Решение № 3403 от 01.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3403 гр. Пловдив, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20255330115218 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. П. К., ЕГН: **********, с адрес: ***** против „Кеш Пойнт България” ЕООД, ЕИК: 207079835, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1674,92 лева ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

В исковата молба се твърди, че ищецът е платил на ответното дружество обща сума в размер на 3074,92 лв., като извършените плащания били както следва: на **** г.

– сума в размер на 700,00 лв.; на **** г. – сума в размер на 200,00 лв.; на *** г. – сума в размер на 800,00 лв.; на **** г. – сума в размер на 1374,92 лв.

В молба от *** г. се твърди, че Договор за кредит бил нищожен, поради противоречие с добрите нрави по чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД и, поради че бил сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК във вр. с чл.22 ЗПК.

Кредитополучателят дължал неустойка и такса удължаване, които се заплащали разсрочено към месечната погасителна вноска. С цел заобикаляне на законовото изискване годишният процент на разходите да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, регламентирано в чл. 19, ал. 4 ЗПК, въвели практик да поставят пред кандидатстващите за кредит лица трудноизпълними изисквания за поръчителство. При неизпълнение на тези изисквания, договорът за потребителски кредит предвиждал санкции, като заплащане на неустойка. По този начин, небанковата кредитна институция си осигурявала допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва.

Поради изложеното предявява исковите претенции. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „КЕШ ПОЙНТ 1

БЪЛГАРИЯ” ЕООД, с който се оспорва исковата претенция.

Претенциите на ищеца за недействителност на договора за кредит и за връщане на платени суми били неоснователни. Главницата и лихвата по договора били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Признава получаването на всички процесни суми, изплатени от ищеца по договора за кредит. Договорът и отделните му клаузи били действителни и в полза на кредитодателя било налице валидно правно основание да задържи плащанията. Настоява предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни. Прави възражение относно основателността и размера на претендираните разноски от страна на ищеца.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за кредит, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Между страните не е спорно, че на ***** г. е сключен процесният договор за потребителски кредит № *****, по силата на който ответникът, кредитодател е предоставил на ищеца потребителски кредит за сумата в размер на 1400 лв., която следвало да се върне на 8 месечни вноски, разпределени, както следва: 3 х 59,50 лв. и 5 х 316,69 лв. В чл.11, ал.1 от договора била уговорена неустойка за неизпълнение на регламентирано задължение в чл.5 от договора, а именно договорът за потребителски да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчител – физическо лице, което да отговаря кумулативно на следните условия: осигурителният доход да му бъде в размер не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; ако са двама поръчителя – размерът на осигурителния доход на всеки един от тях да бъде не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по други договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции, с класификация, различна от „редовен“ в ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.

Уговорената неустойка за неизпълнение на посоченото задължение, съгласно Договора за потребителски кредит, възлиза на 1406,05 лева.

В Договора за потребителски кредит е уговорено и, че фиксирания лихвен процент е 51%, а годишния процент на разходите: 64,78 %.

От приложената по делото справка за извършени плащания по договора за кредит, се установява, че ищецът е заплатил на ответното дружество по договора за потребителски кредит № ***** от ***** г. г. сумата в размер на 3074,92 лв., разпределена по плащания, като следва: на **** г. – сума в размер на 700,00 лв.; на **** г. – сума в размер на 200,00 лв.; на *** г. – сума в размер на 800,00 лв.; на **** г.

– сума в размер на 1374,92 лв. Съгласно Договора за потребителски кредит общата сума за плащане е 1761,95 лв. Платена е сума в размер на 1312,97 лв., която представлява неустоечно плащане.

За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от 2 специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави – така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т.20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, кредитополучателя дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 11 във вр. с чл. 5 от Договора за потребителски кредит. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за кредитополучателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения.

Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага разбирането, че по своето естество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, 3 кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) или да предостави безусловна банкова гаранция в размер два пъти по-голям от общата сума за плащане по кредита, включваща договорената главница и лихва. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка“ към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в Погасителния план към процесния договор, изначално разсрочва вземането за „неустойка при непредоставяне на поне едно от обезпеченията, посочени в чл. 5 от договора за кредит № *****“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.