Решение № 4288 от 06.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4288 гр. Пловдив, 06.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330111762 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът „Йеттел България” ЕАД, ЕИК: 130460283, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от изпълнителния директор Д. К. К., заедно с М. С.- член на СД, чрез пълномощник адв. З. Ц., е предявил против Е. С. Й., ЕГН: **********, с настоящ адрес: гр. П., ул. „***********“ № ***, ет. ***, ап. ***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 1177/ 2024 г. на ПРС, XIV гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1480/ 16.02.2024 г., суми в общ размер на 186, 86 лева, дължими по договори за мобилни услуги № ************ от 24.09.2020 г. и № ********* от 09.02.2022 г., във връзка с което вземане са издадени следните фактури с № ************ г., № ************* г. и № ************* г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 23.01.2024 г. до окончателното й погасяване.

В исковата молба се твърди, че между страните били сключени два договора за мобилни услуги, съответно- №************ от 24.09.2020 г. и № ************ от 09.02.2022 г. Ответникът не бил изпълнил задълженията си, за което били издадени три фактури. По делото се претендирала само неустойка в размер на 67, 13 лева за мобилен номер **********. При предсрочно прекратяване на договора се дължала неустойка от абоната, в размер- до три стандартни месечни абонаментни такси. По делото обаче такава неустойка не се претендирала, а се търсела неустойка само за разликата между 1 страндартната цена на мобилен телефонен аппарат без отстъпка съгласно ценовата листа на оператора и заплатената преференциална цена, заплатена при сключване на договора.

Изискуемостта за вземанията по всяка от фактурите възниквала 15 дни след издаването й. За събиране на сълдимите суми от общо 186, 86 лева ищецът подал заявление по чл. 410 от ГПК, по което се образувало частно гр. дело № 1177/ 2024 г. на ПРС, XIV гр. с-в, като в производството се издала заповед за изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал.

5 от ГПК. В тази връзка се предявявал настоящият установителен иск за съществуване на вземането по заповедта. Претендират се и разноски. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като взема писмени становища по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от назначения на ответника особен представител, с който искът се оспорва по основание и размер. На първо място се посочва, че копията на договорите били непълни, липсвали страници или номерация, като не можело да се проследи съдържанието, а и те нямали подписи на страните. Не било ясно и фактурите за кой от двата договора били издадени. На второ място, договорите били нищожни, защото съдържали неясни клаузи и потребителят не знаел какви задължения имал по тях. На следващо място, клаузата за прекратяване на договора за мобилни услуги от 09.02.2022 г. била нищожна, поради накърняване на добрите нрави. Уговорената неустойка излизала извън законовите й функции, водела до неоснователно обогатяване и била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Договорът бил и недействителен, защото не бил представен екземпляр от подписаните общи условия. Искът бил и недоказан. Моли исковата молба да се остави без движение и да се даде след това допълнителна възможност на ищеца за становище. В съдебно заседание назначеният особен представител на ответника моли за отхвърляне на иска.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 1480/ 16.02.2024 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 1177/ 2024 г. на ПРС, XIV гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 57, 92 лева- задължения за потребени услуги по договор за мобилни услуги № *********/ 24.09.2020 г., сумата от 61, 81 лева- задължения за потребени услуги по договор за мобилни услуги № *********/ 09.02.2022 г. и сумата от 67, 13 лева- неустойки поради предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги № **********/ 09.02.2022 г., във връзка с което вземане са издадени следните фактури с № ************/ 05.03.2022 г., № ************/ 05.04.2022 г. и № *********/ 05.06.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 23.01.2024 г. до окончателното й погасяване, както и разноските по делото в общ размер на 260, 10 лева, изчислени по съразмерност.

Заповедта е била отхвърлена в частта относно претенцията за сумите от 67, 47 лева и от 77, 46 лева- неустойки за предсрочно прекратяване на двата договора за мобилни услуги, представляващи стойността на три месечни стандартни абонаментни такси. В тази част 2 разпореждането на съда е било обжалвано, но е било потвърдено от въззивната инстанция.

Заповедта е била отхвърлена и в частта относно сумите от 12, 34 лева и от 18, 66 леванеустойки за отстъпки от месечен абонамент по двата договора, но в тази част разпореждането на районния съд не е обжалвано, нито пък такава осъдителна претенция е предявена в настоящото производство.

Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

Като писмени доказателства по делото са приети процесните договори- за мобилни услуги- 2 броя, ведно с приложенията към тях (декларации, заявления, ценови листи), покана за доброволно плащане, както и процесните фактури- 3 броя.

