Решение № 364 от 29.12.2025, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 364 гр. С.З., 29.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., IIА ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана М. Мавродиева

Членове:

Веселина К. Мишова

Орлин Н. Летов при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова като разгледа докладваното от Орлин Н. Летов Въззивно гражданско дело № 20255500500675 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение № 836/09.09.2025 г. по гр. д. № 5577/2024 г. на Районен съд – С.З. са отхвърлени предявените от В. Ц. Д.Й., ЕГН **********, срещу „Дива Фарм“ ЕООД, ЕИК 206466291, обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ: 1/ за признаване за незаконно уволнението, извършено със заповед № 3/30.09.2024 г. на основание чл. 71, ал. 1 КТ, издадена от управителя на ответника и неговата отмяна и 2/ за заплащане на парично обезщетение за времето, през което В. Ц. Д.Й. е останала без работа след уволнението, в периода 01.10.2024 г. – 31.03.2025 г. в общ размер на сумата от 17812,86 лева.

За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел, че на 01.04.2024 г. между страните е бил сключен валиден трудов договор с уговорен срок за изпитване от шест месеца в полза на работодателя. С допълнително споразумение от 17.06.2024 г. /представено от ответната страна/ е променено мястото на работа и е възпроизведена уговорката за изпитване с удължен срок, като страните не са постигнали съгласие за нейното отпадане.

След сключен трудов договор със срок за изпитване изменението на трудовото правоотношение не може да съдържа клауза с нов срок за изпитване, тъй като уговорката по чл. 70, ал. 1 КТ има еднократно приложение и това еднократно приложение е налице в случая. В случая трудовото правоотношение между страните е било законосъобразно прекратено с изрична заповед на 1 работодателя на основание чл. 71, ал. 1 КТ считано от 30.09.2024 г., тъй като прекратяването е било извършено в в шестмесечния срок за изпитване, започнал да тече на 01.04.2024 г. Обжалваната заповед е връчена на ищцата при отказ, който е удостоверен в заповедта с подписи на свидетели, следователно на същата е било известно писменото изявление на работодателя за прекратяване на трудовия договор със срок за изпитване. С оглед изложеното, районният съд е приел, че главният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е неоснователен. Предвид неговото отхвърляне, неоснователен се явява и обусловеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за присъждане на обезщетение за времето, през което ищцата останала без работа поради уволнението.

Ищцата В. Ц. Д.Й. е подала въззивна жалба, в която се твърди, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради противоречието му с материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Посочва, че неправилно съдът не е отменил постановеното по първоинстанционното дело определение № 1040/07.04.2025 г. на основание чл. 253 ГПК. Неправилно е разпределена доказателствената тежест при извършеното оспорване на документ на основание чл. 193 ГПК. Необосновани се явяват изводите на съда, че между страните е сключен срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1 КТ, че с допълнително споразумение е уговорен нов изпитателен срок, считано от 10.07.2024 г., както и че трудовото правоотношение е прекратено, считано от 01.10.2024 г., вместо от 30.09.2024 г.

Навежда доводи за недействителност на клаузата, уреждаща срок за изпитване. Във връзка с горните възражения във въззивната жалба се съдържат подробни съображения. Жалбоподателката моли за обезсилване на обжалваното решение, както и за неговата отмяна в частта относно разноските по делото. На следващо място моли въззивния съд да разгледа и уважи всички предявени от нея обективно съединени искове.

Въззиваемата страна „Дива Фарм“ ЕООД е подала в срок писмен отговор, с който оспорва жалбата. Твърди, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли същото да бъде потвърдено.

В отговора се съдържа искане за присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК , поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Неоснователни са оплакванията на въззивника за нищожност на 2 решението, доколкото то е постановено по правен спор, попадащ в правораздавателната компетентност на гражданския съд, изготвено е в писмена форма, на български език, съдържа задължителните реквизити по чл.

236, ал. 1 ГПК и е подписано от постановилия го районен съдия.

Въззивният съд намира за неоснователно и направеното с жалбата възражение за недопустимост на първоинстанционнното решение. Същото е постановено по предявените от ищцата обективно съединени искове при наличие на положителните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск и отсъствие на отрицателни такива, като твърдените във въззивната жалба конкретни пороци касаят правилността, но не и допустимостта на решението.

Районен съд – С.З. е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ.

Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че неправилно районният съд е оставил искането на ищцата за отмяна на постановеното по делото определение № 1040/07.04.2025 г. на основание чл. 253 ГПК без уважение. С посоченото определение е постановено връщане на исковата молба в частта, в която срещу ответника „Дива Фарм“ ЕООД са предявени искове по чл. 226, ал. 3, вр. ал. 1 КТ, по чл. 213, ал. 2 КТ и по чл. 17, ал. 1 ЗЗД, поради недопустимост на същите, както и в частта по исковете с правно основание чл. 200, ал. 2 и 3 КТ- срещу „Дива Фарм“ ЕООД, и чл. 45 ЗЗД – срещу И.П.В., Г.Н.Т., Д.И.В. и М.Д.Д. поради неотстраняване в срок на констатираните от съда нередовности. Определение № 1040/07.04.2025 г. е прекратително, поради което то не попада в категорията актове, подлежащи на отмяна по реда на чл. 253 ГПК. Същото подлежи на обжалване съгласно чл.

