДЗС К. К. от 11.2.1955г., съставен на основание Закона за национализацията от 1947г., е установил, че въз основа на посочения закон, е одържавен мелнична сграда на един етаж с пристройка от стаички с обща застроена площ от 272 кв.м и незастроена част – 2000 кв.м. От протокол №29 от 31.07.1992г. на Комисия по реституцията към [община], съдът е установил, че: „комисията намира, че са налице условията за реституиране на имота- терена, заедно със съществуващите в момента сгради“ относно земя, посочена с площ от 2272 кв.м. без конкретни разположение и граници. От удостоверение, издадено от [община] на 29.02.1992г., е установено, че на наследниците на И. Н. Д. е възстановено правото на собственост върху имот общо със застроено и незастроен с площ от 2272 кв.м.- бивша мелница. Представено е и копие от изпълнителен лист от 1994г., съгласно който Поделение 18820 /КЕЧ/ е осъдено да плати на наследниците обезщетение за ползването на имот от 2272 кв.м., без да са посочени граници и местоположение.

На 30.11.2001г. е съставен Акт за публична държавна собственост за поземлен имот с площ от 13.961 дка, застроен с караулно и склад, и два склада АТТ и ВТИ с посочено време на изграждането на постройките- през 1987г., предоставен за управление на Министерството на отбраната на основание ПМС№232 от 29.11.1993г.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че наследодателят на ищеца е притежавал сгради и земя с площ от общо 2272 кв.м., като точните граници на имота не са индивидуализирани в приетите през годините карти и планове. Отбелязал е, че всички представени доказателства относно разположението на границите са изготвени във връзка с предприети от наследниците на И. Н. Д. опити за нанасяне на имота в КК, и само въз основа на тях, според заключението на приетата в първоинстанционното производство СТЕ, площта от 4300 кв.м. попада частично в имот с идентификатор [№] по точки 1,2,15,16,17,9,10,11,12,13,14,1. Така обособената част от ПИ с идентификатор [№] е с площ от 3576 кв.м. След изменение на КК, извършено в хода на процеса, спорната част попада в поземлен имот с идентификатор [№] по КК. В допълнителната СТЕ разположението в новия имот е определено по точки 1,2,15,16,17,9,10,11,12,13,14,1, с площта 3595 кв.м.

Окръжният съд е приел, че от акта за публична държавна собственост, се установява, че целият поземлен имот с идентификатор [№] е бил публична държавна собственост, предназначен за задоволяване нуждите на отбраната. Посочил е, че актът за държавна собственост няма правопораждащо действие, но като официален документ се ползва до доказване на противното с обвързваща доказателствена сила относно отразените в него обстоятелства, като направените констатации не са оспорени от ищеца и не се опровергават от събраните по делото доказателства. Приел е, че от приложения изпълнителен лист се установява, че процесната площ в периода от датата на влизане в сила на ЗВСОНИ 3 25.02.1992г. до 15.10.1992г. е била ползвана от Поделение 18820 /КЕЧ/. Посочил е, че са налични доказателства за ползването на имота за нуждите на Министерството на отбраната още от 1987г., когато са били изградени сградите в него. Доколкото липсват доказателства, опровергаващи констатациите на акта за държавна собственост от 2001г., съдът е приел, че след одържавяването, но преди приемането на ЗВСОНИ през 1992г., процесната земя, е била предоставена на Министерството на отбраната за задоволяване на обществени нужди, предвид което представлява публична държавна собственост според изричната разпоредба на чл.2, ал.2, т.4 ЗДС. Посочил е, че обезпечаването на функциите на дадено учреждение по смисъла на цитираната разпоредба включва не само и единствено сграден фонд, в който непосредствено се осъществяват служебните задължения, но и изобщо осигуряване на всички дейности в широк смисъл, произтичащи от функционалната компетентност на съответното ведомство, предвид което е счел, че земята от 2272 кв.м. като част от имота, ползван от Министерството на отбраната и конкретно от Поделение 18820 (КЕЧ), представлява публична държавна собственост.

Въззивният съд е посочил, че съдебната практика непротиворечиво приема, че макар чл.2, ал.2, т.2 ЗДС, обнародван в ДВ, бр. 44/1996г., и изменен с ДВ, бр. 124/1998г., според който публична държавна собственост са имотите– държавна собственост, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им да не е съществувал към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ /ДВ, бр. 15/1992 г./, държавните имоти, които още преди приемането на Конституцията от 1991г. са били предоставени на ведомства за изпълнение на функциите им, са придобили статут на публична държавна собственост с приемане на Конституцията през 1991г., а следователно са имали този статут и към момента на приемане на ЗВСОНИ през 1992г. Поради това се счита, че забраната за реституция по ЗВСОНИ на имоти публична държавна собственост, въведена изрично едва с чл.7, ал.4 ЗДС /ДВ, бр. 17/2009/, се отнася към по-ранния момент на приемане на реституционния закон, тъй като тя е съществувала и тогава, макар да е била извличана по тълкувателен път.

Предвид изложеното, въззивният съд е достигнал до извода, че имот, който към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ – 25.02.1992г. и преди приемане на ЗДС – 1996г., е предоставен за стопанисване и управление на ведомство в интерес на гражданите и на обществото, в съответствие с интересите на националната сигурност, за изпълнение на функциите му, свързани с отбраната, е имал характер на публична държавна собственост по смисъла на чл.

17, ал. 2, пр. 2 КРБ, което представлява пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ. Посочил е, че последващата промяна на предназначението на имота от публична в частна не променя горния извод, тъй като предпоставките за реституция се преценяват към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ– 25.02.1992г. След като към тази дата процесният имот представлява част от земя публична държавна собственост, то е съществувала пречка за възстановяването, поради което реституцията, на която ищецът се позовава не е настъпила. По тези съображения, въззивният съд е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на имот, разположен в границите на ПИ с идентификатор [№], към настоящия момент поземлен имот с идентификатор [№], предвид което предявеният от него иск по чл.54, ал.2 от ЗКИР е неоснователен.