По делото е прието заключение на вещо лице по съдебно- счетоводна експертиза, по която се установява, че процесните 3 броя фактури са осчетоводени при ищеца и задължението по тях възлиза общо на 186, 86 лева, като размерът на неустойката за предсрочно прекратяване на договора е 67, 13 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Видно от представените договори за мобилни услуги, между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения, по силата на които операторът е предоставил на абоната телефонни номера и мобилен апарат, при съответни месечни такси и срокове на действие на договорите, срещу задължението за заплащане на уговорената цена на услугатаабонаментни такси и вноски. Във всеки един от договорите се съдържа описание на тарифните планове и ценовите условия, като са посочени задълженията на абоната и последиците от неизпълнението им, свързани с начисляване на неустойки. Договорите откъм съдържание отговарят на законовите изисквания за договори, сключени при общи условия, като те включват необходимите реквизити за страни, предмет, срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да бъдат заместени от общите условия, които са неразделна част от тях. Те са приети с положения подпис на абоната, който по този начин е декларирал, че е запознат с тях и е получил екземпляр от същите. От горното следва, че не са налице основанията за наличие на предпоставките за нищожност на договорите за мобилни услуги поради противоречието им с нормата на чл. 228 от ЗЕС, като същите са редовни от външна страна и обвързват страните с договорените им задължения.

Ответникът има задължението да заплаща цената за предоставените му услуги, като в негова тежест е да установи, че го е изпълнил, но по делото страната не ангажира писмени доказателства за погасяване на сумите по фактурите, а пък вещото лице по ССчЕ констатира, че те са останали неплатени. Дали дадена фактура е достигнала или не до знанието на потребителя е обстоятелство, което няма никакво отношение към задължението му за заплащане на предоставяните услуги. Във всяка фактура и приложенията й е 3 направена подробна разпечатка за вида, продължителността и стойността на ползваните услуги по договора. Действително задълженията като конкретни суми са посочени в процесните фактури, но основанието за плащане представляват не фактурите, а ползваните услуги, които абонатът е потребил и оттук няма значение дали фактурата е получена или подписана от клиента. Отделно от това, следва да се посочи, че според публично известните ОУ операторът предоставя 15- дневен срок от издаване на фактурата за доброволното й плащане, а след това и още 6- месечен срок за оспорване на дължимите суми, ако те са били формирали неправилно, като няма данни абонатът да е упражнил това свое право. След като клиентът има сключен договор, по който получава изпълнение, той следва да дължи и насрещно такова, като липсата на доказано изпълнение от негова страна е предпоставка за осъждането му да заплати ползваните услуги.

По отношение обаче на неустойката за предсрочно прекратяване, съдът намира, че тя е нищожна поради накърняване на добрите нрави и не поражда задължения за ответника.

Макар в ОУ на оператора да е предвидено, че при неплащане в срок на издадените фактури за мобилни услуги, ищецът може да прекрати едностранно договора, което е и основанието за начисляване на неустойка, подобна клауза противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. Основната цел на така уговорената клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на потребителя, тъй като не се държи сметка за цената на самата услуга и евентуалните вреди на търговеца.

Доколкото противоречието е още при уговарянето, то въобще не е налице валидна клауза за тази неустойка и същата не е породила действие.

Съобразно чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Така функциите, които изпълнява, са обезпечителна и обезщетителна, като идеята на обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на поетите задължения. В конкретния случай неустойката се претендира като разлика между стандартната цена на предоставения мобилен апарат и първоначалната му цена, заплатена при сключване на договора, съответстваща на оставащия срок. При предсрочно прекратяване на договора по вина на абоната, на последния е предвидено да се начисляват три различни вида неустойки: първо- три стандартни месечни такси (в заповедното производство тази претенция е отхвърлена и по настоящото не се търси); второ- за отстъпка от месечен абонамент (също претендирана в заповедното дело, но не предявена по настоящото); трето- разликата между стандартната и преференциалната цена на продаденото устройство (процесната).

По отношение на нея съдът намира, че ищецът не може впоследствие да търси като неустойка, предоставена търговска отстъпка с договора. Същата е предоставена към момента на закупуване на вещта и тя формира крайната покупна цена. Цената на вещта е съществен елемент от договора за продажба и е изрично договорена от страните още към момента на сключване на договора. Предвид това, търсенето на заплащане на предоставена отстъпка от цената на вещта, под формата на неустойка, цели последващо увеличаване на продажната 4 цена. Съдът счита, че това от една страна е противно на добрите нрави, излизайки извън обезщетителната функция на неустойката, а от друга се постига и заобикаляне на първоначално обявената и договорена с потребителя цена на веща, което е в противовес с чл.

143 ал. 2 т. 13 Закон за защита на потребителите.

Предвид горните съображения съдът приема, че посочената клауза за неустойка се цели едно неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника и което прави същата неравноправна и противоречаща на добрите нрави и като такава е нищожна, поради което не е възникнало задължение по нея и искът в тази му част като неоснователен ще се отхвърли.