Определение № 1978 от 26.05.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1978 гр. София, 26.05.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XVIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христина Михайлова

Членове:

Галина Хр. Нейчева

Михаела П. Михова като разгледа докладваното от Михаела П. Михова Въззивно частно наказателно дело № 20261100603270 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава XXII НПК вр. чл. 249, ал. 3 вр. чл.

248, ал. 1, т. 6 НПК.

Образувано е по частна жалба на подсъдимия Г. Я., подадена чрез неговите защитници /адв. С. и адв. Х./, с която се атакува протоколно определение от 02.04.2026 г., постановено в разпоредително заседание по НОХД № 4205/2026 г. по описа на СРС, НО, 135-ти състав, в частта му, с която е потвърдена действащата по отношение на подсъдимия Г. К. Я. мярка за неотклонение „домашен арест“.

В жалбата се излагат аргументи за неправилност и необоснованост на обжалваното определение. Навеждат се твърдения, че първоинстанционния съд неправилно е изчислил периода от време, през който лицето търпи ограничаваща свободата му на придвижване мярка за неотклонение, тъй като не е съобразил времето, през което преди „домашен арест“ лицето е търпяло „задържане под стража“. Жалбоподателят счита, че към настоящия момент действащата мярка се явява прекомерна и несъразмерна спрямо целите й, поради което не намира основание за нейното продължаване. Оспорва наличието на изискуемите от закона алтернативни опасности, а именно от укриване или от извършване на престъпление, в която насока излага аргументи и отбелязва чистото съдебно минало на лицето, което следва да бъде отчетено при тяхната преценка, наред с останалите обстоятелства.

Позовава се на семейната му обвързаност и ангажименти към членовете на семейството му, за които подсъдимия се грижи – съпругата му, която е с трайно намалена работоспособност, и сина му, който е със специални 1 образователни и социални потребности. Обръща внимание на трудовата заетост на подсъдимия, който към настоящия момент е в неплатен отпуск, което допълнително води до финансови затруднения в семейството. Навежда оплаквания за влошено здравословно състояние на подсъдимия Я., което според жалбоподателя изисква регулярни медицински грижи и наблюдение, които са трудно изпълними в условията на домашен арест. Излагат се и аргументи за нарушение на принципа на пропорционалност на процесуалната принуда към преследваната с нея цел. С тези аргументи жалбоподателят обосновава необходимостта от прилагане на по-лека мярка за неотклонение спрямо подсъдимия Я., в която насока е искането към въззивния съд, като моли атакуваното първоинстанционно определение да бъде отменено.

Въпреки липсата на законово изискване за това, преписи от частната жалба са връчени на насрещните страни. Последните не вземат становище.

Софийски градски съд, след преценка на материалите по делото, намери за установено следното:

Подсъдимият Г. К. Я. е предаден на съд с обвинение за извършено престъпление по чл. 150, ал. 1 НК спрямо своята низходяща, а именно, че същият е извършил блудствени действия с цел да възбуди или да удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на навършилата 14-годишна възраст негова дъщеря – Д. Я.а, чрез използване на положение на надзор спрямо пострадалата, над която подсъдимият упражнявал родителска грижа.

В хода на досъдебното производство на подсъдимия Я. е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ на 19.07.2025 г., като същата е изпълнявана до 10.12.2025 г., когато с определение на съда в производство по реда на чл. 65 НПК мярката му е била изменена в „домашен арест“.

На 02.04.2026 г. в проведеното по делото разпоредително заседание, в изразеното становище по чл. 248, ал. 1, т. 6 НПК двамата защитници на подсъдимите са изложили доводи, че са налице обстоятелства, обосноваващи изменение на действащата спрямо подзащитния им мярка за неотклонение „домашен арест“ в по-лека такава, в която насока са отправили до съда съответните искания.

С атакуваното протоколно определение първостепенният съд е оставил искането на защитата без уважение, като е потвърдил действащата към настоящия момент по отношение на подсъдимия Я. мярка за неотклонение „домашен арест“. За да постанови този резултат, първоинстанционният състав е приел, че не се установява опасност от укриване на подсъдимото лице, но се установява такава от извършване на престъпление, която е аргументирал с високата степен на обществена опасност на деянието, за което му е повдигнато обвинение. При съобразяване на наличните по делото материали съдът е преценил, че по делото не се установяват новонастъпили обстоятелства, които да налагат изменение на действащата понастоящем мярка за неотклонение, 2 като е приел още, че опасността от повлияване на участващите по делото лица не е отпаднала с оглед на предстоящото събиране на гласни доказателствени средства в хода на съдебното следствие. Аргументите за влошено здравословно състояние на подсъдимия и затрудненията, свързани с търпенето на настоящата мярка, първоинстанционният съд е намерил за неоснователни.

С тези мотиви СРС е преценил, че към този момент най-адекватната мярка за неотклонение, която подсъдимият следва да търпи, е изпълняваната такава, а именно „домашен арест“.

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя и релевираното от него искане, въз основа на материалите по делото и закона, приема следното от правна страна:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения седемдневен срок от произнасяне на определението, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на въззивна проверка по реда на гл. XXII НПК.

Въззивният съд намира така подадената частна жалба за основателна.

