Решение № 222 от 23.04.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 222 гр. София, 23.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодора Кръстева

Членове:

Светлин Михайлов

Снежана Бакалова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Теодора Кръстева Въззивно търговско дело № 20241001000620 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 от ГПК.

С решение № 247/16.02.2024 г. по т. д. № 2363/2022 г. СГС, ТО, 12 състав е приел за установено на осн. чл.124, ал.1 ЗЗД вр. чл. 36, ал. 3, т. 1 от ЗМГО, във връзка с чл. 12, ал. 5 от ЗМГО по иск предявен от „Райзгроуърс лимитид“, дружество, регистрирано в **********с идентификационен номер № 007 481 156, чрез адв. А. Т. – А. и адв. М. Х. срещу „Калроус райс“ ЕООД, ЕИК 175146073, чрез адв. Х. П. Р., че „Калроус райс“ ЕООД е действал недобросъвестно при заявяване за регистрация на комбинирана търговска марка „Sunwhite” в Патентно ведомство на Република България, с номер на заявката № **********, заявена на 23.05.2019 г., регистрирана на 06.12.2019 г. за стоки от класове 30 и 31 от МКСУ. С решението съдът е възложил на ответника разноски в размер на 52 444, 99 лв., от които 41 509, 43 лв. за адвокатско възнаграждение.

С определение № 1852/ 16.05.2024 г. по същото дело, СГС е оставил без уважение искането по чл. 248 ГПК на „Калроус райс“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските по съображения, че адвокатското възнаграждение отговаря на обема на извършената от процесуалните 1 представители на ищеца, дейност по делото.

Недоволен от решението и от определението по чл. 248 ГПК е ответникът „Калроус райс“ ЕООД, който ги обжалва с доводи за необоснованост и неправилност.

Твърди, че решението е недопустимо, тъй като било постановено по искова молба, за която процесуалните представители на ищеца не били представили доказателства, че са надлежно упълномощени. Не било установено, че лицето подписало адвокатското пълномощно Р. Г. притежава самостоятелна представителна власт, защото според представените документи, ищцовото дружество се управлявало от множество директори, без каквито и да е данни, по какъв начин те го представляват и кой от тях има правомощие самостоятелно да представлява дружеството.

Поддържа недопустимост на решението, поради липсата на активна процесуална легитимация на ищеца за водене на иск по чл. 36, ал. 3, т. 1 и чл.

12, ал. 5 ЗМГО. Активно легитимиран ищец според цитираните законови разпоредби бил действителния притежател на марката в България, т.е. лице, което има търговска дейност на територията на България и реално ползва в тази своя търговска дейност твърдения от него знак за означаване на стоки и услуги на територията на страната. В случая, ищецът никога не бил извършвал никаква търговска дейност в България, нямал продажба на никакви стоки и услуги, поради което и като не е ползвал процесния знак Sunwhite на територията на България, нямал правен интерес от иска.

Заявява, че ищецът не бил доказал използването на знака Sunwhite и в останалите държави в които претендирал, че е подавал стока с този знак, както и не бил доказал действителното притежание на марка на територията на ЕС.

Тъкмо обратното, от показанията на разпитаните свидетели се установявало, че има дейност и се рекламира само в няколко територии извън ЕС – Израел, Палестина и Йордания.

Навежда, че съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като не е обсъдил всички възражения на ответника и в частност, възражението, че ответникът е имал добросъвестно намерение да използва процесната марка за собствени, произведени от самия него стоки, доказателство за което били представените 4 бр. фактури по международни товарителници. Дружеството пристъпило към заявяване на процесната марка 2 именно с цел укрепване на вече използван от него знак, като регистрирана марка. Не било доказано, че ответникът е заявил марката недобросъвестно, единствено с цел да имитира продукти на ищеца и да блокира дейността на същия на съответния пазар в България или в ЕС. При оглед на представените по делото веществени доказателства – опаковки в откритото съдебно заседание на 20.10.2023 г., както и от показанията на свидетеля К. Н. било видно, че ответникът винаги е посочвал, че именно той, а не ищецът е производител на стоките и че произходът им е ЕС, а не Австралия. Счита за референта практика на Съда на ЕС според която недобросъвестност е налице при заявяване на марка с намерение да бъде получено „изключително право за цели, различни от свързаните с функциите на дадена марка“, както и че недобросъвестността при заявяване на марка е изключена, когато заявителят може да обоснове разумен търговски мотив, да поиска такава защита, предвид ползването на марката.

