Решение № 4933 от 14.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4933 гр. Пловдив, 14.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330107819 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Ц. С. Т. против „Кредит Йес“ ООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 93,74 лева, представляваща недължимо платена сума за неустойка по недействителен договор за паричен заем № **/**г., сключен между страните.

В исковата молба се излагат съображения, че на ** г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № **, по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 500 лева с ГПР в размер на 47,855 %.

Съгласно чл. 3 от договора се дължала месечна договорна лихва в размер на 3,330 %. По силата на чл. 6 от договора страните се съгласили вземанията по същия да бъдат обезпечени с гарант, отговарящ на условията по чл. 10, ал.2, т.

1 от Общите условия, и с още едно от следните обезпечения алтернативно – ипотека, особен залог върху движимо имущество или банкова гаранция.

Съобразно чл. 8 от договора, ако ищецът не представи посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, същият дължи неустойка в размер на 362,21 лева разсрочено. Навеждат се съображения, че ищцата заплатила всички суми по договора и неустойка в размер на 93,74 лева. От правна страна се посочва, че договорът за заем се явява недействителен, доколкото клаузата за неустойка противоречи на добрите 1 нрави, като сумата по същата представлява скрито възнаграждение и следва да бъде включена в ГПР, което не е сторено. По този начин се целяло заобикаляне на нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Кредит Йес“ ООД, с който се излагат съображения за неоснователност на депозираната искова молба. Признава се, че на ** г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата в размер на 500 лева, която следвало да бъде върната на седем погасителни вноски. Доколкото ищцата не предоставила гарант, който да отговаря на условията на чл. 10, ал.2, т. 1 от Общите условия, същата дължала неустойка за неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение. Към датата на депозиране на исковата молбата ищцата била заплатила сумата в общ размер на 762,53 лева. От правна страна се посочва, че в договора е посочен ГПР, който отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Досежно възраженията за нищожност на клаузата за неустойка, се посочва, че същата е индивидуално уговорена с цел обезпечаване на сумите по договора, поради което не противоречи на добрите нрави. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за паричен заем № **/** г., сключен между страните, от който се установява, че ответникът в качеството му на заемодател е предоставил на ищеца в качеството му на заемател сумата в размер на 500 лева, при фиксиран лихвен процент от 3,330 % месечно и ГПР от 47,855 %.

Съобразно чл. 6 от Договора страните са постигнали съгласие договорът да бъде обезпечен с гарант/и, отговорщ/и на условията на чл. 10, ал.2, т. 1 от Общите условия и с още едно от следните обезпечения по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемателя. При неизпълнение на посоченото задължения в тридневен срок от сключване на договора, на основание чл. 8 от същия се дължала неустйка в размер на 362,21 2 лева.

От обективираната в отговора на исковата молба разписка за платени суми, се изяснява, че ищецът е заплатил по процесния договор общо сумата в размер на 762,53 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Като валидно правно основание за дължимост на сумата ответникът сочи договор за паричен заем № **/** г., сключен между страните, с оглед на което следва да се разглеждат и наведените от ищеца специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 3

01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 8 от договора досежно дължимостта на неустойка за непредставяне на обезпечение.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на 4

ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че посочената неустойка не се включва в ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в 5 процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Следва да се посочи и че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Между страните не се спори, а и от представените писмени доказателства, се изясни, че в изпълнение на задълженията си по договора, ищецът е изплатил на ответника сумата в размер на 762,53 лева. Предвид съображенията, изложени по- горе, то плащането от ответника е осъществено по договор, който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид гореизложеното, то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД сумата над главницата в размер на 500 лева. Доколкото се претендира връщане единствено на сумата в размер на 93,74 лева, предвид диспозитивното начало в гражданския процес, то именно същата следва да бъде присъдена в полза на ищеца.