Решение № 90 от 05.02.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 90 гр. София, 02.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Лада Паунова

Членове:

Невена Грозева

Даниел Луков при участието на секретаря Илияна Петкова в присъствието на прокурора Галина Стоянова като разгледа докладваното от Лада Паунова Касационно наказателно дело от общ характер № 20228002200775 по описа за 2022 година Касационното производство е образувано по касационни жалби от подсъдимите В. Е. Д. и Ю. Л. Х. /променено име от С. Л. Х./ чрез техния защитник адвокат Г. Г. и касационна жалба от подс. Ю. Л. Х. /променено име от С. Л. Х./ чрез защитник адвокат В. М. срещу присъда № 4 от 01.07.2022г., постановена по внохд № 286/2021г. по описа на Апелативен съд – София /Апелативен специализиран наказателен съд – закрит/.

С присъда № 27 от 28.05.2019г. по нохд № 2240/2017г.

Специализираният наказателен съд /закрит/ е признал подсъдимите В. Е. Д. и Ю. Л. Х. (с предишно име С. Л. Х.) за виновни в това, че в периода от 19.10.2010г. до 02.11.2010г., на територията на Република България – /област/ и /област/ области, се сговорили помежду си да вършат в страната престъпления, за които се предвижда наказание повече от три години лишаване от свобода и чрез които се цели да се набави имотна облага, а именно – вещно укривателство по чл. 215 от НК, поради което и на основание чл. 321, ал. 6 от НК и чл. 54 от НК им е наложил наказания от две години лишаване от свобода, като ги е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 321, ал. 3, вр. ал. 1 от НК спрямо подс. В. Е. Д. – да е ръководил организирана престъпна група, а подс. Ю. Л. Х. – да е участвал в нея по смисъла на чл. 321, ал. 3, вр. ал. 2 от НК.

Съдът е признал двамата подсъдими и за виновни в извършването на 1 продължавано престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл.

20, ал. 2 от НК за това, че в периода от 07.10.2010г. до 02.11.2010 г. в Република България и в /държава/, при условията на продължавано престъпление, в съучастие помежду им като съизвършители, с цел да набавят за себе си имотна облага, спомогнали да бъдат отчуждени чрез транспортирането им от посредствени извършители (шофьори) през ГКПП на територията на страната до неустановени населени места в /държава/, чужди движими вещи, собственост на /фирма/ – три товарни автомобила, марка /марка/ и полуремарке, на обща стойност 324 110лв., за които предполагали, че са придобити чрез престъпление и вещното укривателство е в големи размери, поради което и на основание чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК им наложил наказания от три години лишаване от свобода и глоба в размер на 7000лв.

Съдът е оправдал двамата подсъдими да са участвали в опит към вещно укривателство на л.а. /марка/ и на л.а. /марка/ (последното в съизвършителство с подс. П.П.Д.), които две деяния били първоначално включени в обвинението за продължавано престъпление вещно укривателство.

За подсъдимите Д. и Х. на основание чл. 23, ал. 1 от НК Специализираният наказателен съд /закрит/ е групирал така определените наказания, като определил едно общо най-тежко наказание - три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66 от НК, за изпитателен срок от пет години.

За същите двама подсъдими на основание чл. 23, ал. 3 от НК е присъединил към така определеното на всеки от подсъдимите общо, найтежко наказание лишаване от свобода, наказанието глоба в размер на 7000лв.

Приспаднал е времето, през което подсъдимият Д. е бил задържан и с мярка за неотклонение домашен арест, както и времето, през което подсъдимият Х. е бил задържан и с мярка за неотклонение домашен арест.

С присъдата подсъдимият П.П.Д. бил изцяло оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение за участие в организирана престъпна група по чл.

321, ал. 3, вр. ал. 2 от НК, както и по обвинението му за съучастие с двамата подсъдими в опит към вещно укривателство на л.а. /марка/.

