Решение № 616 от 28.12.2024, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 616 гр. Пещера, 28.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милуш Р. Цветанов при участието на секретаря Евелина Н. Генинска като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело № 20245240100561 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от В. С. И. с която са предявени искове съответно срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД.

Твърденията на ищцата са, че е сключила с „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № 4162744/01.06.2021г., по който е получила заемна сума от 3250 лв., чието връщане било обезпечено с Договор за предоставяне на гаранция № 4162744/01.06.2021г., който пък сключила с „Файненшъл България“ ЕООД.

Сочи се, че по договора за паричен заем ищцата върнала на „Изи Асет Мениджмънт“ АД общо 3873,48 лв. (с 623,48 лв. повече от главницата), а по договора за предоставяне на гаранция заплатила на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД уговореното възнаграждение от 2990,52 лв. Поддържа се, че договорът за паричен заем № 4162744/01.06.2021г. е нищожен, при съображения, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК - в него не е ясно разписана методиката и компонентите за формиране посочения само като стойност годишен процент на разходите /ГПР/, и че при изчислението на този ГПР неправилно не е включвано възнаграждението от 2990,52 лв. по договора за предоставяне на гаранция с № 4162744/01.06.2021г., което довело до заобикаляне забраната по чл. 19, ал.4 от ЗПК. В същата връзка се сочи, че ответните дружества, с които са сключени процесните договори, са свързани лица, като „Изи Асет Мениджмънт“ АД е 1 собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД. Изтъква се, че непосочването от страна на „Изи Асет Мениджмънт“ АД на действителния ГПР по договора за паричен заем, представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1, и ал.2, т. 1 от ЗЗП, на което може да се основе преценка за неравноправен характер на договрните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП.

Невключването, при изчислението на ГПР по договора за заем, на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция като разход по кредита за потребителя, се сочи като основание за нищожност и на самия договор за предоставяне на гаранция - поради заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.2 от ЗЗД вр. с чл. 19, ал.4 от ЗПК. За същия договор се твърди, че е нищожен и поради противоречие на добрите нрави и принципите на добросъвестност и справедливост (чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД), като се изтъква липса на еквивалентност на престациите - при възнаграждение за обезпечението в размер на над 90% от размера на заемната сума. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което- да се осъди ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати на ищцата, като надплатена от нея по договор за паричен заем № 4162744/01.06.2021г. сумата от 623,48 лв., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното й плащане; и да се осъди ответника „Файненшъл България“ ЕООД да заплати на ищцата платената от нея по договор за предоставяне на гаранция № 4162744/01.06.2021г. сума от 2990,52 лв., ведно със законна лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – до окончателното й плащане. Претендират се и деловодни разноски.

В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва предявения срещу него иск като неоснователен. Сочи, че не е налице твърдяното от ищцата нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй самата разпоредба не изисква посочване в самия договор на наличния в Приложение 1 към чл. 19, ал.2 ЗПК алгоритъм, а и изчислението на отбелязания ГПР се прави към момента на сключване на договора за заем, предхождащ по време договора за предоставяне на гаранция. Твърди се, че договорът за предоставяне на гаранция, сключен между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД не е задължително условие за сключване на договора за паричен заем, а една от три възможни опции за избирано от заемателя обезпечение, сред които и банкова гаранция, или двама поръчители. Поддържа се, че ищцата не е била ограничавана да избере гарант, различен от „Файненшъл България“ ЕООД, като сделката с такъв е отделно и последващо договора за заем облигационно правоотношение с различни правни субекти, поради което възнаграждението по 2 него не представлява пряк разход, свързан с кредита, нито такъв за допълнителна услуга. Изтъква се, че противното би означавало да се допусне заемателят, без значение волята на заемодателя, да договаря условия по гаранционната сделка, който да предпоставят нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК. Оспорва се твърдението на ищцата, че невключването на възнаграждението по договора за поръчителство/гаранция/ в ГПР е заблуждаваща търговска практика, с довод, че след като на пазара се предлагат кредити с по-нисък ГПР от този по процесния договор, то конкретният критерии не е оказал влияние на икономическото поведение и вземане на търговско решение от нейна страна. Поддържа се и че съобразно чл. 19, ал.5 и ал.6 ЗПК – при нарушение на забраната по чл. 19, ал.4 ЗПК, не целият договор за паричен заем, а само клаузите, надвишаващи посочената в закона граница на ГПР, се считат за нищожни. Сочи се, че в съответствие с чл. 5 от ЗПК – преди сключване на договора за заем дружеството е предоставило на заемателя информация - както за параметрите на кредита, така и относно условието за предоставяне на обезпечение. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на „исковете“ като неоснователни и се претендират разноски.

