Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 610 от 23.06.2025, Районен съд - Стара Загора

Съд
Районен съд - Стара Загора
Дело
Гражданско дело 870/2025
Вид
Решение № 610
Подписан
23.06.2025
В сила
22.07.2025
Състав
Олга Златева

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 19 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78 ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • член 8, параграф 1 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 38 ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55 ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 68г · Закон за защита на потребителите
  • чл.68г, ал.4 · Закон за защита на потребителите
  • чл.68д, ал.1 · Закон за защита на потребителите
  • § 13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
  • § 13, т. 12 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 3 ал. 2 · Закон за кредитните институции
  • чл. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11 ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11 ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл.11, ал.1, т. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11 ал. 1 т. 18 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 16 - 18 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 16 - 18 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 16 - 18 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 1 и 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 3, т. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19, ал.4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит
  • § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит
  • §1, т.2 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 610 гр. Стара Загора, 23.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20255530100870 по описа за 2025 година

Предявени са искове от М. Е. А. от ************* против „Кредиленд“ ЕООД гр. Сливен – по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че между него /като кредитополучател/ и ответника /като кредитор/ са сключени: договор за потребителски кредит № СТ-00001218 от 29.08.2022г. и договор за потребителски кредит № СТ-00005168 от 28.03.2023г. По силата на всеки един от договорите, кредиторът е следвало да предостави заемни средства в размер 700 лева. Съгласно раздел от договорите "Параметри на получения кредит", е уговорен фиксиран лихвен процент 1.13737 % месечно олихвяване еквивалентен лихвен процент на годишна база от 29,57 % , а съгласно т. 2.5 от същия раздел на договорите, годишният процент на разходите /ГПР/ е 34,19 %. Срокът на договорите е 16 двуседмични периода.

Договорите били потребителски и се подчинявали на чл. 143 – 147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които, съдът следи служебно.

Поради това, че процесните договори за кредит намират правната си регламентация в ЗПК, следвало да се поясни, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредитите за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договорите/. В § 1, т. 1 от ДР от ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието "Общ разход по кредита за потребителя" това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на 1 кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Следователно в ГПР, който представлява вид оскъпяване на кредита, следвало да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника.

Предвид горепосочената дефиниция на ГПР, счита, че приложените в кредитните правоотношения такива, са различни от посочените в договорите за кредит, а именно от 34,19 % и по двата договора. Това било така, защото съгласно /колона 3/ от всеки от погасителните планове към процесните договори, се дължи “обезщетение”, в случай на неизпълнението от страна на кредитополучателя на задължението за представяне на обезпечение по договорите, представляващо предоставяне на поръчител. Съгласно уговорките по всеки от договорите, неизпълнението от страна на кредитополучателя на задължението за представяне на обезпечение било основание кредитодателят да откаже отпускане на искания кредит. По писмена молба на кредитополучателя кредитодателят можел обаче да даде допълнителен тридневен срок за надлежно осигуряване на обезпечението по чл. 2.11.1 от договорите. Никъде в основните договори обаче не се споменавало, че в случай на непредставяне на обезпечението, кредитополучателят ще дължи „обезщетение“. За такова обезщетение се разбирало от погасителните планове към всеки от договорите, в които е посочен размер на вноска по кредита и в графа "размер на обезщетение, ако има такова" било посочена дължимата месечна сума за обезщетение по всеки от процесните договори.

Макар изрично в договорите да не посочено за какво е „обезщетението“, то такова очевидно било уговорено между страните. Съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.

11 от ЗПК, погасителните планове следвало да се разглеждат като съставна част на договорите и да бъдат ясно разписани, по разбираем на кредитополучателя начин.

Кредитодателят, залагайки на клауза за предоставяне на обезпечение в договорите за потребителски кредит, всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. Кредитодателят, използвайки заблуждаваща търговска практика, създавал неравноправност, която благоприятства кредитодателя и уврежда кредитополучателя. Със самата уговорка се целяла заблуда на кредитополучателя, в частта относно действителния ГПР, като това обстоятелство пораждало нищожност на разпоредбата на чл. 2.11.1 от договора, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл. 19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК, липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит води до нищожност на договора.

