Определение № 2362 от 04.08.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2362 гр. София, 04.08.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристияна Генковска

Членове:

Анжелина Христова

Никола Чомпалов като разгледа докладваното от Никола Чомпалов Частно касационно търговско дело № 20268003900890 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 ал.2, вр. с чл.248 ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв.П. К., процесуален представител на М. Ц. П., срещу определение № 145/05.03.2026 г. по в.гр.д. № 179/2025 г. на Апелативен съд гр.Велико Търново, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на частния жалбоподател. Сочи се в частната жалба, че неправилно е присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА в пъти по-нисък размер от предвидения в Наредба № 1/2004 г. Поддържа се, че дори и да се приеме, че е допустимо да се намалява под предвидения в Наредбата размер, самото намаляване следва да е в разумни граници и да се спазват обективни критерии. Предвидените в Наредбата размери следва да се отчитат като инструктивни и ориентировъчни, доколкото високият материален интерес по делото е задължаващ адвоката в по-сериозна степен. Твърди се, че по делото пред въззивния съд е било осъществено процесуално представителство. Тъй като делото пред въззивната инстанция по въззивната жалба на ответника /при обжалваем интерес от 28 000 лв./ е приключило в полза на ищцата, размерът на адвокатското възнаграждение по Наредбата възлиза на 3468 лв. Делото не е с ниска правна и фактическа сложност, защото въззивният съд е следвало да се произнесе по основния въпрос – за прилагане на критериите по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а в този случай не следва да се сравнява размерът на юрисконсултско възнаграждение с това на адвоката по чл.38 ал.2 ЗА. Навежда се довод, че решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С 438/2022 г. не следва да се прилага в случая, защото не е сключен договор, по който адвокатът да се е съгласил да получи възнаграждение в размер, по-нисък от този по Наредбата. Сочи се, че ответникът по иска не е направил възражение за прекомерност, поради което не е налице основание въззивният съд да определи размер на адвокатско 1 възнаграждение под предвидения в Наредбата.

Ответникът по частната жалба - „Дженерали Застраховане“ АД, не е подал отговор.

Частната жалба е подадена в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на апелативния съд – чл.248 ал.3 ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да се разледа по същество.

С решение № 287/11.12.2025 г. по в.гр.д. № 179/2025 г. на Апелативен съдгр.Велико Търново е потвърдено решение на Окръжен съд - гр.Габрово по гр.д. № 159/2024 г. в обжалваните от ответника /застраховател/ части - за осъждането му да плати на ищцата застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от ПТП за разликата от 12 000 лв. до 40 000 лв. и на обезщетение за имуществени вреди за разликата над 450 лв. до 720 лв.

Решението на окръжния съд е потвърдено и в обжалваните от ищцата части – за отхвърляне на иска по чл.432 ал.1 КЗ за разликата над 40 000 лв. до размера от 50 000 лв. и на иска за имуществени вреди за разликата над 720 лв. до пълния размер от 900 лв. Въззивният съд е определил, че дължимото на адв.К., процесуален представител на ищцата, адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА възлиза на 800 лв. - с оглед правната и фактическа сложност на делото, обжалваемия интерес и извършената работа.

С обжалваното определение апелативният съд е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК на адв.К.. Прието е, че ниската правна и фактическа сложност на делото, пренесено пред въззивната инстанция единствено по въпросите по чл.52 ЗЗД и чл.51 ал.2 ЗЗД, неявяването й в открито съдебно заседание, както и обжалваемият интерес от 28 270 лв. обуславят размер от 800 лв. на адвокатското възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА.

Касационният съд намира, че частната жалба е неоснователна. От значение за спорния въпрос в настоящото производство е решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., с което е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения, и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

2

Последователна е практиката на ВКС с оглед цитираното задължително съобразно нормата на чл. 633 ГПК решение на СЕС, че посочените в Н ВАР размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения. Те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразяват: интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, както и обема на извършената работа.

Касационният съд намира, че водещ фактор при определяне на размера на адвокатското възнаграждение е критерият „фактическа и правна сложност“ на делото. В мотивите на въззивното решение е направена констатация, че е формирана СПН относно правопораждащите факти за отговорността на ответника "Дженерали Застраховане" АД по иска с правно основание чл.432 ал.1 КЗ. Като спорни във въззивното производство са отграничени въпросите за размера на обезщетението за неимуществени вреди и за степента на приноса на пострадалата по чл.51 ал.2 ЗЗД.

В конкретния случай касационният съд намира, че следва да се отчете обстоятелството, че пред въззивната инстанция делото е било пренесено като изяснено от фактическа страна, а правният спор по въззивната жалба на ответника не се е отличавал с висока фактическа и правна сложност, доколкото релевираните от него възражения са за по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди и за по-висока степен на съпричиняване от страна на пострадалата. По тези спорни във въззивното производство въпроси е формирана изобилна съдебна практика на ВКС. Оттук следва изводът, че при подготовката на писмения отговор на въззивната жалба, подадена от ответника, процесуалният представител на въззиваемата /ищца/ не е бил затруднен да обоснове нейната неоснователност. Пред апелативния съд е разпитан нов свидетел / водачът на МПС/ относно механизма на ПТП, който в мотивите на решението е приет за изяснен от изслушаното пред първата инстанция заключение на СТЕ, и не са извършвани процесуални действия, а процесуалният представител на ищцата н е се е явил в нито едно от съдебните заседания, които са били отлагани поради неявяване на свидетеля.

Обжалваемият интерес по спора, решен във въззивното производство в полза на ищцата, възлиза на 28 270 лв., но в конкретния случай касационният съд намира, че размерът на адвокатско възнаграждение по НВАР не е съобразен със спецификата на делото, доколкото за правнорелевантните за спорното право факти е била формирана СПН. Отчитайки тези обстоятелства и с оглед констатираната по-горе липса на фактическа и правна сложност на делото пред въззивната инстанция, както и обстоятелството, че адвокатът на ищцата не се е явил в нито едно открито съдебно заседание, настоящият състав на касационния съд намира, че адвокатското възнаграждение правилно е определено на 800 лв.

В действителност от насрещната страна не е било релевирано възражение за прекомерност, но размерът на адвокатското възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА се определя от съда с оглед на посочените по-горе критерии, без значение дали е направено възражение.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното 3 определение следва да се потвърди.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 145/05.03.2026 г. по в.гр.д. № 179/2025 г. на Апелативен съд - гр.Велико Търново.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4