Решение № 1448 от 12.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1448 гр. София, 12.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100501053 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20046745 от 07.07.2022 г. по гр.д. № 19470/2021 г.

Софийски районен съд, 90 състав: Отхвърлил предявения от Д. И. С., ЕГН **********, против „П. К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между тях договор за потребителски кредит Стандарт № 30041689825/06.01.2020 г. поради накърняване на добрите нрави; Признал за установено по отношение на „П. К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, че сключеният между него и Д. И. С., ЕГН **********, договор за потребителски кредит

Стандарт

№

30041689825/06.01.2020 г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК;

Прогласил за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП клаузите, съдържащи се в раздел VI „Параметри“ от договор за потребителски кредит Стандарт № 30041689825/06.01.2020 г., сключен между Д. И. С., ЕГН **********, и „П. К.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, с които е предвидено заплащането на допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга „Флекси“. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 130 лв. – разноски по делото.

1

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „П. К.Б.“ ЕООД, който го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за частична недопустимост и за частична неправилност. Решението било недопустимо в частта, с която съдът се произнесъл по предявения в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на отделни клаузи от договора. Тъй като уважил иска за прогласяване недействителността на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, не било настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск. В частта, с която съдът признал за установено, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, решението било неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Районният съд неправилно приел, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК и че с уговореното възнаграждение за допълнителни услуги се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Процесният договор за кредит отговарял на всички законови императивни изисквания и не съдържал неравноправни клаузи, противоречащи на закона или на добрите нрави. В договора бил посочен ГПР, а в чл. 5 от ОУ ясно било посочено как се формира и какви допускания се правят, като била направена препратка към формулата в Приложение 1 на ЗПК. Поради това неправилен бил изводът на СРС, че в договора за кредит липсвало посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение 1 начин, а също така и заключението на съда, че посоченото в чл. 5 ОУ не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Безспорно било, че възнаграждението за предоставени услуги не е включено в размера на ГПР, тъй като видно от приложения към договора за кредит и предоставен на ищеца погасителен план – неразделна част от договора, в същия се съдържала информация за размера на всяка вноска, и отделно бил посочен и дължимият размер на всяка вноска за предоставените допълнителни услуги.

За да изпълни задължението си за информиране на потребителя, достатъчно било кредитодателят да посочи в договора ГПР в проценти и общата дължима по договора сума – сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (§ 1, т. 2 ДР ЗПК), без да е необходимо да бъдат сочени конкретните компоненти. Това посочване било достатъчно да гарантира информираността на потребителя за това колко ще заплати за услугата през срока на действие на договора и възможността да извърши 2 преценка на цената. Макар задължението за допълнителна услуга да не било включено в процентното измерение на ГПР по кредита, това задължение било установено в глобален размер и като част, която се добавя към размера на месечната вноска по кредита, поради което за потребителя съществувала яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита. В договора за кредит била посочена както дължимата сума по кредита, включваща главница и възнаградителна лихва (3 683.37 лв.), така и общо задължение по кредита и по закупена допълнителна услуга (5 558.37 лв.). Ищецът, след като получил предварителна преддоговорна информация, пожелал и закупуване на допълнителни услуги, с оглед на което и предвид съвпадане на волята на двете страни бил подписан процесният договор за потребителски кредит в който, съобразно писмено искане на ищеца, били включени и клаузи за допълнителни услуги, чиито параметри (съдържание и цена) били описани и в договора. Необоснован бил и изводът на СРС, че по делото не се установи как и на коя точно дата сумата по кредита е усвоена от кредитополучателя. Отпуснатата сума била усвоена от кредитополучателя съгласно условията, посочени в т. III и т. V от договора за кредит, а именно по изрично искане на ищеца било рефинансирано негово задължение към друг кредитор в размер на 324 лв., а остатъкът бил преведен по посочената от ищеца банкова сметка в договора. Тези обстоятелства безспорно се доказвали и от приложените към отговора на исковата молба платежни документи.

Поради това моли съда да отмени атакуваното решение в частта, в която е признато за установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № 30041689825 е недействителен на основание чл. 22 ЗПК и вместо това въззивният съд постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна Д. И. С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като правилно. Претендира разноски.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

3

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С оглед фактическите твърдения в исковата молба и съобразно уточненията й с молби от 22.10.2021 г. и 12.01.2022 г., първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно евентуално съединени искове – с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит Стандарт № 30041689825/06.01.2020 г. поради накърняване на добрите нрави; евентуален иск с правно основание чл. 26, ал.

1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на договора за потребителски кредит за недействителен (нищожен) като противоречащ на закона – чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 ЗПК, и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузите в договора, съдържащи се в раздел VI „Параметри“ от договора за потребителски кредит, с които е предвидено заплащането на допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга „Флекси“.

Обжалваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо в частта, с която районният съд се е произнесъл по предявения в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузите от договора за потребителски кредит, с които е предвидено заплащането на допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга „Флекси“. След като е счел за основателен и е уважил иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на договора за потребителски кредит за недействителен (нищожен) като противоречащ на закона, не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск за прогласяване нищожност на отделни клаузи от договора. Поради това в посочената част първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо.

В останалата обжалвана част решението е допустимо, а като краен резултат настоящият въззивен състав го намира за правилно. С оглед 4 доводите в жалбата, при извършената служебна проверка по чл. 7, ал. 3 ГПК и съобразно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК на ВКС, въззивният съд намира следното:

Страните не спорят по фактите, а те се установяват и от приетите писмени доказателства. На 06.01.2020 г. между тях е бил сключен договор за потребителски кредит Стандарт № 30041689825, с размер на кредита 2 500 лв., срок за връщане 24 месеца, с фиксиран годишен лихвен процент 41.00 %, при посочен ГПР 49.08 %, размер на вноската от 153.47 лв. и общо дължима сума по кредита 3 683.37 лв. (главница и възнаградителна лихва). В т. V и VІ от договора е посочено, че потребителят закупува допълнителни услуги – Фаст, която предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане на кредита – при възнаграждение от 750 лв., и Флекси, която предоставя право на промяна на погасителния план по кредита - при възнаграждение от 1 125 лв. Възнагражденията стават изискуеми с подписване на договора за потребителски кредит, но се разсрочват за срока на договора на равни месечни вноски и се добавят към месечните вноски за погасяване на кредита.

Общото задължение по кредита и по допълнителните услуги е в размер на 5 558.37 лв., общ размер на вноската 231.60 лв.

Не е било спорно, че сумата по кредита е усвоена по уговорения начин, като част от нея в размер на 324 лв. е преведена за рефинансиране на друг кредит, а останалата сума е наредена по сметка на кредитополучателя.

Същото се установява и от приетите и неоспорени преводни нареждания от 07.01.2020 г. (л. 48 от делото на СРС).

Съгласно чл. 15 от ОУ на договора клиент, закупил допълнителна услуга Фаст получава приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит преди клиентите, които не са закупили такава услуга, като след одобрение сумата се нарежда до 24 часа след получаване на подписаните от клиента/солидарния длъжник договор за кредит и неговите приложения; т.нар. допълнителна услуга Флекси предвижда при определени в ОУ условия възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падеж.

С оглед така установеното, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния за недействителност на договора за потребителски 5 кредит.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за кредит следва да е посочен годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин;

Съгласно чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в ГПР не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора, разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя. Съгласно императива на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (т.е. повече от 50 %), а според ал. 5 на чл. 19, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.