Съдът не бил обсъдил и възражението, че ответното дружество е действало без знание за регистрираните марки и за дейността на Райзгроуърс Лимитид извън България, като съгласно съдебната практика, известността на марките на ищеца в различните държави, не било доказателство, че марките са известни и в България. Противопоставя се на мотивите в решението, с които изводът на съда за „знание“ и „взаимстване“ на елементи от марката на ищеца бил следствие само на съдебната експертиза по делото, тъй като тези въпроси били фактически, касаели субективни факти и не можело да бъдат установявани със заключение на вещо лице.

Излага разбирането, че за да се докаже знание на ответното дружество, трябва да е налице знание на физическото лице – управител Б. И. С. за правата на ищеца, и то към датата на подаване на процесната заявка, а за този факт по делото нямало никакви доказателства.

С частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК твърди, че макар делата за защита на интелектуална собственост да се отличават с по – висока сложност, в случая, представените доказателства, съдебната експертиза и проведените две открити съдебни заседания не оправдавали хонорар в толкова висок размер, в разрез с правилата на житейската логика и икономическите реалности в страната.

Ответникът по жалбите Райзгроуърс лимитид ги оспорва и моли 3 обжалваните съдебни актове да бъдат потвърдени.

Оспорва възражението, че пълномощното е подписано от директор, за който няма доказателства, че представлява ищцовото дружество. От представените със становище с вх. № 52 783/02.06.2023 г. извлечение за актуалното състояние на Райзгроуърс лимитид от електронната система на Австралийската комисия за ценни книжа и инвестиции, заверен препис от устава на дружеството и извлечение от протокол от 438 – та среща на директорите на дружеството проведена в Сидни на 28.04.2022г. ставало ясно, че директорът Р. Г. може да упражнява самостоятелно правомощията си и да упълномощава адвокати за процесуално представителство.

Противопоставя се на твърдението, че не е процесуално легитимиран да предяви иска, тъй като процесната марка не е използвана на територията на България, като счита, че в разпоредбата на чл. 12, ал. 5 ЗМГО липсва такова изискване за действителния притежател на търговска марка. Твърди, че ответникът умишлено смесва нормата на чл. 12, ал. 5 ЗМГО със съвсем различната разпоредба на чл. 12, ал. 4 ЗМГО, делегираща права за заличаване само на действителния притежател на нерегистрирана марка, който е използвал същата в България, като в този смисъл била и практиката на Съда на ЕС съобразно цитираните решения.

Заявява, че по делото са представени доказателства, които свидетелстват, че ищеца притежава регистрирани в множество територии на света, идентични търговски марки и активно използва същите в търговската си дейност по производство и търговия на висококачествен ориз.

Поддържа, че ответникът е заявил чуждата марка като своя с намерение да я използва в търговията с пакетиран ориз, за да се облагодетелства – да извлече имотна облага от престижа й на пазара на оризови продукти и да попречи на действителния притежател Райзгроуърс лимитид да регистрира марката си в България и на територията на целия ЕС.

Намира, че първоинстанционният съд правилно и напълно обосновано е приел, че сходството между процесната марка заявена от ответника и по – ранните марки на ищеца е от такова естество, че знакът SUNWATE няма как да е създаден самостоятелно, а е копиран от ответника, като според Насоките на Службата на ЕС за интелектуална собственост, в този случай има знание у недобросъвестния заявител за идентичен или сходен по – ранен знак.

4

Оспорва и подадената частна жалба, относно размера на присъдените разноски. Заявява, че адвокатите на ищеца са изготвили множество становища по делото, ангажирали са различни видове доказателства, вкл. писмени, гласни и веществени, чиято подготовка изисквала десетки часове адвокатска работа.

