Решение № 1263 от 05.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1263 гр. София, 05.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Цветина Цолова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20221100512668 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби, подадени съответно от Е. П. Ф. - К. и Б. М. Б., действащи чрез процесуалните си представители, срещу неблагоприятните за всеки от тях части от решение № 8932 от 04.08.2022 г., постановено по гр. д. № 13214/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 42 с-в.

Е. П. Ф. - К. обжалва решението в отхвърлителната част, с която е отхвърлен предявеният от нея иск с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу Б. М. Б. да й заплати сумата над уважения размер от 5000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, до пълния претендиран размер от 10000 лева.

Б. М. Б. обжалва решението в уважителната част, с която е осъден да заплати на основание чл. 45 ЗЗД на Е. П. Ф. – К. сумата от 5000 лева - обезщетение за неимуществени вреди.

Във въззивната жалба на Е. П. Ф. - К. се излагат подробни съображения, че решението в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно, необосновано. Моли се решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявеният иск бъде изцяло уважен, като се присъдят направените пред въззвината инстанция разноски.

Във въззивната жалба на Б. М. Б. се излагат подробни съображения, че решението в обжалваната от него част е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в 1 несъответствие със събраните доказателства и при съществени процесуални нарушения.

Моли се решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявеният иск срещу него да бъде изцяло отхвърлен, като се присъдят направените разноски по делото.

В установения от закона срок, съответно Е. П. Ф. - К. и Б. М. Б., действащи чрез процесуалните си представители, са депозирали отговори на въззивните жалби. В тях се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба на всяка от страните.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са процесуално допустими.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира част от наведените с въззивната жалба на Б. доводи за основателни.

Предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност при основния състав на непозволеното увреждане, са уредени в чл. 45 от ЗЗД и изискват да се установи: осъществяване на поведение, което противоречи на конкретно нормативно задължение или на общата забрана да се вреди другиму, настъпване на конкретния твърдян в исковата молба вредоносен резултат и наличието на пряка причинно-следствена връзка между настъпването на вредата и поведението на деликвента.

Основният обективен елемент от горепосочените правопораждащи фактически състави на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права. В разглеждания случай ищецът се позовава на увреждащо поведение на ответника, изразяващо се в разгласяване на позорни обстоятелства. Ищцата твърди да е претърпяла вреди от следното изказване на ответника: „...вчера си е подала оставката. Кога, когато вече всичко, което я е интересувало в МВР и службите го е взела, за да информира този, който я е пратил там. Нямаше друго обяснение. Аз нямам друго обяснение.“ Видно от приетата СТЕ, аудиограмата на записа е „....вчера първата оставка вече дойде – началник кабинета на вътрешния министър, който той се обиди на журналистите, че го питали „Кой назначи началника на кабинета ?“ и вчера си подаде оставката. Ето защо, може да се приеме, че изказването се отнася именно до ищцата, макар и същата да не е посочена като име. Преценката за адресата на изявлението следва да се направи не само 2 чрез посочване на имената му, а и по друг начин, ако описанието е такова, позволяващо да бъде възприето, че се отнася до конкретна личност. В настоящия случай в изявлението се говори за „началника на кабинета” и се посочва, че предишния ден си е подала оставката.

Длъжността началник на кабинет се изпълнява винаги от едно лице. Ищцата е била назначена на тази длъжност от началото на м. юни 2021 г. , като на 02.06.2021 г. си е подала оставката. Интервюто е проведено на 03.06.2021г., поради което съдът приема, че адресат на изявлението е Ф. – К..

Основателни са обаче останалите изложени във въззивната жалба оплаквания.

По принцип, изказването на мнение чрез слово - писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ (КРБ), като правото на мнение не е абсолютно. Ограничаването на правото да се изразява мнение, с оглед високата обществена значимост и интензитет, е допустимо по изключение и само, за да се осигури защита на конкуриращ интерес и право и с цел охраната на други, също конституционно защитени права и интереси, и може да става единствено на основанията, предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2 от КРБ и чл. 10, ал. 2 от ЕКЗПЧОС). Не се допуска ограничаването със закон на други, извън посочените в чл. 39, ал.

2 и чл. 57, ал. 2 КРБ основания. Съгласно посочените текстове, свободното изразяване на мнение не може да се използва за накърняване правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. Чрез публичното слово лицата упражняват основното си защитено от конституцията право на мнение и реализират свободата си на изразяване на възгледи и идеи.

В разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от Конституцията на РБ се съдържа установената изрична забрана – правото на свободно изразяване на мнение да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, Конституцията посочва присъщите на всяка личност права на чест, достойнство и добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). Именно по споменатата причина, гражданската отговорност за обида и за клевета са нормативно установен механизъм за защита на честта, личното достойнство и доброто име, а механизма за реализиране на деликтна отговорност предполага известно ограничение на правото на свобода при публично изразяване на мнения и оценки.

Правото на изразяване на мнение, включва правото да се съобщават достоверни факти и правото да се дадат оценки за тези факти. В настоящия случай страните не спорят относно обстоятелството, че ищцата си е подала оставката на 02.06.2021г. В останалата част от изявлението „когато вече всичко, което я е интересувало в МВР и службите го е взела, за да информира този, който я е пратил там. Нямаше друго обяснение. Аз нямам друго обяснение” настоящия състав приема, че ответникът е изразил свое мнение и оценка – „Аз нямам друго обяснение”.

Мнението може да се разпространява свободно - когато не се касае за превратно упражняване на право по чл. 39, ал. 1 от Конституцията на РБ тоест, когато свободата на мнение не е използвана, за да се увреди доброто име на другиго. Свободата на изразяване на мнение е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ (виж напр.

Решение по гр.д. № 5059/2008 г. на ВКС, І г.о,), макар в средствата за масова информация да могат да се разпространяват правомерно свои или чужди оценъчни съждения.

Негативните оценки за опредЕ. личност, открояваща се по една или друга причина в 3 обществения живот, не пораждат отговорност, ако те не засягат достойнството на личността, т.е. ако не осъществяват обективните предпоставки на обида или състава на клеветата (виж напр. Решение № 253 от 29.01.2014г. по гр.д. № 1251/2012г. на ІІІ г.о. при ВКС).

Не е противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, които пряко или косвено засягат конкретно лице, когато името му се коментира във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие (Решение по гр.д. № 1438/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о.).

Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани единствено фактическите твърдения. Не могат да бъдат споделени доводите на ищцата, че изказването „когато вече всичко, което я е интересувало в МВР и службите го е взела, за да информира този, който я е пратил там” представлява набеждаване в извършване на престъпление – предаване на класифицирана информация. Такова твърдение не се съдържа в изказването, нито може да се извлече в смисъла, влаган от ищцата.

За разлика от фактите, които имат обективно изражение в действителността, мнението и оценката на фактите и обстоятелствата не подлежат на проверка за истинност или не. Следователно, те не могат да бъдат средство за осъществяване на изпълнителното деяние на клевета и не представляват противоправно деяние. За разлика от мненията и оценките позорящите факти трябва обективно да са заявени от дееца като реално съществуващи, за да се преценяват евентуално като позорящи, ако са неистински, а не да се извеждат като форми на субективна психическа дейност на лицето, което ги изразява.

Следва да се разграничава принципното схващане за свободата на изразяване на мнение, респ. правото на изразяване на лична позиция от разгласяването на позорни обстоятелства. Предмет на клеветнически твърдения могат да бъдат единствено факти с конкретно съдържание, които носят информация за конкретно определено обстоятелство или за конкретизирано явление, което трябва да предизвиква от гледище на общоприетия морал и добри нрави безусловно отрицателна оценка на обществото, или да приписва извършването на престъпление. Разгласяването на позорно обстоятелство е част от средството за извършване на деянието, но то трябва да бъде факт, а не съждение върху факти, което съждение не подлежи на проверка за истинност, защото е продукт на мисловна, умозаключителна дейност. Несъмнено, единствено позорният факт обосновава отрицателни изводи в обществото за пострадалия, защото води обективно до засягане на неговото достойнство, неговия авторитет пред обществото (обществената оценка на околните за него). Следователно, за да е налице клевета, средството на клеветата трябва да е факт, а не да е оценка, мнение, критика на факт. Когато едно лице изнася публично, пред обществото засягащи достойнството на друго лице факти, те трябва да отговарят на обективната действителност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, като правно значение оценките имат само ако са обидни, т. е. ако накърняват честта, самооценката за обществената ценност на личността като съвкупност от физически и духовни качества.