Определение № 1560 от 13.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1560 гр. София, 11.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20238002900829 по описа за 2023 година

., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. А. П. и „Грейн Бонд” ЕООД, представлявани от адв. И. С., срещу решение № 28 от 26.01.2023г. по в.т.д. № 492/2022г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 20 от 17.03.2022г. по т.д. № 82/2021г. на Окръжен съд Добрич. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено, че касаторите „Грейн Бонд” ЕООД и Г. А. П. дължат солидарно на „Гранекс” ЕООД сумата 165 717,67 лева – задължение по запис на заповед, издаден на 02.04.2018г., с падеж 31.07.2018г., ведно със законната лихва, считано от 16.03.2021г. до окончателното изплащане на главницата, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение № 53 от 17.03.2021г. по ч.гр.д. № 798/2021г. на РС Добрич.

Касаторите излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон. Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на неизпълнение на сключения между страните анекс от 02.04.2018г. към договор 009 WHT 80103 от 03.01.2018г., като сочат, че представената от ищеца фактура, с издаването на която са приспаднати платените от него аванси за доставка на стока по 1 процесния анекс и която е отчетоводена и включена в дневниците за покупки, представлява извънсъдебно признание за извършената доставка. Намират за неправилен извода на въззивния съд, че по тази фактура не е ползван данъчен кредит, и сочат, че е без значение по коя счетоводна сметка и как е отразена фактурата, тъй като тя удостоверява доставката, а само кредитното известие удостоверява развалянето на сделката. Поддържат, че въззивният съд е неглижирал факта, че предмет на делото е установяване на вземането на ищеца по запис на заповед и разглеждането на вземането по договор за покупко-продажба е дотолкова, доколкото това е каузалното правоотношение, свързано със записа на заповед, и с оглед на това е необходимо да се установи, че каузалното вземане е било изискуемо към датата на падежа на записа на заповед. Сочат, че според изложените в исковата молба твърдения ищецът претендира връщане на платената цена по анекса към договора за продажба и неустойка за неизпълнение, но в случая изявлението за разваляне на договора е направено едва с допълнителната искова молба, т.е. ищецът не е развалил анекса към договора преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК и вземането по каузалната сделка не е съществувало към датата на падежа, посочен в записа на заповед. Поддържат, че въззивният съд не е съобразил, че е недопустимо реализиране на обезпечителната функция на записа на заповед, преди да е възникнало задължението, което кой обезпечава. Намират за неправилен и извода на въззивния съд, че договорената неустойка, обезпечена с процесния запис на заповед, не е нищожна, като излагат съображения, че с оглед начина, по който е уговорена, не е съобразена с действителните вреди за купувача. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочат следните процесуалноправни въпроси:

1. Какъв е предметът на делото при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с т.17 на ТР № 7 от 25.04.2013г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.

2. Необходимо ли е за реализиране на вземането по записа на заповед да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, изискуемо към същия момент? Касаторите намират, че въззивният съд се 2 е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 16 от 14.04.2020г. по т.д. № 352/2019г. на ВКС, I т.о.

Ответникът „Гранекс” ЕООД, представляван от адв. В. Р., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като сочи, че въззивният съд не се е произнесъл по първия въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, а е изследвал каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, с оглед направените от касаторите възражения в отговора на исковата молба. Във връзка с формулирания втори процесуалноправен въпрос сочи, че падежът на записа на заповед е съобразен изцяло с падежа на задължението на първия ответник за доставяне на стоката съгласно каузалното правоотношение, а въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК е взел предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно установено от фактическа страна, че: между ищеца „ГРАНЕКС“ ЕООД и първия ответник „ГРЕЙН БОНД“ЕООД е сключен договор 009 WHT 80103/03.01.2018г. за покупкопродажба на пшеница, реколта 2018г., по силата на който продавачът „ГРЕЙН БОНД“ЕООД се е задължил да прехвърли на купувача „ГРАНЕКС“ ЕООД собствеността върху върху 1000т. пшеница от български произход, реколта 2018г. / погрешно записано в договора 2017г./, при посочените в договора спецификации на стоката, място на доставка Пристанище Варна, в периода 15.07.2018г. до 31.07.2018г.; че съгласно чл.6.2.от договора ищецът е следвало да заплати авансово по проформа фактура част от стойността на договореното количество стока - 200 000 лв., а остатъкът - след доставка на стоката; че в чл.6.5 от договора е предвидено задължението на продавача да издаде запис на заповед за заплатената авансово сума; че на 02.04.2018г.

3 страните са подписали и Анекс №1 към договора, с който увеличили дължимата престация на 1 800т.; че в изпълнение на задълженията си по договора купувачът превел авансово на продавача на два транша сумата от 200 000 лв., за което били издадени фактури № 602/05.01.2018г. и № 604/09.01.2018г.; че за тези суми, завишени с дължимата неустойка, е издаден запис на заповед от първия ответник, авалиран от втория ответник, който не е предмет на настоящото производство, а на ч.гр.д. № 800/2021г. на ДРС; че в съответствие с подписания анекс № 1 към договора ответникът издал фактура № 635/05.04.2018г. за авансово заплащане на сумата от 160 000 лв., която ищецът заплатил на 03.04.2018г.; че в изпълнение на чл.6.2. от договора първият ответник издал запис на заповед, авалиран от втория ответник, за получената авансово сума, завишена с уговорената по договора неустойка - 5 717,67 лв. от общо дължимата неустойка от 48 000 лв.