Съгласно изискванията на процесните договори, ищецът следвало да предостави при подписване на договорите обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да сключи договори за поръчителство, във връзка с процесните договори за заем, като в противен случай се дължало „обезщетение“, което се дължало пропорционално към всяка вноска по кредитите и било отразено в погасителните планове и представлявало неразделна част от договорите. Процесното „обезщетение“ било изначално калкулирано колко ще бъде на месец. Тоест уговореното възнаграждение под формата на „обезщетение“ било разход по кредитите, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от потребителските договори размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в 2 кредитните правоотношения. Посочването в Договорите на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че процесните договори за кредит са нищожни на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК /цитира съдебна практика/.

Изложената теза за нищожност на договорите се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която дава легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използвала в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора.

Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала, ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител.

Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща е такава търговска практика, при която се съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически точна и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в договорите било уговорено заемите да бъдат обезпечени с поръчител, отговарящ на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на изрично посочените критерии, същият дължал „обезщетение“, дължимо със всяка вноска по кредитите, и което било отразено в погасителните планове и представлява неразделна част от договорите за кредит. Тоест се кумулира месечната вноска за „обезщетение“, с което падежните вземания нарастват значително.

Иначе казано, вноската по кредита ставала значително по-голяма.

Трябвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от ищеца да посочи поръчител, отговарящ на конкретни условия, вдигало лихвения процент на кредитите на месец неколкократно, тъй като това „обезщетение“ представлявало прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че „обезщетението“ е уговорено и в погасителните планове по договорите. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорите за кредит били недействителни, като съгласно чл. 23 ЗПК, ищецът дължал само чистата стойност на кредитите, без лихва или други разходи по кредитите.

Договорите не осветлявали кредитополучателя за всички задължителни сведения, които могат да имат отражение върху обхвата на отговорността му, и съгласно чл. 22 от ЗПК, следвало да са изцяло недействителни.

Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл, в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Клауза, която предвижда, че се дължи „обезщетение“ при неосигуряване на поръчителство, което задължение става изискуемо в деня на подписване на договора за потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на 3 задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин, на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит /в тази връзка решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson/.

Клаузата на чл. 2.11.1 от двата процесни договора била нищожна.

Предвиденото в погасителния план към процесиите договори /колона 3/ обезщетение, противоречало на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като водело до увеличаване размера на кредитите, без да има яснота относно насрещната престация на кредитора срещу нейното заплащане. В колона 4 на погасителните планове към процесните договори, подписани от страните по договорите, била предвидена обща сума за плащане /вноска + обезщетение, ако има такова/, разсрочено на конкретен брой вноски.

Сумите от 574,72 лв. по Договор за потребителски кредит № СТ-00001218 от 29.08.2022г. и сумата от 574,40 лв. Договор за потребителски кредит № СТ-00005168 от 28.03.2023г., предвидени като обезщетения по процесните договори били недължими, тъй като противоречали на добрите нрави и били неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като били в размер от повече от 70 % от размера на главниците по процесните договори, т.е. нарушен бил принципът на добросъвестност и справедливост. Съгласно чл. 16 - 18 от ЗПК, преди да вземе решение относно предоставяне на потребителски кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, като може да извърши проверка в ЦКР или в друга база данни. Това е негово право, но и задължение при управлението на риска, свързан с предоставянето на кредита. С предвиждането на "обезщетение", което да е в тежест на потребителя, кредиторът не само ще защити интересите си от евентуален риск при отпускане на кредит на определено лице, но и ще си спести разходите за това, поставяйки ги в тежест на кредитополучателя. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задължението на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, което води до допълнително увеличаване размера на задълженията му. Основната цел на така уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между предвиденото "обезщетение" и добрите нрави е било налице още при сключването на договорите, то следва извод, че в конкретния случай е налице нищожност на процесиите клаузи. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока /цитира съдебна практика/ Моли съдът да приеме, че за да са основателни предявените искове, следва да се установи, че плащането на претендираните суми е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договорите 4 по чл. 22 ЗПК. Също така, следвало да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищцата основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: при нарушение на добрите нрави; при неравноправни клаузи във вреда на потребителя; при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства /цитира практика/.