Решение № 2092 от 08.06.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2092 гр. Пловдив, 08.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева Андонова Гражданско дело № 20215330115242 по описа за 2021 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и т.10, т.11 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК.

В исковата молба от М. Ж. М. против „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД се твърди, че на 20.02.2018 г. между страните бил сключен договор № *** за потребителски кредит тип кредитна линия/ 20.02.2018г., по силата на който кредиторът се е задължил да й предостави в собственост кредитен лимит в размер на 2000 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 36 % и годишен процент на разходите - 50 %. По силата на чл. 1. ал. 2 от договора, заемът се обезпечава с поръчителство на две физически лица, отговарящи на условията по договора, е банкова гаранция или с лично обезпечение от дружество-поръчител, одобрено от кредитора.

На същата дата 20.02.2018г. ищецът е сключил с „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство, по силата на който дължи претендирането на възнаграждение в размер на 1012.05 лв. Ищецът е усвоил заемен ресурс в размер на 2000лв. с договорно установен срок за погасяване на заема - 15 месеца с месечна погасителна вноска съгласно погасителния план към договора. Ищецът не дължал плащания за лихва и за възнаграждение за поръчител, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради следните съображения:

Договорът за потребителски кредит бил недействителен ab initio поради нарушаване на изискванията на чл. 19. ал. 1 ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а, ал. 4 ЗПК.

В процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 50 %. Във 1 величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 ЗПК липсват.

Посочен бил лихвен процент по заема - 36 %, /който е фиксиран/, не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл. 10 а. ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не можел да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. Освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не са включени други действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 50 %. ГПР се формирал по точно определена методика, регламентирана в чл. 19, ал.1 и по силата на ал. 2 от същия член по алгоритъма, уреден в Приложение №1 към закона и само въз основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в договорното съдържание /арг. от чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК/. Законодателят задължавал кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПP, тъй като от него потребителите могат да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможностти да го обслужват. В този смисъл били задължителните указания на СЕС дадени с РЕШЕНИЕ НА СЪДА от 21.04. 2016 г. по дело С-377/14. в което е посочено следното: „Както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48. от основно значение е потребителят да с получил информация за обшия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула.

Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него задължения (вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, 0264/02, EU:C:2004:127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685. т. 70).“ С оглед засилената защита на правата на потребителите и за санкциониране на злоупотребата с тях от страна на търговците, които са по-силната икономически страна в гражданския оборот законът предвижда при неизпълнение на задължението за посочване на действителния размер на ГПР тежката правна последица на непораждане на права и задължения от кредитния договор. Освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не са уговорили други разходи, следователно кредиторът няма право да включва в обхвата на обявения в договора ГПР от 50 % други разходи освен договорната лихва. Кредиторът заблудил потребителя като е посочил по-висока стойност на ГПР и по този начин неравноправно е създал предпоставки да претендира от него престараното на недължими разходи по кредита. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща 2 търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Клауза в договора, сочеща неверен ГПР е в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл. 143, т. 19 от ЗЗП и като заблуждаваща потребителя е неравноправна. Нищожността на клаузата, регламентиращи основен реквизит от същественото съдържание на договора за потребителски кредит - ГПР - има за правна последица изначална недействителност на цялото заемно съглашение на основание чл. 22 ЗПК. От друга страна, в пряко нарушение на чл. 19, ат. 1 и на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство от 22.09.2018г.

Уговореното възнаграждение за осигуряване на дружество поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички друг и разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

Получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция от страна на кредитополучателя, за което той дължи възнаграждение в общ размер на 1012.05 лв., а гарантът се е задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението па задълженията по договора за кредит - обстоятелство, което е било известно на ответното дружество. Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19. ал. 5 ЗПК. Кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал.1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата в размер на 1012.05 лв. в записания в договор размер на ГПР от 50 %. Поради това, че тази такса намира основанието си в противоречащата па чл. 19, ал.4 ЗПК клауза за ГПР следва да се приеме, че търговецът е заблудил потребителя относно размера на ГПР прилаган в отношенията между страните, поради което клаузата за ГПР е неравноправна и нищожна съобразно критериите, изведени с преюдициално заключение по дело С - 453/10 на СЕС и в съдържанието на договора не е включен изискуем за действителността на кредитната сделка 3 елемент, съгласно чл. 11, ал. 1. т. 10 във вр.с чл.22 ЗПК. Ако не се приемели тези доводи, то следвало да се приложат правните последици на чл. 19, ал. 5 ЗПК. На следващо място, договорът за потребителски кредит бил нищожен съгласно чл. 22 ЗПК като нарушаващ изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, кредиторът следва да включи в съдържанието на договора условията за издължаване на кредита от потребителя, което ответникът не изпълнил. Търговецът не е посочил в текста на договора каква е общата сума по смисъла на nap. 1, т. 2 от ДР към ЗПК, дължима от потребителя и кредиторът не е спазил изискванията на чл.11 ал.1 т. 11 ЗПК с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК.

Наред с това следвало да се има предвид, че макар в съдържанието на договора и ОУ да са включени клаузите на чл.4 и чл. 22 относно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, за срока, в който това право може да бъде упражнено и е предоставена информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница в тях не са разписани другите условия по неговото упражняване, по-конкретно не е налице информация за размера на лихвения процент на ден, каквото е изискването по чл. 11, ал.1, т.20 ЗПК. Тази информация била от съществено значение за потребителя, тъй като той следвало да има нужните данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази информация, той бил изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което да има за него тежки негативни последици - това му право да се погаси поради неизпълнение на условията за упражняването му.

Договорът бил недействителен и на още едно основание. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.

Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратни размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д . 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;

Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при обезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от два пъти законната лихва. В настоящия случай, независимо че е учредено поръчителско правоотношение с „Кредит Гаранция“ ЕООД, договорената между страните лихва в размер на 36 % годишно надхвърляла повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Процесната клауза на договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следвало да се приеме, че лихва 4 не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало.