Решение № 51 от 28.07.2021, Окръжен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 51 гр. Търговище , 28.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на дванадесети юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА

Членове:

МАРИАНА Н. ИВАНОВА

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА при участието на секретаря ЖОРЖЕТА СТ. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно гражданско дело № 20213500500122 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр.София, Район Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52- 54, чрез юриск. В.Ц., срещу решение № 69/18.02.2021 г. по гр.д. № 20203530101075 по описа на Районен съд–Търговище, с което е прогласена НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит № 7001183982/01.04.2020г., сключен между М. З. У. с ЕГН ********** от с.********, общ.*********, ул.’’********”, № *** и „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Лозенец, ул.”Димитър Хаджикоцев”, № 52-54, представлявано от изп. директори В.Г. и Ал.Д., поради противоречие със закона, на осн. чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, и банката е осъдена да заплати на ищеца разноски 2 175,74 лв.

Считайки обжалваното решение за неправилно, въззивникът моли за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск като неоснователен. Излага съображения, че е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК относно ГПР, като за неправилен се преценява извода на РС, че в сключения между Банката и ищеца Договор годишния процент на разходите (ГПР) е посочен в абсолютна стойност, но „В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият процент ГПР, което води до неяснота относно 1 включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК." Посочения ГПР, изразен като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, е 49,46 % и той е посочен ясно в договора. Как е изчислен ГПР, кои разходи се включват при изчисляването му, е предмет на регулация на чл. 19, ал. 2 и ал. 3 от ЗПК. Тази информация е налична в самия закон и кредиторът няма задължение да я предоставя на потребителя - първо защото няма такова изискване и второ, защото тази информация не може да бъде представена по ясен и разбираем за потребителя начин, което е задължително изискване за валидността на договора за потребителски кредит. Счита, че задължението на кредитора да включи „взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“ (съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК) не е абсолютно, такова би било налице само ако такива допускания са били използвани при изчисляване на ГПР. Задължението на кредитора да предостави информация относно разходите по кредита не произтича от разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, а е допълнително изискване, заложено по т.14. В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, чрез процесуалния й представител адв. С.-ТАК, със становище за неоснователност на въззивната жалба по подробно изложени съображения и молба да бъде потвърдено първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

В съдебно заседание въззивникът не се представлява. Постъпило е писмено становище вх. № 1298/09.07.2021 г., с което се поддържа депозираната жалба, претендират се разноски за двете инстанции, съгласно приложен списък. Направено е възражение по чл.

78 ал. 5 от ГПК относно претендирано от насрещната страна адв.възнаграждение (ако е над минимума съгласно Наредба №1/2004 г.). Процесуалният представител на ответника адв. С. поддържа становището си за неоснователност на жалбата. Претендира разноски, представя списък по чл. 80 ГПК.

При извършената по реда на чл. 269-273 ГПК проверка, съдът констатира, че жалбата е допустима, разгледана по същество- НЕОСНОВАТЕЛНА.

Решението е валидно и допустимо.

Предявеният установителен иск за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 7001183982, сключен между страните на 01.04.2020 г. - главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД и в условията на евентуалност- иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД е обоснован с твърденията на ищеца в исковата молба, за наличието на противоречие на определени клаузи от договора с императивни изисквания на ЗПК, заложени в разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9а, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 11, ал. 2 от ЗПК, с позоваване на чл. 22 от ЗПК, поради което ищецът счита, че за него е налице правен интерес от предявяване на настоящия главен иск за прогласяване нищожността на договора поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност 2 счита, че договорът противоречи и на добрите нрави с оглед уговорения размер на договорната възнаградителна лихва, като превишаващ трикратния размер на законната лихва (цитирайки съдебна практика в тази насока), поради което претендира прогласяване на нищожността на договора като противоречащ и на морала и добрите нрави.

По реда и в срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, с възражения за неоснователност на иска. Изложил е подробни съображения (при направен паралел между сочените за нарушени разпоредби на ЗПК и съответните клаузи в процесния договор), че не е налице нарушение на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9а от ЗПК, касаеща референтните лихвени проценти, докато в процесния договор е приложен фиксиран такъв; не е налице нарушение и на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като в договора е посочен ГПР и общата сума, дължима от потребителя, която обща сума е формирана от сумата на главницата и на договорната лихва; оспорва се и наличието на нарушение по чл. 11, ал. 2 от ЗПК, доколкото договорът не е сключен при общи условия, поради което се иска отхвърлянето на главния иск. По евентуалния иск –оспорва същия с довод за свободата на договаряне на размера на възнаградителната лихва.

По установената от РС фактическа обстановка не се спори от страните. Не е спорно, че на 01.04.2020 г. страните са сключили Договор за потребителски кредит № 7001183982, съгласно който ответникът предоставил на ищеца в заем сумата от 9909,93 лв. за срок от 4 г. и 5 мес.(53 погасителни вноски, съгласно приложения погасителен план, с първа падежна дата 05.07.2020 г. и последна 05.11.2024 г., при ГЛП 45,53%, ГПР- 49,46%, като общата дължима от ищеца сума по договора възлиза на 23 143,62 лв.- чл. 10 от договора. Размерът на месечната вноска е 436,67 лв. (включващ, съгласно погасителен план, главница и възнаградителна лихва). Страните са договорили още в чл. 7.1, че еднократната такса за оценка на риска (посочена в договора като 0.00 лв.), дължима в деня на подписване на договора за кредит, се финансира от кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски, съгласно Погасителния план и предвид заявеното от потребителя желание в Искането-декларация (л. 37 и сл.)

Уговорени са и други права и задължения на страните във връзка с изпълнението на задълженията им по сключения договор.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Предявен е главен иск с правно осн. чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9а, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 11, ал. 2 от ЗПК, вр. с чл. 22 от ЗПК, и в условията на евентуалност- иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД.

Договорът за кредит, както и останалите търговски сделки, се подчинява на общите правила за сключването и действителността на сделките, установени в гражданското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК и ЗЗП не са предвидени особени правила за сключването и действителността му.

След анализ на съдържанието на сключения между страните договор въззивът 3 приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК), а по силата на препращата норма на чл. 24 от ЗПК- и в Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Безспорно е качеството „потребител“ за ответника – съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Съгласно легалното определение в чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно § 4 от ДР на ЗПК този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити.

ЗПК въвежда императивни изисквания относно формата и съдържание на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът следва да е сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК законодателят е определил необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, като с оглед разпоредбата на чл. 22 от ЗПК следва да се приеме, че визираните в същата изрично изброени реквизити са съществени и липсата им е предпоставка да се приеме, че договорът е недействителен (чл. 22 във вр. с чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК).

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне, дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.

При извършената проверка относно действителността на сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни доводи във въззивната жалба, въззивният съд съобрази следното:

Основното изискване, с оглед защита правата на потребителя, е договорът да е сключен в писмена форма по ясен и разбираем начин. Клаузите на договора и съответните конкретни данни относно неговото задължаване и елементи от плащанията, следва да бъдат разписани по такъв „ясен и разбираем начин“, че потребителят да е във възможност да разбере икономическите последици от сключения договор още при подписването му; да прецени обема на своето задължение, което да е в съответствие с приетото в ДИРЕКТИВА 4

2008/48/ЕО на Eвропейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, и в частност чл. 10, параграф 2, във връзка със съображение 31 от Директивата.

Анализираното съдържание на договора отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.19 и т. 11, т. 12 ЗПК - съдържа дата и място на сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните, срок на договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания.

Договорът обаче не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В него е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност - 49,46 %. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.