Определение № 20 от 07.01.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 20 гр. Б.град, 07.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – Б.ГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно гражданско дело № 20241200501230 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе в предвид следното:

В срока за произнасяне с решение по в.гр.д. № 1230/2025г. по описа на ОС Б.град, съставът на въззивния съд след като съобрази правното основание на предявения иск, обстоятелствата изложени в ИМ и нейния петитум, събраните по делото доказателства, както и оплакванията наведени с въззивната жалба по делото, счита следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв. М. П., пълномощник на А. А. З., З. А. З.Д., И. А. З., Е. Е. П., А. В. З., Г. В. С., М. Т. З., Б. Б. З., всички със съдебен адрес за призоваване ***, срещу Решение № 287/04.09.2024г., постановено по гр.д. № 1019/2021г. по описа на РС Р., с което първоинстанционният съд е отхвърлил иска с правно основание чл.

108 ЗС- за предаване на владението на ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. Р., представляващ ливада и находящ се в местността „И.“ („М.“), с площ от 1,250дка, при граници: имот ***, имот ***, имот ***.

С въззивната жалба се правят оплаквания за недопустимост на решението на районния съд.

Твърди се във въззивната жалба, че пред първоинстанционния съд са предявени няколко обективно съединени иска, както следва: установителен иск по чл. 124 ГПК срещу ответниците Н. Ж., М. П. и И. П. осъдителен иск по чл. 108 от ЗС срещу Р. В., който се легитимира за собственик към момента на предявяване на иска и иск за отмяна на констативния нотариален акт – по чл. 537, ал. 2 от ГПК.

Поддържа се с въззивната жалба оплакване, че районният съд се е произнесъл с решение, с което отхвърля иска с правно основание чл. 108 от ЗС по отношение на всички ответници, въпреки че спрямо първите трима ревандикационен иск не е предявен. Изложени са доводи, че съставът на РС Р. се е произнесъл по непредявен иск и едновременно с това не се е 1 произнесъл по предявения против първите трима ответници установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК, както и по предявения иск по чл. 537 ал. 2 от ГПК.

Наведени са доводи с въззивната жалба, че първоинстанционния съд е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респективно поддържа се, че съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, като решението му, произнесено по непредявен иск, е недопустимо.

Алтернативно, поддържа се с въззивната жалба, че ако съставът на ОС Б.град приеме, че решението на първоинстанционния съд е допустимо, то обжалвания съдебен акт се явява неправилен и необоснован, постановен при съществени процесуални нарушения, за което са изложени подробни съображения от въззивната страна.

Така оспорват се изводите на първоинстанционния съд, изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, за това че не е приключила окончателно реституционната процедура по възстановяване на правото на собственост на спорния недвижим имот, доколкото не е спазена процедурата по чл. 11 ал.4 от ЗСПЗЗ. Излагат се с въззивната жалба доводи, че цитирания текст от реституционния закон е приложим само при възстановяване собствеността върху застроени имоти в урбанизирана територия, какъвто не е спорния по настоящото дело недвижим имот. Застъпва се становище с въззивната жалба, че достатъчно за окончателното приключване на реституционната прозцедура по отношение на процесния ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. Р., е издаването на окончателно Решение № 3664/26.11.2007г. на ОСЗГ Р., придружено с Удостоверение и скица по реда на чл. 13 ал. 5 и ал. 6 от ЗСПЗЗ, от които е видно че спорния недвижим имот е изцяло незастроен и подлежи на пълно възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.

Оспорва се изцяло извода на първоинстанционния съд, въз основа на който е взето решение да бъдат отхвърлени обективно съединените искове за собственост срещу ответниците, а именно- че възстановителното решение на ОСЗГ Р. е нищожно, доколкото е подписано от незаконен състав. Застъпва се становище от въззивната страна, че по въпроса за приложението на чл. 60 ал. 4 от ППЗСПЗЗ е установена трайна съдебна практика, като е прието съобразно създадения нов текст на чл. 60а от ППЗСПЗЗ, че решенията на ОСЗГ са законни ако са подписани от Началника на службата и определените със заповед служители към момента на издаването на решението. Поддържа се с въззивната жалба, че в настоящия казус решението на ОСЗГ Р. е подписано от законен състав и същото не е нищожно, поради което е произвело правното си действие за окончателно възстановяване на собствеността върху процесния недвижим имот.

Поддържа се с въззивната жалба във връзка с оплакването за необоснованост, че първоинстанционният съд въобще не е разглеждал и обсъждал в мотивите си към обжалвания съдебен акт- наведените доводи от ищцовата страна, че ответницата Н. Ж. не е могла да придобие собствеността върху спорния недвижим имот по давност. Излагат се доводи от въззивниците, че от една страна от събраните по делото доказателства не се установява и доказва Н. Ж. да е осъществявала фактическо владение върху спорния имот за 2 повече от 10 години, със съзнанието че е негов собственик. Твърди се с въззивната жалба че от събраните пред РС Р. гласни доказателства, установява се по безспорен и несъмнен начин, че имота е бил владян и ползван след 1991г. единствено и само от наследниците на А. З., като за определен период от време е бил отдаден под наем и на разпитания по делото свидетел- К.. Всички знаят че имота от преди образуването на ТКЗС е бил З. имот, тъй като съседния имот е известен като „*“.

Отделно развити са съображения с въззивната жалба, че Н. Ж. не е могла да придобие собствеността върху имота, тъй като от ответната страна се твърди че тя е владяла процесния имот до м.10.2017г./без да се сочи начален период на владение/. Същевременно окончателното решение за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ е от 26.11.2007г. Поддържа се от въззивната страна становище, че не е изтекъл предвидения от закона 10 годишен срок в полза на Н. Ж., тъй като съобразно трайно установената съдебна практика, за начало на владение годно да направи владелеца собственик, се счита момента на окончателното възстановяване на правото на собственост върху имота по реда на ЗСПЗЗ, тъй като именно от този момент реституирания имот е достатъчно точно индивидуализиран по местополжение, площ и съседи, за да бъде обект годен да бъде придобит по давност.