В отговора на исковата молба, подаден от ответника „Файненшъл България“ ЕООД също се оспорва предявения срещу него иск като неоснователен. Поддържа се, че възнаграждение по процесния договор за предоставяне на гаранция № 4162744/01.06.2021г. е получено от дружеството на валидно правно основание.

Самият договор се сочи за действителен, като се изтъква, че е валидно сключен между дружество, вписано в Регистъра на БНБ по чл. 3а от ЗКИ с предмет на дейност, включваща „предоставяне на гаранционни сделки по занятие“ и дееспособно вменяемо физическо лице. Оспорва се твърдяната от ищцата нищожност на договора на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. с чл. 19, ал.4 ЗПК, с доводи: че гаранционната сделка е сключена по инициатива на ищеца, тя е с основен предмет - различен от този на договора за потребителски кредит, поради което е извън приложното поле на ЗПК, а определящо за това кои разходи се приемат като общ разход по кредит е връзката им с предмета, а не връзка между субектите на облигационните правоотношения. Твърди се, че договорът за поръчителство е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта и не накърнява добрите нрави, като в тази връзка се поддържа, че задължаването на дружеството алеаторно да отговаря солидарно с имуществото си за задължение на заемателя, надвищаващо уговореното възнаграждение за предоставяне на гаранция, включва също и евентуални последици от неизпълнение - като разноски по събиране на вземането, поради което счита, че престациите по гаранционната 3 сделка могат да се разглеждат като нееквивалентни, но не в полза на дружествотопоръчител, а в полза на ищцата. Във връзка с ищцовите твърдения за нееквивалентност на престациите се сочи и че сключените поради крайна нужда договори са унищожаеми в едногодишен срок, а не нищожни. Оспорва се с договора за предоставяне на гаранция да се нарушава принципа на добросъвестността, като се изтъква, че клаузите му са ясно и разбираемо формулирани за всеки относително осведомен и наблюдателен и съобразителен в разумни граници потребител, а по заема последният е имал и алтернативи за обезпечения, различни от процесния договор. Възразява се, че договорът за поръчителство съдържа неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП, при съображения, че съгласно чл. 145, ал.2 от ЗЗП – ясните и разбираеми клаузи, определящи основния предмет на договора и цената и предлаганото – не могат да се преценяват като неравноправни. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на „исковете“ като неоснователни и се претендират разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Срещу всеки от ответниците е предявен съответен иск по чл. 55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.

Отделено е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че: между ищцата В.

С. И. и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № 4162744/01.06.2021г., по който тя е получила заемна сума от 3250 лв., и е погасила задълженията си по кредита, изплащайки на „Изи Асет Мениджмънт“ АД сумата от общо 3873,48 лв.; както и, че между ищцата В. С. И. и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № 4162744/01.06.2021г., по който тя е заплатила на „Файненшъл България“ ЕООД като възнаграждение сумата от 2990,52 лв.;

Приложеният по делото договор за паричен заем № 4162744/01.06.2021г., е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Затова и договорът се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

4

При справка в общодостъпния търговски регистър при Агения по вписванията се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е именно „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Следователно се касае за „свързани лица“ по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица или между свързани лица - да се изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност.

От съпоставката на приложените по делото два договора, сключени между ищцата и всеки от ответниците се установява, че: съгласно чл. 2 от договора за поръчителство – последният влиза в сила, в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл.4, т.1 или чл. 4, т.2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение - поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. В чл. 3, ал. 1 е посочено, че за поемане на задължението по чл. 1 потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер 2990,52 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 115,02 лева. Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД.

Свободата на договарянето не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. Така чрез поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване на иска чрез поръчителство или банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опция за възмездно поръчителство - сключване на договор за поръчителство със свързано с кредитора лице, за възнаграждението на което се сключва друг договор, за сума, близка до тази на договора за кредит. Налице е допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство.