Решение № 1251 от 20.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1251 гр. Пловдив, 20.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330114836 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното.

Предявени са кумулативно съединени искове от Б. П. срещу „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Файненшъл България” ЕООД. Твърди се от ищеца, че е сключил договор за паричен заем на 19.09.2022 г. с първия ответник и договор за предоставяне на гаранция с втория ответник от същата дата.

Счита, че договорът за заем противоречи на ЗПК, като обсъжда както ГЛП, така и ГПР, като счита, че същият е посочен в размер, който не отговаря на действително приложимия в правоотношенията между страните, тъй като уговореното възнаграждение за фирмата-гарант е разход, който следва да се включи в ГПР. Обсъжда се и доводът, че кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Цитира се съдебна практика.

Въз основа на изложеното моли да се прогласи нищожността на договора за паричен заем като противоречащ на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Моли за прогласяване нищожността и на акцесорния договор за предоставяне на гаранция поради липса на правно основание, наличие на неравноправни клаузи, накърняване на добрите нрави, и обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка.

Ответниците са подали в срок отговор на исковата молба. Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД също цитира практика на СЕС по отношение неравноправните клаузи, възразява срещу твърденията за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, обръща внимание, че инициативата за сключване на договора произтича от ищеца и договорът е в съответствие с изискванията на чл. 11 ЗПК. Поддържа становище, че възнаграждението по договора за гаранция не поражда разходи, които следва да се включат в ГПР и не може да се разглежда като елемент от общия разход. Моли за отхвърляне 1 на иска, прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

Ответникът „Файненшъл България” ЕООД възразява срещу всички твърдения на ищеца за нищожност на договора. Счита твърдението за накърняване на добрите нрави за неоснователно, тъй като договорът не нарушавал правен принцип, а дължимото се възнаграждение е определено след извършване на преценка на риска. Поддържа, че при нееквивалентност на престациите може да се стигне до унищожаване на договора, като потребителят е бил информиран за условията по договора, а дружеството е действало добросъвестно. Моли за отхвърляне на иска, присъждане на разноски, възразява за прекомерност на адвокатския хонорар.

Като взе предвид доводите на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са кумулативно и субективно съединени искове: срещу първия ответник „Изи Асет Мениджмънт” АД с правно основание чл. 22, вр.чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК; и срещу втория ответник „Файненшъл България” ЕООД на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 и ал. 2, пр. 4 ЗЗД; чл. 143 ЗЗП, чл. 138, ал. 2 ЗЗД.

Предявените основания за нищожност по договора за гаранция, доколкото не се обосновава интерес от кумулативното им разглеждане, нито определена поредност, следва да се разгледат при условията на алтернативност.

За основателността на исковете за нищожност следва да се установи настъпването на следните юридически факти: сключване на договорите и наличието на такива пороци, водещи до тяхната недействителност.

За безспорни по делото бяха обявени следните обстоятелства: сключването на процесните договори, както и обстоятелството, че в ГПР не е включено възнаграждението за гаранта. Установява се от самия договор за заем (чл.2, т.7 и т.8 от Договора), че в общо дължимата сума са включени само главница и възнаградителна лихва, като общо дължимата сума е изчислена при същите допускания, както и ГПР. Следователно, и в него не се включват други разходи освен възнаградителната лихва.

По недействителността на двата договора, съдът намира следното. В уговорения в договора за заем ГПР (годишен процент на разходите) не е включено възнаграждението на гаранта по договора за предоставяне на гаранция. Съдът счита, обратно на доводите на ответниците, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция следва да се включи в ГПР по следните съображения. На първо място, установява се, че съгласно чл.4 от договора за заем, потребителят се задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да предостави обезпечение – две физически лица, отговарящи на редица условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя Дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза е сключен и вторият от оспорваните договори – Договор за предоставяне на гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД. Двата договора са с един и същи номер и сключени на една и съща дата, въпреки че 2 е предвиден 3-дневен срок за изпълнение задължението за предоставяне на обезпечение. В договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни в срок задължението си за предоставяне на поръчител – физическо лице или банкова гаранция.

Последните обстоятелства водят до извод, че двата договора са сключени в рамките на единно правоотношение, при което договорът за предоставяне на гаранция е продължение на договора за заем.

Общо известно е, съгласно обявените данни в Търговския регистър, че първият ответник – заемодател е едноличен собственик на капитала на втория ответника – гарант. Макар формално двете дружества да са отделни юридически лица, посочените по-горе обстоятелства водят до извода, че уговорката в чл.4 от Договора за заем и последващото сключване на Договора за предоставяне на гаранция, имат единна цел – да набавят допълнителна печалба за „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Краткият срок за предоставяне на обезпечение и условията, на които следва да отговарят останалите обезпечения, водят до единствена възможност за потребителя да се обърне към гарант, одобрен от заемодателя. Одобреният гарант в случая е свързано със заемодателя лице, на чийто капитал заемодателят е едноличен собственик. Посочените факти водят до извода, че двата договора не са отделни и независими, както се стремят да докажат ответниците, а уговорките в първия договор предпоставят сключването на втория и обвързват потребителя да го сключи именно със свързаното лица, предвиждайки неизпълними алтернативи за обезпечение. Тази свързаност между двата договора, както и обстоятелството, че възнаграждението за гаранта икономически се дължи на същото лице, което дава заема, и то обезпечава собствените си вземания, води до извод, че възнаграждението за гаранта преследва цел, различна от обезпечаване на вземанията, а именно – получаване на допълнително възнаграждение.

Този извод се потвърждава и от характера на престациите по договора за предоставяне на гаранция. С него „Файненшъл България” ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора по договора за заем, с цел да гарантира изпълнение на всички задължения на потребителя.

Кредиторът обаче с нищо не е задължен да търси вземането от гаранта. В същото време към задължението по договора за заем се добавя и възнаграждението за гаранта, което съгласно договора за предоставянето му, е платимо на вноски, по начините, установени в договора за паричен заем, като „Изи Асет Мениджмънт” АД е овластено да приема изпълнението на това задължение вместо гаранта. Всичко изложено води до извод, че възнаграждението за гаранта е разход по договора за заем и с него се преследва допълнителна печалба за икономически свързаните субекти.

Като разход по кредита с посочената цел, това възнаграждение следва да е включено в ГПР. Невключването му, обаче, нарушава чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съдът счита, че законът изисква посочване на ГПР в договора за потребителски кредит не само формално, а такъв процент на разходите, който 3 е реално приложимият между страните по договора. Само така потребителят може в защита на правата си да направи реално сравнение за най-добрите условия за кредитиране на пазара. В противен случай, всеки размер на ГПР, посочен в договора, би изпълнявал изискванията на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК.

Посочването на нереален ГПР е равнозначно на липса на посочен ГПР изобщо. На основание чл.22 ЗПК, поради нарушение на чл.11,ал.1, т.10 ЗПК, договорът за заем е недействителен и искът подлежи на уважаване на това основание.

Нищожен поради накърняване на добрите нрави е и договорът за предоставяне на гаранция. Независимо че такова основание за нищожност липсва в ЗПК, на общо основание приложение намират правилата на ЗЗД. С този договор и предвиденото в него възнаграждение се цели прехвърляне върху длъжника на риска, който кредиторът носи, ако не направи правилна оценка на кредитоспособността. Този риск се покрива от самия длъжник, тъй като на практика кредиторът гарантира на себе си и събира за това възнаграждение. С това не се постигат целите на поръчителството, а целите на неоснователното обогатяване. „Файненшъл България” ЕООД може изобщо да не изпълни задълженията на длъжника, нито да се задължи към кредитора, защото това зависи и от волята на първоначалния кредитор. В случай че поръчителство възникне или ответникът плати задълженията, той встъпва в правата на кредитора (чл.5 от договора), и платеното от него няма да остане в негова тежест, а следва да бъде възстановено от длъжника. Дори да се стигне до плащане от гаранта, на практика това плащане икономически би излязло от имуществото на самия кредитор. Така, реално, при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва ще се отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна печалба в размер на възнаграждението на гаранта.

Така установените обстоятелства водят до извода, че договорът за предоставяне на гаранция излиза извън правилата на добросъвестността, като прехвърля риска от неизпълнение върху самия длъжник, предвиждайки допълнителна печалба за кредитора под формата на възнаграждение за свързания с кредитора гарант. Като накърняващ добрите нрави, този договор също следва да се прогласи за нищожен.

При този изход от спора, право на разноски има ищецът, който е доказал разноски в размер на 100 лв. за държавна такса, които следва да се присъдят. Ищецът е поискал и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв. с ДДС по реда на чл.38 от ЗА. Съдът намира възражението за прекомерност на хонорара за основателно, като се има предвид, че по делото е проведено само едно съдебно заседание по същество, не са събирани други доказателства освен писмени и с оглед правната и фактическа сложност на делото и общия материален интерес по двата иска в размер на 1024 лв.

Защитата по двата иска е била единна и не е изисквала полагане на адвокатски труд в претендирания размер. Съгласно актуалната практика на СЕС съдът не 4 е обвързан с минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1, а следва да обсъди всички изложени по-горе критерии. Спрямо тях съдът намира за съответно възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС. Всеки от ответниците следва да поеме разноските по равно – по 50 лв. за такса и по 240 лв. за хонорар.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Изи Асет

Мениджмънт“ АД, ЕИК:131576434, с адрес: гр. София, ж.к. „Люлин 7”, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет.2, офис 40-46, по предявения от Б. М. П., ЕГН: **********, с адрес: гр. ***, иск с правно основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, че Договор за паричен заем с № ***/19.09.2022г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Б. М. П., е недействителен, тъй като не съдържа годишния процент на разходите по кредита.

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:131576434, да плати на:

Б. М. П., ЕГН: **********, сумата в размер на 50 лв. за държавна такса;

ЕАД „***“ Булстат:***, към АК ***, сумата в размер на 240 лв. за адвокатско възнаграждение на основание чл.38 от ЗА.