Определение № 2424 от 24.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2424 гр. София, 18.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Ивайло Младенов

Анна Ненова като разгледа докладваното от Ивайло Младенов Касационно търговско дело № 20228002902480 по описа за 2022 година и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „НСК София“ ЕООД, представлявано от управителя Светлин Василев Владимиров, чрез пълномощника му адв. М. Я. от САК, против решение № 488/11.07.2022 г., пост. по в. т.д.№ 457/2022 г., на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 275/21.03.2022 г. по т.д.№ 1831/2021 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от „НСК София“ ЕООД срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ иск с правна квалификация чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 44 192,69 лв., претендирана като неустойка за забава, дължима за периода от 04.10.2020 г. до 14.04.2021 г. по чл. 35, ал. 1 от сключен между страните договор № 37-1 от 23.01.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 08.09.2021 г. до окончателното ù изплащане.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното с нея решение и за постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че въззивният съд неправилно е тълкувал неустоечната клауза от договора, като не е отчел нито обичаите в практиката, нито принципа на справедливост и добросъвестност в договорното право. Поддържа се, че преценката на въззивния съд за нищожност на клаузата поради противоречие с морала и добрите нрави е неправилна и необоснована, като въззивният съд се е ръководил единствено от 1 обезщетителната функция на неустойката, но не и от нейната обезпечителната и санкционна такава.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК е обосновано със следните въпроси, които касаторът твърди, че въззивният съд е разрешил в противоречие със задължителната и казуална практика на Върховния касационен съд, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно:

1. Подлежи ли на стеснително тълкуване по отношение на страните, адресати на отговорността за неустойка в неустоечната клауза на договор за обществена поръчка понятието „неизправна страна“ и ограничава ли се това понятие само до изпълнителя, без неизправна страна да се счита и възложителят при забава на плащането от него? Следва ли да се считат за спазени принципите на равнопоставеност на страните в договорното правоотношение, на справедливостта, добросъвестността и на обичаите в практиката при стеснителното тълкуване по чл. 20 от ЗЗД, извършено от съда спрямо неустоечната клауза в договор за обществена поръчка, когато по реда на тълкуването на неустоечните клаузи възложителят се освобождава от всякакви отговорности и санкции за неизпълнение на задълженията си, а всички отговорности и санкции са възложени единствено в тежест на изпълнителя, в нарушение на правната симетрия между права и отговорности и на двете страни по договора?;

2. Допустимо ли е преценката за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави да се извършва единствено въз основа на обезщетителната ù функция, чрез съпоставяне с вреди, измерени със „средните годишни лихвени проценти по депозити в страната към датата на сключване на договора“, без да се изследват и излагат подробни мотиви и относно нейната обезпечителна и санкционна функции?;

3. Допустимо ли е преценката за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави да се извършва след настъпването на неизпълнението, като формално се излагат мотиви, че преценката е направена към момента на сключване на договора, които не кореспондират с доказателствата по делото?;

4. Длъжен ли е въззивният съд при неизложени аргументи за нищожност на неустоечната клауза от нито една от страните, но при направено оспорване от ответната страна само за прекомерност на неустойката, а не за нищожност, да извърши преценка и да изложи аргументи и досежно прекомерност на неустойката, и с оглед на тази си преценка да уважи иска?;

2

5. Длъжен ли е въззивният съд при преценката за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави да се съобрази с обичайната практика на възложителите на обществени поръчки по реда на ЗОП да формулират клаузи за неустойка в размер на 20 % върху стойността на договора, какъвто е размерът на процесната неустойка и длъжен ли е в своето решение да изложи мотиви в тази връзка, предвид представени пред втората инстанция на договори за обществени поръчки по реда на ЗОП с клаузи за неустойка в размери на 20, 25 % и 30 % ?“.

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за неговата отмяна и за уважаване на предявения по делото иск. Касаторът претендира присъждане на направените по водене на делото разноски.

Ответникът по касация Агенция „Пътна инфраструктура“ оспорва касационната жалба и наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В отговора, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му юрисконсулт Светлин Начков, е изразено становище, че въззивният съд е изложил ясни мотиви по прилагането на чл. 20 ЗЗД и правилно е тълкувал процесната клауза.

Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, както и за присъждане на разноските, направени пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е установил, че след проведена обществена поръчка, страните са сключили договор с предмет „Ремонт на санитарните възли в сградата на ЦА на Агенция „Пътна инфраструктура“, по който касаторът е изпълнил задължението си, като изпълненото е предадено на Агенция „Пътна инфраструктура“ и е прието без забележки, за което обстоятелство е съставен констативен протокол на 10.04.2020 г. и доклад от 13.04.2020 г. Издадена е данъчна фактура на 25.08.2020 г., която наред с другата изискуема документация е предадена на ответника Агенция „Пътна инфраструктура“, на 03.09.2020 г. Ответникът е платил по фактурата на 14.04.2021 г. Съобразно с чл. 8, ал. 2 от договора, окончателното плащане е дължимо в тридесетдневен срок от представяне на данъчна фактура от изпълнителя или ответникът е в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на договореното възнаграждение считано от 04.10.2020 г. В чл. 35, ал. 1 от договора е уговорено, че при забавено неизпълнение на което и да е договорно задължение, неизправната страна 3 дължи неустойка в размер на 0,5 % от договорената цена за всеки ден забава до деня на изпълнението, включително, но не повече от 20 % от договорената цена. В ал. 2 е предвидено, че при надхвърляне на сумата от 20 % възложителят има право да прекрати договора, а в ал. 5 е посочено, че за неустойките по този раздел възложителят не трябва да доказва, че е претърпял вреди, както и че дължимата сума за неустойките ще се извади от евентуално дължими суми на изпълнителя от възложителя.

Горните обстоятелства са безспорни между страните, като спорът по делото е изцяло правен и се концентрира върху правото на ищеца – изпълнител по договора, да претендира уговорената в клаузата на чл. 35 неустойка за забавено изпълнение на задълженията на възложителя по него, в частност при забавено плащане на дължимото за извършените работи възнаграждение. Въззивният съд, тълкувайки договора съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД е приел, че ищецът като изпълнител по договора не е носител на правото на неустойка по чл. 35 от договора, тъй като тя е била уговорена единствено в полза на възложителя за обезщетяване на вредите от забавено изпълнение от страна на изпълнителя. Независимо от горните изводи, въззивният съд е изложил мотиви, че дори да се приеме, че с клаузата на чл. 35, ал. 1 от договора е уговорено право на всяка от страните по сделката да претендира определения със същата клауза размер на дължимото от тях обезщетение за всяко забавено изпълнение на което и да е срочно задължение по договора, то същата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като излизаща извън обезпечителната, обезщетителната и санкционна функции на неустойката. С констатацията, че неустоечната клауза е уговорена единствено в полза на ответника - възложител, въззивният съд е обосновал решаващия си извод, че от нея не е възникнало претендираното от изпълнителя вземане срещу Агенция „Пътна инфраструктура“, консеквентен на който е крайният резултат от решаващата му дейност – потвърждаване на първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен като неоснователен.

При горните данни по допускането на касационно обжалване настоящият касационен състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС общият селективен критерий за достъп до касация във всички хипотези на чл.

280, ал. 1 от ГПК е наличието на формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните 4 доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Този въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК).

Въпросите под № 1 от изложението са смислово свързани с критериите за правилно тълкуване на процесната неустоечна клауза, съобразно чл. 20 от ЗЗД, с оглед установяване на действителната обща воля на страните. В този смисъл, въпросите покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото тълкуването на процесната клауза е обусловило решаващия извод на въззивния съд. Съобразно трайната и последователна казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 52 от 10.06.2020 г. по т. д. № 920/2019 г., Т.

К., ІІ т. о. на ВКС, решение № 215 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 49/2015 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 85 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС и др., че при наличието на спор относно точния смисъл на договорните клаузи, съдът по реда на чл. 20 от ЗЗД тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, за да разкрие действителната воля на страните по него. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е изложил подробни съображения относно характера на процесната клауза на чл. 35, ал. 1 от договора, тълкувайки същата не изолирано, като самостоятелна лексикална структура, а във връзка с всички останали алинеи, както и с характера на договора за обществена поръчка и в контекста на установените в цитираната норма критерии. Редакцията на втория въпрос, включен в т. 1 от изложението имплицитно предпоставя разбирането на касатора, че уговарянето на неустойката в полза само на един от съконтрахентите нарушава принципа на равенство на страните по договорното правоотношение, а оттам – и на справедливостта, добросъвестността и обичаите в практиката. Институтът на неустойката – мораторна или компенсаторна е израз на фундаменталния принцип на свобода на договаряне и автономия на волята, установен в нормата на чл. 9 от ЗЗД. Класифицирането на видовете неустойки като едностранни и двустранни по критерия дали са уговорени в полза на двете 5 страни или само на едната от тях е базисно положение в гражданското и търговското право, трайно възприето както в доктрината, така и в съдебната практика. Едностранното уговаряне на неустойката не излиза извън очертаните в нормата на чл. 9 от ЗЗД рамки, в които страните могат да определят съдържанието на договорното правоотношение - повелителните норми на закона и добрите нрави. Противно на твърдението на касатора, едностранната неустойка, каквато в случая въззивният съд е приел, че е уговорена в клаузата на чл. 35 от процесния договор, е допустима и не нарушава споменатите принципи. Затова вторият въпрос по т. 1 от изложението не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от Г П К . Като резултат от систематическото и телеологично тълкуване на клаузата на чл. 35, ал. 1 от договора въззивният съд е приел единствено, че неустойката е уговорена само в полза на възложителя, поради което от нея не възниква вземане на изпълнителя за обезщетяване на закъснителните вреди от неизпълнението на паричното задължение за заплащане възнаграждение.