С решение № 260001 от 18.01.2021 г. по внохд № 602/2019г.

Апелативният специализиран наказателен съд /закрит/, І състав е изменил първоинстанционната присъда досежно престъплението по чл. 321, ал. 6 от НК, като съществено променил пределите на обвинението и признал двамата подсъдими Д. и Х. за виновни да са извършили деянието от началото на месец октомври 2010г. и да са се сговорили да вършат престъпления вещно укривателство и на територията на /държава/. В останалата част, спрямо наказателната отговорност за вещно укривателство по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК присъдата е потвърдена.

По касационни жалби от подсъдимите В. Е. Д. и Ю. Л. Х. срещу така 2 постановеното решение е било образувано нд № 279/2021г. по описа на ВКС, второ н.о., по което с решение № 93 от 08.07.2021г. е отменено въззивно решение № 260001 от 18.01.2021г. по внохд № 602/2019г. на Апелативния специализиран наказателен съд /закрит/, І състав, в частта за престъплението по чл. 321, ал. 6 от НК и делото е било върнато за ново разглеждане в тази му част от друг съдебен състав на същия съд, от стадия на съдебното заседание.

Въззивното решение е било оставено в сила в останалата му част, с която подсъдимите В. Е. Д. и Ю. Л. Х. (с предишно име С. Л. Х.) са осъдени за престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.

С оспорената понастоящем въззивна присъда № 4 от 01.07.2022г., постановена по внохд № 286/2021 по описа на Апелативен съд – София /Апелативен специализиран наказателен съд – закрит/ подсъдимите В. Е. Д. и Ю. Л. Х. /променено име от С. Л. Х./ са били признати за виновни в това, че и от началото на месец октомври 2010г. до 19.10.2010г., на територията на Република България /област/ и /област/ области/, се сговорили помежду си да вършат в страната /Република България/ и в чужбина /държава/, за времето от началото на месец октомври 2010г. до 02.11.2010г./ престъпления по чл. 215 от НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години и чрез които се цели да се набави имотна облага – престъпление по чл.

321, ал. 6 от НК, като са били признати за невиновни и са били оправдани по обвинението да са осъществили деянието за времето от неустановена дата през месец януари 2010г. до началото на месец октомври 2010г. и от 02.11.2010г. до 02 май 2011г. Присъда от 28.05.2019 г. по нохд № 2240/2017г. на Специализирания наказателен съд /закрит/ е била потвърдена в частта относно наказанията за престъплението по чл. 321, ал. 6 от НК за всеки един от подсъдимите В. Е. Д. и Ю. Л. Х. /променено име от С. Л. Х./.

Съдържанието на двете подадени касационни жалби е преимуществено идентично, поради което се налага общото им резюмиране, с отчитане и допълнителните аргументи, различни за двете жалби.

С касационните жалби, депозирани от адв. Г. Г. – защитник на подсъдимите В. Д. и Ю. Х./с променено име от С. Х./, и от адв. В. М. – защитник на Ю. Х. /с променено име от С. Х./, са заявени всички основания за проверка по чл. 348, ал. 1 от НПК. Исканията при условията на алтернативност са за отмяна на атакуваната въззивна присъда и оправдаване, за изменението и намаляване на наказанието, или за отмяната на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане.

В представените от защитниците допълнения към касационните жалби са развити подробни съображения в подкрепа на заявените касационни основания. Идентичните оплаквания в тях се свеждат до следното:

Развитите доводи по отношение на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК са за допуснати за процесуални нарушения при проверката и оценката на доказателствата и за неизпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, вследствие на 3 което се е стигнало до порочно формиране на вътрешното убеждение на съда.

Възразява се, че съдът е основал изводите си касателно престъплението по чл.