Защитава се от въззивниците становището, че именно поради това в полза на Н. Ж. не е могъл да изтече предвидения в чл. 79 от ЗС 10 годишен срок за придобиване на правото на собственост върху спорния имот по давност.

При изложените съображения, иска се от въззивния съд да постанови решение, с което да отмени изцяло, като неправилно, Решение № 287/04.09.2024г., постановено по гр.д. № 1019/2021г. по описа на РС Р. и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените обективно съединени искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба, подаден от адв. С. Б. – пълномощник на М. Г. П. И. И. П. Р. Д. В. и процесуален представител по реда на ЗПП на Н.

Х. Ж., всички с адрес за призоваване и съобщения в ***.

С него се оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Застъпва се становище, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо, а по съществото си и правилно и обосновано- постановено в съответствие с процесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон.

Иска се от въззивният съд да отхвърли изцяло като неоснователна въззивната жалба и да потвърди обжалваното първоинстанционно съдебно решение с всички произтичащи от това правни последици.

Оспорва се оплакването наведено с въззивната жалба- за недопустимост на решението на РС Р., поради това че съдът не се е произнесъл по предявения иск. Навеждат се доводи, че първоинстанционният съд правилно е квалифицирал предявения срещу ответниците иск като такъв по чл. 108 от ЗС, като се излагат правни съображения, че при произнасянето по предявения иск по чл. 108 от ЗС, съдът се е произнесъл и по установителната му част, която се припокрива с иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК. Възразява се, че искането по чл. 537 ал. 2 от 3

ГПК не съставлява самостоятелен иск и съдът дължи произнасяне по него, само ако е уважен главния иск.

Съставът на ОС Б.град при проверката си в закрито заседание по реда на чл. 267 във вр. с чл.

262 ГПК е установил, че подадената въззивна жалба срещу Решение № 287/04.09.2024г., постановено по гр.д. № 1019/2021г. по описа на РС Р., наред с оплакването за недопустимост на обжалваното решение на първоинстанционния съд, основано на твърдението че съдът е излязъл извън предмета на исковата претенция и се е произнесъл по непредявен иск, съдържа се и твърдение на въззивната страна, че съдът не се е произнесъл по предявения установителен иск срещу първите трима ответници по делото, както и по предявения иск по чл. 537, ал. 2 от ГПК, е процесуално недопустима.

Съставът на въззивния съд е приел, че в тази си част въззивната жалба съставлява молба по чл. 250 от ГПК от заинтересованата страна по делото, за допълване на първоинстанционното съдебно решение, по предявения с исковата молба установителен иск по отношение на първите трима ответници по делото, по които се поддържа че съставът на РС Р. не се е произнесъл.

Въз основа на горните съображения, с Определение № 1397/10.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 1230/2024 г. по описа на ОС Б.град, въззивният съд е прекратил производството и е върнал делото на първоинстанционния съд за разглеждане на частта от депозираната въззивна жалба с вх. № 8903/20.09.2024г. от А. А. З., З. А. З.-Д., И. А. З., Е. Е. П., А. В. З., Г.

В. С., М. Т. З., Б. Б. З., всички със съдебен адрес за призоваване ***, чрез пълномощника адв.

М. П., насочена срещу Решение № 287/04.09.2024г., постановено по гр.д. № 1019/2021г. по описа на РС Р., в която се твърди, че съставът на РС Р. не се е произнесъл по всички предявени искове, имаща характер на молба по чл. 250 от ГПК за допълване на първоинстанционното съдебно решение, съобразно дадените от въззивния съд указания.

След произнасянето на първоинстанционния съд по молбата по чл. 250 от ГПК с допълнително Решение № 203/17.06.2025г., постановено по гр.д. № 1019/2021г. по описа на РС Р., е постъпила въззивна жалба с вх. № 7329/23.06.2025г., подадена от от адв. М. П., пълномощник на А. А. З., З. А. З.-Д., И. А. З., Е. Е. П., А. В. З., Г. В. С., М. Т. З., Б. Б. З., всички със съдебен адрес за призоваване ***.

Изложени са съображения за неправилност и необоснованост на постановеното по реда на чл. 250 от ГПК решение.

Сочи се, че районният съд се ползва от мотивите на постановеното вече решение, с което е прието, че ищците не са доказали, че притежават право на собственост спрямо процесния недвижим имот на годно правно основание и единствено е да допълнил решението като се произнесъл по всички искания на ищците, по които не е имало произнасяне.

Изтъква се, че тъй като липсват други мотиви в допълнителното съдебно решение, които да се обсъждат, жалбоподателите поддържат изцяло изложеното в първоначално подадената въззивна жалба против Решение № 287/04.09.2024г. по гр.д. № 1019/2021г. по описа на РС Р..

Иска се от въззивния съд да постанови решение, с което да отмени изцяло, като неправилно, 4

Решение № 203/17.06.2025г. по гр.д. № 1019/2021г. по описа на Районен съд Р. и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове.

Претендира се присъждане на сторените разноски по делото и пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивна жалба с вх. № 7329/23.06.2025г. от адв. С. Б.– пълномощник на М. Г. П. И. И. П. Р. Д. В. и процесуален представител по реда на ЗПП на Н. Х. Ж., всички с адрес за призоваване и съобщения в ***, с който същата се оспорва като неоснователна.