Въззивният съд е приел, че поради неосъществяване на договорената доставка в края на 2018г. ответникът е уведомил ищеца, че разполага с поръчаното количество пшеница и издал фактура № 748/20.12.2018г. за 1219т. пшеница с цена 350 лв. за тон, от която приспаднал получените по договора и анекса към него суми. Посочил е, че първият спорен по делото факт е дали ответникът е изпълнил задължението си по договора и е доставил договореното количество пшеница по сключения между страните анекс. В тази връзка въззивният съд е взел предвид заключението на СИЕ, съгласно което в счетоводството на ищеца не е взет счетоводен запис за периода от 01.01.2018г. до 31.12.2018г. за постъпване и заприходяване на 1219 т. пшеница; фактура № 748/20.12.2018г. е включена в дневника за покупки за данъчен период 01.12.2018г. - 31.12.2018г. поредност № 62 с „нулева“ стойност, съответно декларирана с

СД по

ЗДДС вх.

№

03003267213/14.01.2019г.; вписаното основание във фактурата - количество пшеница реколта 2018г. – 1219 тона с единична цена/тон на обща стойност 426 650 лв. е посочено в сметка „301 Доставки“, чрез която се отчита доставката на материали и стоки по цена на придобиване. Взел е предвид, че според експертизата в случая съобразно взетите счетоводни записи при ищеца по сметка № 301 „Доставки” е отразена непостъпила стока пшеница, реколта 2018- 1219 т., като вещото лице е установило още, че процесното количество от 1 219 т. пшеница не участва в стоковия поток, формиращ сделките по продажба на стоки от същия вид. Посочил е, че по счетоводните 4 записвания при „Грейн Бонд“ ЕООД към датата на подаване на исковата молба не е налице задължение към ищеца, като продавачът не е представил първични счетоводни документи, удостоверяващи предаването на стоката – кантарни бележки, товарителници, приемателно – предавателни протоколи и други, уговорени в договора съпровождащи предаването на стоката документи, а фактурата не е подписана от получателя и данъчен кредит по нея не е ползван.

При така установените факти въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че по делото не се доказва изпълнението на сключения между страните анекс от 02.04.2018г. към Договор 009 WHT 80103/03.01.2018г.

Въззивният съд е посочил, че вторият спорен по делото въпрос се свежда до това може ли предявеният установителен иск да бъде уважен, след като облигационната връзка между страните не е прекратена към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а с получаване на препис от исковата молба по чл.422 ГПК. Посочил е, че в чл.4.1 от сключения между страните договор е определен срок за доставка на стоката от 15.07.2018г. до 30.07.2018г., като последиците от неспазване на посочения срок са уредени в чл.7.1., съгласно който в случай на неизпълнение на задължението на продавача да достави стоката в уговорения срок, купувачът има право да прекрати договора и да иска плащане на неустойка в размер на 30 % от стойността на недоставеното количество или да приеме доставката, извършена след този срок, и да поиска плащане на неустойка в размер на 0,5 % върху цената на стоката за всеки ден забава, но не повече от 30 % от цялата цена. Приел е, че предвид липсата на волеизявление на купувача за разваляне на договора поради неизпълнение на задълженията на продавача в уговорения срок и съгласно трайно установената съдебна практика следва да се приеме, че развалянето на договора между страните е осъществено с получаване на препис от исковата молба по чл.422 ГПК от ответниците, осъществено в хода на процеса. Намерил е, че този факт следва да бъде съобразен с оглед задължителните указания в т.9 на ТР № 4/2013г. от 18.06.14г. на ОСГТК на ВКС, постановено по тълк.дело № 4/2013г., че в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, а не както предлагат 5 въззивниците – към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Поради това въззивният съд е приел, че към момента на приключване на съдебното дирене във въззивното производство процесният договор се явява развален и даденото от страните по него подлежи на връщане.

Въззивният съд е приел, че уговорената неустойка в размер на 30 % от стойността на недоставеното количество стока не е нищожна. Посочил е, че ответниците се позовават на чл.6.1 от договора, съгласно който разходите на купувача за финансиране на подобен вид сделки като процесната са в размер на 6 % годишна лихва, считано от датата на авансовото плащане до датата на доставка на стоката, и от изтичане срока на доставката - 31.07.18г., до подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение 16.03.21г., според тях биха били необходими 18 % разходи на ищеца за финансиране на сделката, чийто размер се явява един и половина пъти помалък от претендирания размер на неустойката. Въззивният съд е изтъкнал, че съгласно Тълкувателно решение по тълк.дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС прекомерността на неустойката не я прави нищожна. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че уговореният от страните размер на процесната неустойка е израз на свободната им воля, като при срок на доставката 31.07.2018г., при уговорен краен предел на неустойката и при липсата на каквото и да е изпълнение по предоставения аванс, предмет на претенцията, не може да се приеме, че неустойката е уговорена единствено с цел обогатяване на страна по договора извън присъщите й функции. Достигнал е до извод, че неустойката не противоречи на повелителна разпоредба на закона, както и на добрите нрави.