Определение № 1097 от 23.04.2026, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1097 гр. Пловдив, 23.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов като разгледа докладваното от Николай Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20265300500788 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т. 2, вр. чл. 248, ал.3 ГПК.

Делото е образувано по частна жалба на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД с ЕИК:

201196810, седалище и адрес на управление: ***, представлявано от управителя Б. И.

Н., чрез пълномощника му по делото юрк. Г., против определение № 96 от 27.01.2026 г., постановено по гр.д. №796/2025 г. по описа на РС-Карлово, с което е оставена без уважение молбата на дружеството за изменение на постановеното по делото Решение №456 от 09.12.2025 г. в частта му за разноските. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и решаване на въпроса по същество, като бъдат присъдени разноски на жалбоподателя съобразно уважените искове и съразмерно на отхвърления насрещен иск. Освен това се иска да бъде намалено присъденото адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата/ЗАдв./.

Ответната страна по жалбата- М. Т. К., ЕГН: **********, адрес: ***, чрез адвокат П., в писмен отговор оспорва същата и иска оставянето й без уважение.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Производството е образувано по искова молба на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД против М. Т. К., с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожност на клаузи от сключен между страните договор за потребителски кредит и осъждане на ответницата да заплати дължима сума по същия в размер на 50 лв. представляваща вноската за главница с падежна дата 06.08.2025 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 10.04.2025 г. до окончателно изплащане на задължението. Така предявените искове са били изцяло уважени. Ответницата- М.

1

Т. К., представлявана от пълномощника си адв. С. П. е предявила насрещни искове с правна квалификация по чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Съдът е уважил установителния иск, като е признал за установено, че сключеният между страните Договор за кредит № 488327 от 13.05.2024 г. е недействителен и е отхвърлил насрещният осъдителен иск по чл.55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Първоинстанционният съд е приел, че „Изи Финанс“ ЕООД претендира деловодни разноски в размер на 700 лева, от които: 50 лева – държавна такса; 350 лева – депозит за възнаграждение на вещо лице; 150 лева – юрисконсултско възнаграждение по първоначалния иск и 150 лева – юрисконсултско възнаграждение по насрещния иск. Тъй като ответницата е дала повод само за завеждане на иска по чл.79 ЗЗД, на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца по съразмерност следвало да се присъдят 36.75 лева. В съответствие с основния правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение, кредиторът не би могъл да претендира деловодни разноски, породени от правен спор, касаещ нищожна клауза на потребителски договор, при който другата страна е по-слаба икономически и се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК. На ищцата по насрещния иск М. Т. К. са присъдени разноски по насрещния иск – държавна такса от 71,93 лева върху уважения иск по чл.26, ал.1 ЗЗД. По насрещните искове М. Т. К. дължи на осн. чл.78, ал.3 ГПК на

„Изи Финанс“ ЕООД юрисконсултското възнаграждение в размер на 20.26 лева. По компенсация „Изи Финанс“ ЕООД следва да заплати на М. Т. К. сумата от 51,67 лева, като на процесуалния представител на ищцата по насрещния иск и ответница по първоначалния– адв. П. е присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА в размер от 1078,87 лв./ по 600 лева за първоначалния и насрещния иск/, като съобразно уважената и отхвърлената част е 559,91 лв. по първоначалния и 518,96 лв. по насрещния.

По молба на „Изи Финанс“ ЕООД е започнало производство по реда на чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските. С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил молбите без уважение.

С Решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, СЕС е приел, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Настоящият състав намира, че описаната в посоченото решение на СЕС хипотеза е различна от процесната такава, поради което решението не би следвало да намери приложение. На първо място, в решение на СЕС се обсъжда хипотеза на недължимо заплатени от длъжникапотребител суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожността на договорна клауза. В случая обаче ответната страна не е заплатила суми, които не се дължат. Напротив – тя е извършила определени плащания, но които са се оказали недостатъчни, за да покрият пълния размер от дължимата главница.