321, ал. 6 от НПК на доказателства, имащи един и същи източник – оперативна информация, която е възпроизведена посредством показанията на свидетелите И. М. и М. Г. – служители в ОД МВР Бургас, и резултатите от експлоатираните СРС. Акцентира се върху обстоятелството, че съдът е допуснал процесуално нарушение като не е изключил показанията на тези двама свидетели от доказателствената съвкупност, тъй като възпроизвеждат данни, получени чрез СРС, а не свои лични възприятия. Оспорва се установяването на ползваните от подсъдимите телефонни номера. Възразява се срещу процесуалната годност на иззетите с протоколи за претърсване и изземване веществени доказателства. Възразява се, че процесните товарни автомобили не са били предмет на престъпно посегателство – кражба или обсебване, като и липсват каквито и да било доказателства – кой, кога и как е отнел противозаконно товарните автомобили, за да бъдат предадени на подсъдимите. Според касаторите, съдът е направил изводите си за съпричастност на подсъдимите единствено и само на база на показанията на оперативните работници и приложените по делото СРС в нарушение на чл.

177 от НПК. Оспорва се законосъобразността на доказателствената дейност на съда по отношение на спомагането да бъдат отчуждени товарни автомобили марка /марка/. Въз основа на предположение и при липса на всякакви доказателства, според касаторите, са направени изводите на съда, че подс. Х. е внесъл в България сумата от продажбата на процесния влекач – /марка/. Сочи се, че съдът, за да постанови осъдителната си присъда се е позовал на протоколите за веществени доказателствени средства, получени при експлоатиране на СРС, но не е извършил проверка на процесуалната годност на тези доказателствени средства. Твърди се, че отсъства задълбочено обсъждане на съществения за правилното решаване на делото въпрос – допустимо ли е с оглед изискването за осигурване на справедлив процес да бъде постановена осъдителна присъда, когато единствените източници на доказателства за виновността на подсъдимия са от категорията на т. нар.

„тайни доказателства“. Отделно от тези общи за двете жалби доводи за съществени нарушения на процесуалните правила, в жалбата, депозирана от адв. Г., се твърди и необсъждане на нито един от доводите на защитата и направените възражения в пледоарията, което сочи на необективно, невсестранно и непълно изследване на всички обстоятелства по делото, в нарушение на чл. 14 от НПК. Също се съдържа и оплакване, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви, а почти изцяло е приел за правилни изводите на Специализирания наказателен съд /закрит/. Допълнителен аргумент в подкрепа на заявеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК в жалбата на адв. М. е, че не е ясно въз основа на какви доказателства съдът е приел наличието на субективна страна – че подсъдимите са предполагали, че спомагат да бъдат отчуждени вещи, придобити от другиго чрез престъпление.

По отношение на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и в двете 4 жалби се съдържа единствено оплакването, че е нарушен материалният закон, тъй като съставомерността на престъплението по чл. 321, ал. 6 от НПК, за което подсъдимите са признати за виновни, е изведена в резултат на съществени процесуални нарушения при оценката и анализа на доказателствената съвкупност.

Заявеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се аргументира в депозираните жалби с превратната оценка на данните за степента на обществена опасност на деянието и на подсъдимите, с несъобразяване на съда с разпоредбата на чл. 36 от НК, с извеждане на преден план на личната превенция и с това, че при наличие на установените смекчаващи вината обстоятелства и спазване на разпоредбата на чл. 54, ал. 1 от НК е следвало да бъде определено едно значително по-леко наказание.

В съдебното заседание пред касационната инстанция защитникът на подсъдимите В. Д. и Ю. Х. – адв. Г. Г., и защитникът на подс. Х. – адв. В. М., поддържат подадените касационни жалби и допълненията към тях, по изложените в тях съображения и молят за уважаването на същите.

Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на касационните жалби, за липса на твърдените в тях касационни основания, счита, че въззивният съд е изпълнил указанията, дадени с предходното отменително решение на ВКС и че атакуваната присъда следва да бъде оставена в сила като правилна и законосъобразна.