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в установения от закона срок и от лице с право на жалба, поради което е допустима и следва да бъдат разгледана по същество.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е изложил мотиви за установено от фактическа и правна страна, които САС споделя и към които препраща с оглед дадената му за това възможност по чл. 272 ГПК.

По възраженията в жалбата, съдът намира следното:

Исковата молба е подадена чрез адв. А. и адв. Х., чиято представителна власт произтича от представеното по делото пълномощно от 14.12.2022 г.

Същото свидетелства, че правомощията са делегирани от изпълнителния директор на Райзгроуърс Лимитид, Р. Г.. Съобразно устава на дружеството, директорите могат да упълномощават адвокати за такъв период и при такива условия, които сметнат за подходящи /11.6, f/. Освен това, видно от приложения протокол от 483 – та среща на директорите проведена в Сидни на 28.04.2022 г., Р. Г. е главен изпълнителен директор и като такъв може да сключва договори за предоставяне на права за водени на съдебни производства. От изложеното става ясно, че процесуалните представители на ищеца имат надлежно учреден мандат за водене на делото, поради което и възражението за недопустимост на исковата молба е неоснователно.

Предмет на спора е заличаване на комбинирана търговска марка Sunwhite, заявена от „Калроус Райс“ ЕООД на 23.05.2019 г. и регистрирана на 06.12.2019 г. под номер № 00107362 в Държавния регистър на марките в Патентното ведомство, за стоки в класове 30 и 31 от Международната класификация на стоките и услугите за регистрация на марки.

Съобразно чл. 36, ал. 3, т. 1 ЗМГО, регистрацията на марка се заличава, когато марката е регистрирана в нарушение на чл. 12. Според чл. 12, ал. 5 ЗМГО не се регистрира марка, при опозиция подадена от действителния притежател на марка, когато заявителят е действал недобросъвестно при 5 подаване на заявката, което е установено с влязло в сила съдебно решение.

Фактическият състав на тази разпоредба не изисква действителния притежател на марката да е използвал същата в търговска дейност на територията на България. Последното е условие за иска по чл. 12, ал. 4 ЗМГО.

Текста на ал. 5 отговаря на чл. 5, т. 4, б “в“ от Директива /ЕС/ 2015/2436 на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2015 г. за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките, който предвижда отказ за регистрация на марка, ако има вероятност марката да бъде объркана с по-ранна мака, защитена в чужбина, при условие, че към датата на подаване на заявката, заявителят е действал недобросъвестно. Ето защо, неоснователно е възражението, че след като ищецът не е предлагал стоки с процесната марка на територията на страната, то той не е процесуално легитимиран да предяви иска и същият е недопустим.

В хипотезата на чл. 12, ал. 5 ЗМГО, „недобросъвестност“ означава знание у заявителя, че преди и към момента на подаване на заявката, същата или сходна марка се използва фактически в търговската дейност на друго лице. Регистрацията на подобна марка противоречи на изискванията за почтеност в търговската практика, тъй като води до неоправдано възползване от чужда търговска репутация без съгласието на лицето, което я е създало.

Така в решение № 41 от 27.05.2010 г. по т.д. № 71/2009 г. на I т. о. на ВКС е прието, че "е налице недобросъвестност, когато има съзнателно противоправно поведение на ответника /заявителя на марката/, насочено към увреждане на правнозащитими интереси от сферата на ищцовото дружество, което се обективира в действието по заявяването за регистрация пред надлежния орган на марката, при знание у заявителя, че с това накърнява патримониума на ищеца". В решение № 195 от 31.01.2018 г. на ВКС, ТК е прието, че "недобросъвестността като правна категория, предпоставя знание у лицето, подало заявление за регистрация на един знак като търговска марка, че този знак се ползва от друг търговски субект в търговската му дейност и чрез използването на знака /а не упражнявайки правата върху вече регистрирана своя марка/ това лице е наложило на пазара свои стоки или услуги