Процесуалният закон възлага на разглеждащия делото съдебен състав при провеждане на разпоредително заседание да се произнесе по въпросите, включени в чл. 248, ал. 1 НПК, като един от тях /т. 6/ изисква преразглеждане на взетите по отношение на лицето мерки за процесуална принуда. В този момент първоинстанционният съд е длъжен да извърши преценка на необходимостта от прилагане на мярка за неотклонение спрямо лицето, респективно дали са налице нови обстоятелства, които да обосновават изменение или отмяна на търпяната понастоящем такава, като за тази цел следва да съобрази наличните по делото материали във връзка със съответните законови предпоставки.

В разглеждания случай е налице ново обстоятелство, свързано с изминалия период от десет месеца, в който спрямо подсъдимия Я. е действала ограничаваща свободата му на придвижване мярка за неотклонение. Същия е бил фактически задържан от 25.06.2025 г. и впоследствие е търпял „задържане под стража“ до 10.12.2025 г., когато мярката му е била изменена в „домашен арест“. Посоченото обстоятелство налага преразглеждане на необходимостта от продължаване на действието на тази засилена процесуална принуда спрямо подсъдимото лице.

От последното разглеждане на мярката за неотклонение на подсъдимия Я. по делото са приобщени доказателства, внасящи известни колебания в обвинителната теза, които следва да бъдат проверени с изключително внимание и прецизност, наред с целия доказателствен материал, но въпреки това от съвкупната преценка на наличните по делото доказателства към настоящия момент този въззивен състав формира извод за наличие на обосновано предположение с необходимата степен на вероятност за целите на 3 текущото производство, че подсъдимият Я. е съпричастен към деятелността, за която му е повдигнато обвинение. С оглед на стадия, в който се намира наказателното производство този съдебен състав намира, че не следва да пристъпва към подробен анализ на доказателствата, доколкото това следва да бъде извършено в крайния акт на съда по същество на делото.

Правилен е изводът на първоинстанционния съд за липса на опасност от укриване на подсъдимия – същият е с установена самоличност, трудово и семейно ангажиран е и има известен адрес, на който пребивава и на който към настоящия момент търпи мярка за неотклонение „домашен арест“, като по делото отсъстват данни за това лицето да се е отклонявало от адреса си или да е предприемало каквито и да било действия в нарушение на наложената му мярка за процесуална принуда, както и действия, с които да е възпрепятствал органите на досъдебното производство в работата им по образуваното срещу него наказателно дело.

Независимо от липсата на преходни осъждания на подсъдимото лице, този въззивен състав споделя извода на първата инстанция, че продължава да е налице опасност от извършване на престъпление, макар и да установява, че нейният интензитет в известна степен е занижен, с оглед на изминалия период от време, в който лицето е било задържано. Тази законова предпоставка се извежда на първо място от високата обществена опасност на инкриминираното деяние, което в конкретния случай е от естество да засегне телесния и половия интегритет на подрастващата пострадала, нейното психическо и емоционално развитие и не на последно място семейните отношения и доверието в родителската фигура на бащата, които ценности в обществото се открояват с висока степен на значимост. По делото са налични данни за нееднократност на евентуалното извършено от подсъдимия посегателство, както и вероятност тези негови действия да датират в различни проявления спрямо пострадалата в годините назад, както и данните за установяване на комуникация от страна на член от семейството с пострадалата, при която е направен опит за въздействие с цел промяна на свидетелските й показания и предприемане на действия в полза на подсъдимия, което е неприемливо и абсолютно недопустимо.

С оглед на изложеното следва да се приеме, че към този момент не е отпаднала необходимостта от прилагане на мярка за неотклонение спрямо подсъдимия Я., но изминалият период от десет месеца, в който лицето търпи мярка, свързана с ограничаване на личната му свобода, се е отразил на опасностите, в чието пресичане се изразяват целите на мерките за неотклонение. На този етап продължителността на прилаганите до момента мерки спрямо подсъдимия Я. са изпълнили своето предназначение и последващото им продължаване не е необходимо, доколкото същото би било несъответно на преследваните с тях цели. Следва да се отбележи, че пострадалата е изведена от семейното жилище и се намира в защитена среда, а подсъдимият следва да се въздържа от контакт с нея до установяване на обективната истина с окончателен съдебен акт.

4

Изложената преценка на съда не е окончателна и във всеки един момент съществува възможност при следващо демонстрирано от лицето недобросъвестно процесуално поведение приложението на преходните поограничителни мерки да бъде подновено. Угрозата от подобна санкция в достатъчна степен би следвало да стимулира подсъдимия към спазване на действащата спрямо него мярка за неотклонение, да се въздържа от противоправно поведение, както и да изпълнява задълженията си като подсъдим.

Процесуалната принуда спрямо лицето следва да бъде съответна на нейните цели, а именно преодоляване на установените по делото опасности.

Този съдебен състав прецени, че опасността от извършване на престъпление е значително намаляла с оглед на изминалия период от време, в който лицето е било със задържане под стража и домашен арест, поради което към настоящия момент най-адекватна и достатъчна да преодолее тази опасност се явява мярката за неотклонение „гаранция в пари“.

За да определи нейния размер въззивният съд съобрази имущественото състояние на подсъдимия – същият, както и неговата съпруга, са в работоспособна възраст и трудово ангажирани, като заедно полагат грижи за общите им деца. По делото са налични данни, че трудовите доходи и на двамата са в близък до минималния размер на работната заплата за страната, както и че едно от децата им е със специални потребности, налагащи допълнителни разходи. Въпреки че по делото няма данни за собствеността на жилището, което подсъдимия и неговото семейство обитават, то жилищния квартал на столицата, в който същото се намира, е индиция за по-висок жизнен стандарт на семейството.