Тоест не е налице недължимо платени суми. На следващо място следва да се посочи, че производството пред районния съд не е инициирано по повод искова молба от потребителил за възстановяване на определени парични суми, които са били платени без да се дължат поради нищожността на договорна клауза/ кондикционни искове/, а 2 точно обратното – процесът е иницииран от кредитодателя, за да се осъди ответника да изпълни задължението си кредитно правоотношение. За да е приложимо посоченото решение на СЕС е нужно потребителят да сезира компетентния съд, пред който да бъде установено, че длъжникът е заплатил парична сума по недействителен договор /клауза/, като тази сума трябва да подлежи на връщане, тъй като клаузата, по която е платена сумата е нищожна, респ. платената от длъжника сума надхвърля чистата стойност на главницата, когато договорът е обявен изцяло за недействителен и е приложено правилото на чл. 23 ЗПК. В този случай приетите постановки на СЕС ще са приложими, тъй като ако потребителят понесе част от разноските в зависимост от размера на недължимо платените суми, то това действително би оказало влияние върху намерението му да сезира съответния съд с искане за връщане на даденото, в който смисъл е и определение №2041/18.07.2024г. по ч.т.д. №274/2023г. на ВКС, първо търг.отд. С оглед горното следва и изводът, че в полза на ищеца по първоначалния иск следва да се присъдят разноски. В първоинстанционното производство ищецът е направил разноски в размер от 550 лева, от които: 50 лева – държавна такса; 350 лева – депозит за възнаграждение на вещо лице; 150 лева – юрисконсултско възнаграждение по първоначалния иск. С първоначалната искова молба са предявени обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожност на клаузи от сключен между страните договор за потребителски кредит и осъждане на ответницата да заплати дължима сума по същия в размер на 50 лв. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК предвижда, че ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Ответницата по първоначалния установителен иск не е не е дала повод за завеждане на делото и е признала иска, поради това разноски по този иск не следва да и се възлагат. По осъдителния иск се дължат разноски на ищеца, който по съразмерност следва да са в размер на 37,15 лв.

По насрещния иск на ответника по него се дължат разноски в размер на 150 лева – юрисконсултско възнаграждение. Съразмерно с отхвърлената част от иска се дължат 23,42 лева. Така общият размер на сторените от ищеца разноски, включително и по насрещния иск, възлизат на 60,57 лв. или по компенсация „Изи Финанс“ ЕООД следва да заплати на М. Т. К. сумата от 11,36 лева./71,93 лв. – разноските за ДТ на ищцата по насрещния иск -60,57лв./.

Досежно определеното на адвокат П. възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА, настоящият съдебен състав намира следното.

Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА, в редакцията към датата на постановяване на обжалвания съдебен акт, предвижда, че в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал.1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В случая пред първата инстанция е направено искане от адвоката за присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. Тъй като първоначалния иск е уважен изцяло на процесуялния представител на ответницата – адвокат П. разноски за адвокатско възнаграждение не му се дължат. Разноски по реда на чл.38 от ЗА на адвокат П. му се дължат само за насрещния иск. С оглед препращащата разпоредба на чл. 36, ал. 2 ЗА, относима при преценката на размера на адвокатското възнаграждение на ищцата, е Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, която не е обвързваща за съда и третите лица с оглед даденото тълкуване в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Поради това при произнасяне по искане по чл.78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 3

9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минимални размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение.

Трайната съдебна практика прима, че при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал.2 ЗА на процесуалния представител на страната, упражнила правата си на защита като потребител, следва да бъде определено възнаграждение, което без да е обвързано с минималните размери по Наредба № 1/2004 г., следва да отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, като се съобрази фактическата и правна сложност на делото, положения от адвоката квалифициран труд, обемът на извършените действия.

Настоящият съд намира за справедливо с оглед на броя на исковете, техния резултат и тяхната правна и фактическа сложност и положения труд от защитника, че на адв. П. следва да се присъдят 600 лева за безплатна защита по договор за правна защита по реда на чл.38 ал.1 т.3 от ЗА на ищцата по насрещния иск М. К.. Този размер се явява справедлив и обоснован с оглед критериите за определяне на адвокатското възнаграждение. В случая преценката за правната и фактическа сложност на делото следва да се извърши с оглед всички факти, сочещи за обема и сложността на оказаната по делото правна помощ, като се вземат предвид извършените процесуални действия и други обстоятелства, определяща правна и фактическа сложност на делото.

По съразмерност на уважения иск следва да се присъди сумата от 518,96 лв. /265,34 евро.

Ето защо следва да бъде отменено обжалваното определение, като вместо това следва да бъде изменено Решение №456/09.12.2025 г., постановено по гр. д. №796/2025 г. по описа на РС Карлово, в частта му за разноските, като бъде намалено присъденото в полза на процесуалния представител – адв. П., възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на М. К. от 1078,87 лева на 518,96 лв. и бъде намалено присъденото в полза на М. Т. К., разноски по делото от 51.67 лева на 11,36 лева/5,81 евро по компенсация.