274, ал. 1, т. 1 ГПК, като по делото няма данни ищцата да е подала частна жалба в указания й от съд едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че за приложението на чл. 253 ГПК е без значение посоченото от въззивника обстоятелство, че на 16.04.2025 г. постановилият определението съдия-докладчик се е отвел от разглеждането на делото. С оглед на горното, районният съд не е допуснал твърдяното във въззивната жалба процесуално нарушение и направеното в нея искане за разглеждане на исковете, по отношение на които исковата молба е върната, за пръв път от настоящата въззивна инстанция не може да бъде уважено.

Настоящият съдебен състав споделя изцяло фактическите и правни изводи на районния съд, поради което по отношение на тях на основание чл.

272 ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение.

По делото не е спорно, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че по силата на трудов договор № 1/01.04.2024 г., сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, вр. чл. 70, ал. 1 КТ ищцата е била назначена при ответното дружество /работодател/ на длъжността „магистърфармацевт“ с месторабота – аптека в гр. С.З., кв. ***. Впоследствие страните 3 са сключили допълнително споразумение от 17.06.2024 г., с което са добавили като място на работа още една аптека в гр. С.З., ***. Със заповед № 3/30.09.2024 г. възникналото между страните трудово правоотношение е било прекратено от ответника на основание чл. 71, ал. 1 КТ, считано от 30.09.2024 г.

Съдът намира за неоснователно възражението на въззивника, че клаузата в трудовия договор от 01.04.2024 г., уреждаща срок за изпитване в полза на работодателя, е недействителна. Същата не противоречи, а съответства на нормата на чл. 70, ал. 1 КТ. Трудовият договор със срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ не е срочен трудов договор, а самостоятелен вид трудов договор. Според разпоредбата на 70, ал. 1 КТ, когато работата изисква да се провери годността на работника или служителя да я изпълнява, окончателното приемане на работа може да се предшества от договор със срок за изпитване до шест месеца. Такъв договор може да се сключи и когато работникът или служителят желае да провери дали работата е подходяща за него. С включването на клаузата за изпитване страните по трудовото правоотношение имат възможност да преценят в определен срок доколко е уместно окончателното им обвързване от трудов договор за неопределено време. Срок за изпитване може да се уговори при сключване както на договор за неопределено време, така и при всички видове срочни трудови договори.

Видът на трудовия договор е без значение за валидността на клаузата за изпитване. За да възникне валидно уговорката за изпитване, в съдържанието на трудовия договор, освен задължителното съдържание по чл. 66, ал. 1 КТ, следва по ясен и недвусмислен начин да се отрази, че договорът се сключва при условията на чл. 70, ал. 1 КТ или да се възпроизведе текстово основното съдържание на текста /в този смисъл - решение № 155/27.06.2016 г. по гр. д. № 418/2016 г. на ВКС, III г.о.; решение № 215/17.07.2012 г. по гр. д. № 722/2011 г. на ВКС, IV г.о./. Тъй като срокът е бъдещо сигурно събитие, когато се касае за срок за изпитване, последният следва да е уговорен по такъв начин, че да не остава съмнение в отношенията между страните по трудовото правоотношение, кога срокът изтича. Уговорката може да бъде както с определяем срок, така и с точно определен срок - конкретна дата. В случая в трудовия договор от 01.04.2024 г. е спазена императивната норма с абсолютно определен максимум на чл. 70, ал. 1 КТ, т.е. след като срокът за изпитване е в рамките на 6-месечния срок, определен от законодателя и доколкото уговорката е ясна, то същата е действителна и поражда действие между страните /в този смисъл - решение № 155/27.06.2016 г. по гр. д. № 418/2016 г. на ВКС, III г.о./.

Както бе посочено по-горе, видът на трудовия договор /срочен или такъв за неопределено време/ е без значение за действието на уговорената между страните клауза за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ. Следователно, дори да се приеме, че в допълнителното споразумение, представено от ищцата и оспорено по реда на чл. 193 ГПК, е било действително уговорено последната да изпълнява новата длъжност /магистър – фармацевт в аптека „Дива Фарм 2“ в ***/ за неопределено време, считано от 17.06.2024 г., наличието на подобна 4 уговорка не води до извод, че страните са постигнали съгласие за отпадане на клаузата в трудовия договор от 01.04.2024 г., предвиждаща срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ, нито че трудовият договор следва да се счита за окончателно сключен по смисъла на чл. 71, ал. 2 КТ.

За пълнота следва да се посочи, че въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника, според които в случая районният съд не е разпределил правилно доказателствената тежест в производството по чл.

193 ГПК по оспорване автентичността на представеното от ищцата допълнително споразумение от 17.06.2024 г. към трудовия договор от 01.04.2024 г. Видно от протокол от о.с.з. от 10.06.2025 г. ответникътработодател е оспорил посочения документ с твърдения, че същият не е автентичен, тъй като положеният върху него подпис не е изпълнен от управителя на дружеството. С протоколно определение районният съд е открил производство по реда на чл. 193 ГПК, като е посочил, че на ответника принадлежи тежестта да докаже пълно и главно, че допълнителното споразумение не е подписано от него. Съгласно чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК, тежестта за доказване неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва. Според изр. 2 на ал. 3, когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е представила. В случая оспореното допълнително споразумение носи от външна страна подписа на ответника, поради което именно на последния принадлежи тежестта да докаже неавтентичността на документа. След като в документа има подпис, положен като такъв на страната, на която той се противопоставя, тя трябва да докаже, е този документ е неавтентичен съгласно правилото на чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК /в този смисъл – решение № 91/01.04.2015 г. по гр. д. № 5960/2014 г. на ВКС, I V г.о./. Ето защо съдът намира за неоснователно застъпеното от въззивника становище, че страната, представила оспореното допълнително споразумение, е следвало да докаже пълно и главно неговата истинност.